Младият Монтроуз продължаваше да стои неподвижно и да се взира в двамата бахрейнци, като мислено ги подканяше да подновят обиколката си. Те обаче не помръдваха от местата си и на всичкото отгоре се хилеха тихо на някаква смешка. Джейми се изпоти от притеснение и страх. Всеизвестно беше, че законите в арабските емирства са сурови… Но защо да се тревожи напразно? Нали изолирането му „на сигурно място“ беше съвместна операция на бахрейнското и американското правителство!
Но дали наистина бе така? Това беше въпросът, защото Джейми не беше напълно убеден, че са му казали истината. Цялата история звучеше прекалено налудничаво! Майка му все щеше да намери някакъв начин да му съобщи — поне да му даде знак — за това какво става. Всяка друга мисъл беше твърде ненормална, също толкова смахната, като всичко останало, което се бе случило!
Ето го! Трясък откъм килията, последван от стонове и приглушени викове през прозореца. После шум от строшено стъкло и порцелан, накрая пращене от счупените дървени елементи на масата и бюрото. Двамата пазачи се втурнаха към източния прозорец и Джейми спря да диша, ужасен, че ще се случи най-лошото. Но то не се случи! Пазачите нямаха фенерчета! Те се развикаха на арабски, като всеки сочеше в различна посока. Един на север, друг към сводестия изход, където Джейми стоеше притаен в сенките. Вторият пазач изтича покрай него, съсредоточен изцяло върху това да стигне до килията. Изведнъж из цялата вила и оградения двор светнаха прожектори.
На източната стена все още не се виждаше никой. Това бе последният му шанс! Той изтича на двора и се засили към стената, висока два метра и половина. Направи скок, какъвто не бе правил никога през живота си, удари и разкървави ноктите си, сграбчвайки всяка цепнатинка, която успяваше да напипа в камъка. Обхванат от паника, той достигна горния ръб и тогава внезапно осъзна, че от ръцете му струи кръв. Отгоре стената бе покрита не само с парчета стъкло, но и с ред бодлива тел, остра като бръснач.
Джейми се поколеба за секунда, за хилядна от секундата — прецени обстоятелствата. Направи оценка. Как би постъпил татко? Претърсващият лъч на прожектора го хвана и замря върху вцепенената му фигура. Джейми се отказа от разсъжденията и задейства инстинктивно, прехвърли се през стената като скачач на овчарски скок — изви тялото си на дъга и се стовари на земята по гръб. Дясната ръка страшно го заболя, но това беше поносимо, при положение, че вече се намираше извън пределите на своя така цивилизован затвор.
С неистов бяг той се добра до черния път и зачака кола или камион, които да спре. Няколко минаха, без да му обърнат внимание, накрая едно такси спря. Шофьорът заговори на арабски:
— Не ви разбирам, сър — задъхано рече младият Монтроуз. — Аз съм американец…
— Америкен? — извика шофьорът. — Ти америкен?
— Да! — извика Джейми и закима бързо-бързо, доволен, че арабинът все пак разбира нещо на английски. — Тук има ли… консулство или американско посолство?
— А, посолство америкен! — отвърна шофьорът, като викаше и се хилеше и клатеше глава нагоре- надолу като пощуряло пиле. — Шалкх Иза… в Манама.
— Посолството?
— Да, да…
— Закарайте ме там!
Монтроуз бръкна в джоба си, извади куп банкноти и се хвърли на задната седалка.
— Ай, америкен! — радостно чуруликаше бахрейнецът, докато таксито се носеше по пътя.
След шестнайсет минути, през които Джейми криеше окървавените си ръце под ризата, колата премина три моста и се озова в столицата Манама. Гледките и звуците, които нахлуваха през прозорците, се сториха странни на Монтроуз младши. В цели квартали на малкото градче царяха мрак и тишина, по пустите улици не се мяркаше жив човек. Други части пък бяха ярко осветени, витрините блестяха ослепително, разкривайки екзотични стоки, от високоговорителите се носеше арабска музика. Тези улици бяха пълни с хора, не бяха шумни, но наоколо гъмжеше от народ. Монтроуз младши остана най-силно изненадан от забележимото присъствие на американски моряци и морски офицери.
