откакто се помня. Беше приятел на баща ни, старши лейтенант под командването на татко по време на размириците в Емирствата. Двамата с татко заедно получили Кръст за храброст.
— С какво се занимава? — продължи да разпитва Монтроуз.
— Както казах, с всичко. Ако трябва да отидем някъде, той ще ни закара; ако мама има нужда от нещо, той отива да го купи. Освен това надзирава жената, която идва да чисти два пъти в седмицата, занимава се и с всички доставки и технически ремонти. Много пъти съм го чувала да казва на водопроводчиците и електротехниците, че не знаят какво правят.
— Звучи ми точно като типичен за армията ви поручик, Джефри.
— Те са особена порода, Камерън. Определено вярвам, че на тях дължим повечето наши победи от седемнайсети век насам, с единствено изключение колониалната революция, където отсъствието им е съвсем очевидно… Колман е простоват, но приятен човек, който отказва да приеме, че годините му напредват. Не може да се каже, че се е укротил с възрастта.
— Той тук ли живее, Анджела? — попита Прайс.
— Само когато в къщата няма никой, сър. Когато пътуваме, той отсяда в една от стаите за гости. Жилището му е наблизо и има осигурена пряка връзка с нашата къща. Във всяка стая има специални телефони — ако ни потрябва, обаждаме му се и той моментално пристига.
— Самостоятелен тип, а?
— Да, татко винаги казваше, че трябва да зачитаме самостоятелността му.
— Така е — съгласи се Камерън. — Човекът си има собствен живот… А след смъртта на баща ви той как се погаждаше с Хеншо?
— Мисля, че не можеше да го понася, но от преданост към татко и мама не го показваше. Обикновено гледаше да не се мярка наоколо, когато Джери е тук… Ще ви обясня защо смятам, че Коули не си падаше много по господин Чаровник. Една сутрин преди около половин година се бях върнала за почивните дни; случи се, докато Роджър беше на училище, а мама — на църква.
Момичето спря, сякаш му беше неудобно да продължи.
— Какво стана тогава, Анджела? — внимателно попита Лезли.
— Джери слезе долу само по долни гащи. Мъчеше го страшен махмурлук, а в барчето на горния етаж нямаше уиски, каквото той искаше. Олюляваше се насам-натам и, изглежда, съм реагирала малко по- остро — искам да кажа, той беше толкова разлютен, толкова се клатушкаше… толкова беше… гол. Позвъних на Коули, натиснах бутона няколко пъти, което за него е сигнал да дойде веднага.
— И дойде ли? — попита Джефри Уотърс.
— След няма и две минути. Джери вече съвсем се беше разбеснял, крещеше и ме наричаше каква ли не, защото не можеше да си намери скапаното уиски в бара. Естествено, при вида на Коули господин Чаровник се стъписа, опита се да се стегне и да ни забаламоса. На милия Колман обаче тия не му минават. Той застана между нас и никога няма да забравя какво каза.
Тук Анджела спря за малко и както момичетата на тази възраст често правят, взе да имитира гласа на описвания човек. В този случай гласът беше груб и басов, с йоркширски акцент.
— Не сте облечен подобаващо за гостната, сър, и ви съветвам да не правите нито крачка повече напред. Уверявам ви, че не нося оръжие, но резултатът ще е същият, а пък споменът за това би бил едно от най-големите удоволствия по време на пенсионирането ми… Страхотно, нали? Казвам ви, Хеншо направо избяга от стаята и се запрепъва по стъпалата като пияно плашило!
— Споменавали ли сте пред майка ти за този случай, ти или Колман? — попита шефът от МИ-5.
— Поговорихме с него и решихме да не й казваме. Коули обаче ме накара да му обещая, че ако Джери отново ми се появи в подобен вид, ще му звънна незабавно.
— Ами ако Коули не си е вкъщи? — попита Монтроуз.
— Каза, че на телефона му имало устройство, което предава съобщения на разстояние до петдесет километра. Ако решал да замине по-надалеч, щял да намери друг начин да уреди нещата.
— Какъв например?
— Двама души от Оманската бригада на татко също живеели в Лондон. И двамата били пенсионирани, но Коули каза, че били много опитни. Единият бил пенсиониран полицай, другият работел за Скотланд Ярд.
— Прекрасни препоръки.
— И аз така си помислих.
— За какви промени в сигнализационната система спомена Коули? — продължи да разпитва Прайс.
— Каза нещо за телевизионни камери, които да бъдат инсталирани така, че да вижда от жилището си какво става тук. Искаше двамата с Родж да разгледат чертежите и да видят дали е възможно, струва ми се.
— А каза ли защо? — попита Уотърс.
— Не разбрах повечето от приказките му, но Родж може би успя, освен ако само се е преструвал, както прави понякога.
Камбанките на входния звънец иззвъняха; мъжът от МИ-5 набързо рече:
— Това навярно е екипът от нашата служба. Обадих им се от колата и помолих да дойдат тук колкото е възможно по-скоро.
— Какъв екип? — попита Анджела с изненада и тревога в гласа. — Защо да бързат?
— Не искахме да те тревожим, скъпа — обясни Лезли, като погледна към двамата мъже, които разбраха за какво става дума, — може и да е напразна тревога, но съществува известна вероятност в дома ви да са монтирани подслушвателни устройства.
— Боже господи!
— Аз ще отворя.
— Деактивирай алармената система — извика бързо момичето към Уотърс, който се запъти към вратата. — Бутоните до вратата, натисни две, едно, три, и изчакай няколко секунди.
— Ясно.
Англичанинът изпълни инструкциите и пусна тримата мъже, двама от които носеха електронни пособия, наподобяващи до голяма степен инструментите, с които си служат електротехниците, а третият носеше голяма черна торба.
— Ще започнем от гаража — поясни Уотърс, като поведе екипа към вратата в дъното на обширния вестибюл. — Точно там се е състоял един определен разговор; отзад има друг вход… Вие тримата, ще бъдете ли така добри да ме последвате?
— По петите ти сме, Джеф — отвърна Камерън, придружен от Анджела Брустър и Монтроуз.
— Как са успели да го направят? — възкликна Анджела. — Да влязат вътре и да поставят едно от ония неща, май им казват бръмбарчета, а?
— Ако е едно, а вероятно са повече — рече Прайс.
— Колко отвратително! По-гадно, отколкото да четеш чужд дневник. Моя винаги го държа заключен. На десетия ми рожден ден татко ми подари малък сейф, мога да му сменя комбинацията винаги когато пожелая.
— На твоите години аз също си водех дневник — сподели Лезли. — Брат ми постоянно се опитваше да го открие и да го прочете.
— Имате по-голям брат?
— По-малък, скъпа, което е доста по-тежко. Не стига, че трябва да се грижиш за тях, ами постоянно се опитват да те саботират.
С тих смях всички се спуснаха по стълбата към големия гараж.
— Не знаех, че имаш брат — шепнешком рече Кам, докато слизаха по стълбите.
— Мислех, че си чел досието ми.
— Прегледах професионалната ти биография, не съм се ровил в личния ти живот.
— Много съм ти задължена.
— Брат ти знае ли за случилото се?
— Емъри е много добро момче, наистина е свестен човек, но не е от хората, при които се втурваш, щом възникне проблем.
— Сериозно?
