връзка с външния свят.
Джейми Монтроуз беше красив юноша, едър за годините си, с приятна смесица от чертите на привлекателните си родители. Притежаваше един вид тиха решителност, която се среща толкова често при децата на военните. Причината явно е в честите премествания от база на база, из страната и в чужбина, постоянното приспособяване от привично към непривично. Синът на Лезли Монтроуз обаче имаше една черта, която често отсъства у децата на военните. Ако според статистиките децата на военните често развиват силна неприязън към начина на живот на родителите си и особено към този на бащата, който обикновено е униформеният служител, то Джеймс Монтроуз младши обожаваше баща си или по-точно, спомена за него.
Обожанието му не се проявяваше в дръзко перчене, нито пък в горещо застъпничество на положителните страни на военния живот, които не са малко. Той смяташе, че това е въпрос на лично решение, което следва да се вземе след внимателно вглеждане и оценка на слабите и силните страни на характера. Ако бе възможно да се даде някакво външно описание на Джейми, то вероятно бихме могли да кажем, че той беше един безмълвен наблюдател, който изучава обстоятелствата, преди да стане активен участник в тях. Последните няколко години на внезапни промени и приспособяване го бяха научили да бъде учтив и предпазлив, но не и нерешителен. Под неговата спокойна, сдържана външност се криеше силен, решителен и много бърз ум.
— Джеймс — чу се силен глас иззад заключената врата, — удобно ли е да вляза?
— Влизай, Ахмед — отвърна младият Монтроуз. — Все още съм тук, понеже успях да огъна железните решетки само няколко пръста и още не мога да се провра през тях.
Вратата се отвори и вътре влезе строен мъж, облечен в европейски костюм, но с арабско покривало за глава.
— Винаги си много забавен, Джеймс — рече новодошлият, който говореше английски по типичния начин, характерен за всички араби, завършили британски училища. — Щеше да си великолепен гост, ако не беше така… угнетен, струва ми се, че това беше думата.
— Опитай с „ядосан“. Не ми дадохте дори да се обадя на майка ми. Така и не знам какво знае или не знае тя, какво са й казали или не са й казали. Не съм угнетен, Ахмед, а съм направо ядосан!
— Никой не ти е сторил нищо лошо, нали?
— А как се нарича това? — попита борбено настроеният Джейми, като се надигна от бюрото. — Държите ме тук, заключен като Али Баба в прекрасна тъмница, но килията ми си остава точно това, което е — гадна килия! Кога най-после ще ми кажете какво става?
— Но ти вече знаеш, Джеймс. Майка ти помага на началниците си в изключително секретна и опасна задача. Затворен тук, ти си на сигурно място, без опасност някой да открие местонахождението ти, като проследи някое от познатите комуникационни средства. Повярвай ми, младежо, майка ти ни е безкрайно благодарна. Тя разбира, че с нея могат да злоупотребят, ако с теб се случи нещо.
— Тогава нека тя ми го каже! По телефона, с писмо… За Бога, по някакъв начин!
— Не бива да поемаме никакви рискове. Тя също го разбира много добре.
— Знаеш ли, Ахмед — рече Монтроуз младши, като излезе иззад бюрото и застана срещу бахрейнеца, — говориш ми тези неща и очакваш да ти повярвам. Но защо да ти вярвам? Когато директорът ме извика от час и ми каза, че ще ме откарат до летище Кенеди, където ще ме посрещнат правителствени служители, дискретно, заради съображенията на националната сигурност, аз тръгнах, защото си мислех, че има нещо общо с майка ми. Като изключим това, че поисках да видя документите на онези от Вашингтон, които ми се сториха правдоподобни, не съм задавал никакви въпроси.
— И защо да задаваш? Ти си военно чедо — нали така се казваше, ако не се лъжа. Трябва да се съобразяваш с военната йерархия, когато се касае за пълна секретност.
— Мога да го приема, когато го разбирам. Но всичко това е пълна лудост! Познавам майка си, тя не би постъпила така, както казвате. Най-малкото щеше да ми се обади, да ми даде някакъв знак.
— Нямаше време за това, Джеймс. Тя бе включена в операцията в последния момент и по време на път, без право на обаждане и без дори да успее да си вземе багаж. Разбираш какво значи без право на обаждане, нали?
— Естествено, нали аз самият съм в това положение. Без никаква комуникация. Сега ми отговори на един въпрос. Защо, когато се опитах да се обадя на полковник Бракет от летището, от централата ми пуснаха автоматичен запис, според който номерът вече не се използвал? А после, когато се свързах с телефонистката, тя каза, че настоящият му номер не бил включен в указателя и не можела да ми помогне. Питам отново, какво става тук?
— Замести Бог с държавата и ще откриеш отговора в Библията си. Неведоми са пътищата.
— Да, но не и напълно откачени!
— Това си е лично твое мнение, както казвате вие, американците. Не мога да ти отговоря.
— Ще се наложи някой да ми отговори — твърдо рече Джеймс Монтроуз, като кръстоса поглед с този на арабина, високопоставен член на Матарезе.
— Или какво, младежо?
Джейми мълчеше.
Тялото на Брайън Чадуик бе пренесено от Уестминстър Хаус в лабораторията за съдебна медицина. Наредено бе да се направи пълна аутопсия, въпреки че дупката от куршум в дясното слепоочие и пистолетът в ръката, изглежда, потвърждаваха версията за самоубийство. Въпросът беше защо. Защо? Мъж на четирийсет и няколко години, с превъзходна репутация, на крачка от върха в професионалната си кариера — какво го бе накарало да постъпи така?
Отговора даде съдебният лекар.
Касаеше се за убийство.
— По кожата на дясната ръка няма следи от калиев хлорид, няма обгаряния от барут, както редовно, макар и погрешно твърдят по телевизията — каза шефът на съдебната лаборатория. — Освен това в основата на черепа има масивна контузия, кръвонасядане, причинено вероятно от професионален убиец. Бил е приведен в безсъзнание, застрелян, а оръжието е поставено насила в ръката му.
— Доста глупаво за професионален убиец, не смятате ли? — попита Прайс, като седна на масата в щаба на МИ-5, където съдебният лекар бе дошъл на поверителна среща.
— Ако искате непрофесионалното ми мнение, ще ви го кажа — отвърна съдебният патолог. — Според мен убиецът е бързал много и не е имал време за прикриване на следи и други подробности. Но пак ви повтарям, това е само предположение.
— Искате да кажете, че са му наредили да действа незабавно? — попита Лезли.
— Или дори още по-бързо — добави докторът.
— С други думи — намеси се Камерън, — според вас въпросното лице е разбрало, че ние тръгваме към Чадуик, така ли? Но за това знаеха единствено двете хлапета Брустър. — Прайс поклати глава. — Това е пълна безсмислица!
— Тук не мога да помогна.
— Може би аз мога — намеси се Уотърс. — Трябваше да се досетим по-рано.
— За какво, Джеф?
— При всичките ни претенции и висша техника, сме пренебрегнали възможността за монтирани в къщата подслушвателни средства.
Анджела Брустър надникна през малко прозорче във вратата и пусна Уотърс, Монтроуз и Прайс да влязат.
— Къде е брат ти, скъпа?
— Отидоха с Колман до фирмата за алармени системи…
— Какво се е случило? — рязко попита Лезли.
— Нищо. Просто Колман предложи. Каза, че трябвало да се смени системата, или поне част от нея.
— Кой е този Колман? — настоятелно попита Камерън.
— Забравих да спомена за него, драги…
— Коули е човек за всичко, както бихте го нарекли — отвърна Анджела. — Живее с нас от години,