— Посолство америкен! — изчурулика шофьорът и махна с ръка към бяло-розовата постройка на улица Шалкх Иза. Джейми погледна навън и видя сградата — нещо не беше наред! Отпред стояха четирима мъже в арабски дрехи, по двама от всяка страна на пищния параден вход с орнаменти, резбовани в лъскавото тъмно дърво. На пръв поглед човек би могъл да реши, че това е охраната, но американските посолства, без изключение, се охраняват от американски десантни войски. А малкото посолства, които имаха нужда и от външна охрана, никога, никога не биха поставили на пост цивилни хора от местното население. Това беше не само нечувано, а направо самоубийствено. Монтроуз младши бе живял в твърде много чужди страни, за да не се усъмни.
Отговорът бе само един: четиримата араби бяха изпратени от алабастровата вила на Персийския залив!
— Карай! — извика Джейми и стисна шофьора за рамото със силата на млад борец и размаха десния си показалец, сочейки улицата напред.
— Закарай ме на светло, при хора… дюкяни!
— Ай, дюкяни! Купуваш!
С ръце, увити в марля, закупена с много притеснения, младият Монтроуз се вля в гъстите тълпи, които сновяха из търговската част на квартала Аз Зааран в Манама. Там зърна един морски офицер — старши лейтенант, както показваха нашивките върху разкопчаната яка на лятната му униформа и сребърните крилца на ризата. У този мъж имаше нещо, може би начинът му на държане — което смътно напомняше на Джейми за баща му. Чернокожият офицер беше висок, с чисто изрязани черти, остри, но без да са агресивни; склонността му към общителност си личеше по начина, по който се справи с няколко морячета, които явно бяха открили магазини за незаконна продажба на алкохол. Отвърна малко иронично на поздравите им и размени няколко думи с един-двама от тях, като явно ги посъветва да се разкарат от района, преди да ги е забелязал бреговият патрул. Те последваха съвета му.
Монтроуз младши се приближи към офицера.
— Лейтенант — рече той, като говореше достатъчно високо, за да бъде чут сред шумотевицата на тълпата, — може ли да говоря с вас, сър?
— Ти си американец — отбеляза морският офицер. — Какво, по дяволите, се е случило с ръцете ти, хлапе?
— Точно за това искам да говоря, сър. Май имам нужда от помощ.
Седемнайста глава
Камерън Прайс крачеше тревожно и безцелно сред внушителните мебели в гостната на семейство Брустър, а Лезли Монтроуз седеше заедно с Анджела на тапицираното с брокат канапе.
— Постоянно ни отклоняват вниманието, дявол да го вземе! — ядосваше се оперативният агент от ЦРУ. — Движим се в кръгове, кръгове без допирателни, както би се изразил Скофийлд.
— За какво говориш, Кам? — попита Лезли.
Прайс не успя да отговори, защото от горния етаж по стълбите се спусна буреносно настроеният шеф от МИ-5 Джефри Уотърс.
— Дявол да го вземе. Дявол да го вземе! — крещеше той.
— Аз вече го казах — отбеляза Камерън. — Ти пък защо беснееш?
— Цялата къща гъмжи от подслушватели! Спокойно може да мине за филиал на Би Би Си или някоя от онези радиостанции — страшилища за мръсните пари на островите в Ламанша!
— Изясни се, ако обичаш! — помоли Прайс.
— Ето какво, драги. Открихме подслушвателно устройство в гаража, три в тази стая, две в трапезарията и по едно във всяка друга стая из цялата проклета къща, а… пардон, още две в библиотеката на горния етаж.
— Това е отвратително! — извика Анджела.
— Доста време е било нужно, за да се инсталират — отбеляза Лезли.
— Без никой да ги забележи — добави Камерън. — Някой трябва да е действал тук, без да се притеснява, че ще го открият.
