Той се обърна към Анджела Брустър.
— След смъртта на майка ви вие двамата с брат ти се върнахте по училищата си, нали?
— Останахме в Лондон около две седмици след погребението. Заради задължителните срещи с разни адвокати и изпълнители на завещанието и твърде много роднини, такива неща. И, разбира се, след това се прибирахме на два пъти за почивните дни. Родж идваше да ме вземе и ме откарваше обратно, както вчера.
— Това, което агент Прайс се опитва да обясни, скъпа — рече Джефри Уотърс, — е, че щом вие не сте били тук, трябва да приемем, че поручик Коули е бил, не е ли тъй?
— Така е — отвърна Анджела едва чуто, свела надолу очи.
— Тогава бих казал, че е ясно кой е монтирал подслушвателите. Човекът си е чиста проба за затвора и аз с удоволствие ще се обадя още сега в Скотланд Ярд.
И шефът от МИ-5 се запъти към телефона.
— Недей, Джеф! — извика подире му Камерън. — Това е последното, което ще направим, а ако имаме късмет, предпоследното.
— Чакай, драги. Единственият, който може да е поставил тези устройства, е Колман и аз ти напомням, че това е подсъдно.
— Тогава ще го наблюдаваме много внимателно, но няма да го затваряме.
— Не съм много сигурен, че разбирам мисълта ти…
— Тъкмо това разправях и аз — намеси се Прайс. — Непрестанно допускаме да ни отклонява всяко нещо, което се случва наоколо, и се отвличаме от основния въпрос, заради който двамата с Лезли пристигнахме тук. Защо са убили майката на Анджела? Каква е връзката й с Матарезе?
— С кого?
— По-късно ще ти обясня, скъпа — отвърна Монтроуз.
— Определено не мога да се съглася — възрази Уотърс. — Като следваме всичко, случка по случка, има надежда да открием връзката. Прояви малко търпение, приятелю. С какво друго разполагаме?
— Явно пропускаме нещо — бавно клатеше глава Камерън. — Не знам какво, но пропускаме… Може би трябва да се върнем към едно нещо, което Скофийлд каза на онова островче.
— И какво е то, драги?
— Извинявай. Говоря за мястото, където за пръв път се срещнах с Беоулф Агът.
— Какво очарователно лирично отклонение — иронично отбеляза Лезли. — Та какво каза Скофийлд?
— В общи линии, че ни е нужен задълбочен профил на лейди Алиша. Да разпитаме адвокати, банкери, лекари, съседи; да й направим психологическо досие; и най-вече да проследим всички възможни финансови пътища.
— Драги ми приятелю! — възкликна човекът от МИ-5. — Да не мислиш, че ние тук седим и си смучем палците? Събрали сме доста дебела папка с информация за лейди Алиша, която включва почти всичко, което изброи.
— Защо не си я споменал досега?
— Имахме по-належащи задачи, ако си спомняш. Задачи, които вярвахме, че ще ни отведат по-пряко до връзката, за която говорите.
— По-пряко? Ти си говорил със Скофийлд.
— От години не съм, но ние всички търсим най-преките пътища, не е ли така?
— А психологическите профили са продължителна работа — рече Лезли. — Отнемат много време, с каквото не съм сигурна, че синът ми разполага. Може да звучи егоистично… но не мога да мисля другояче.
— Никой няма право да ви вини за това! — възкликна Анджела Брустър.
— Никой не я обвинява — рече Уотърс. — Прав си, Камерън, ще държим този негодник Колман под постоянно наблюдение, с хора и електроника. Ако съдим по динамиката на последните събития, той може би ще ни отведе при останалите.
— А пък ако той се разшета твърде много и вашите хора се окажат недостатъчни, тогава вече можем да се обадим на Скотланд Ярд.
Откъм арката се чу бърза поредица от четири изсвирвания. Това беше звънецът на входната врата.
— Трябва да са Родж и Коули — рече Анджела. — И двамата имат дистанционни за изключване на алармената система… Не знам какво да кажа, как да се държа. Какво да правя?
— Просто се дръж естествено — отвърна Лезли Монтроуз. — Не е нужно да правиш нищо, само ги поздрави, както би направила при обикновени обстоятелства. Предполагам, главно те ще говорят… налагат го обстоятелствата.
Роджър Брустър се появи на входа, помъкнал два огромни кашона, които явно не му тежаха особено.
— Здравейте всички — рече той и внимателно остави товара си на пода.
— Как мина, Родж? — попита някак плахо Анджела. — Къде е Коули?
— На втория въпрос, прибира бентлито в гаража… На първия въпрос, мина прекрасно. Да ви кажа право, нашият Коули се оказа страхотен артист.
Всички в стаята си размениха многозначителни погледи.
— И защо мислиш така, младежо?
— Ами отидохме в охранителната компания и той влезе вътре кротък като агънце, поиска плановете и записите на алармената ни система, попита за всичко, което ни интересуваше, увери се, че разполагат с нужната техника, за да се предават всички сигнали до апартамента му на Лаундс Стрийт. Оказа се, че всичко е както трябва.
— А кога се прояви артистичният му талант? — попита Прайс.
— Най-неочаквано той се превърна в същински тигър, истински Джекил и Хайд! Докато карахме натам, намекна за някакви нередности в системата, но не се разпростря и аз реших, че просто се заяжда. Тия системи вечно засичат.
— Но не е било само заяждане?
— Съвсем не, сър. Разгърна разпечатката на регистрираните сигнали и се зае да разпитва собственика на компанията, като правеше справки в бележника си.
— Какви бяха забележките му? — попита шефът от МИ-5, прикривайки с външно спокойствие тревогата си.
— Твърдеше, че имало грешки, и то доста, в регистрираните сигнали. Нашата система записва по електронен път датата и часа на включване на алармената система, както и всички нарушения, докато е била включена.
— Е, и?
— Коули каза, че имало случаи, когато е излизал от къщата, отбелязвайки часа на изключване на системата, а тези часове ги нямало в разпечатката. А щом те не са били записани, как можел да вярва, че никой не е влизал вътре.
— Какво обяснение даде собственикът?
— Твърде вяло, госпожо Монтроуз. Коули не му даде никакъв шанс. Когато спомена, че Коули може би не е набрал правилно кода, нашият Колман му отвърна, че това е просто невъзможно.
— Нали ти казвам, типичен поручик, Джеф — тихо подметна Прайс.
— Определено, драги — съгласи се Уотърс. — Какво има в кашоните, Роджър?
— Във фоайето има още два. Сега ще ги донеса.
— Какво има в тях?
— Ще оставя на Коули да ви обясни, аз не съм сигурен, че разбирам.
Роджър се втурна през арката и моментално налетя на приближаващия се набит силует, помъкнал двата кашона. Оливър Колман, бивш старши лейтенант от Кралската охрана, беше не особено висок, набит мъж, чийто внушителен гръден кош, дебел врат, широки плещи и подчертано изправена стойка издаваха недвусмислено връзката му с армията, въпреки цивилния костюм. Набразденото му лице завършваше с ниско подстригана, щръкнала като четка бяла коса с някои нюанси от едновремешния оригинален рижав цвят, чертите бяха строги, нито приятни, нито неприятни, просто неподдаващи се на определение. Роджър
