Брустър, който беше значително по-едър от него, направо отхвръкна назад.
— Извинявай, момко — рече мъжът, като изгледа залитналия младеж. — Добър ден, сър Джефри — продължи той с отявлен йоркширски акцент, — видях отвън един сив микробус и допуснах, че е от вашите.
— Не би следвало. По него няма никакви надписи.
— Аз бих ви предложил да ги надпишете. „Плодове и зеленчуци“ например, или „Прясна риба“. Тия сиви возила много се набиват в очи. По-добре направо да разгласите присъствието си.
— Ще го имам предвид… Може ли да ви представя новите ни колеги, старши лейтенант. Подполковник Монтроуз от армията на Съединените щати, и специален агент Прайс, от ЦРУ.
— Да, децата ми казаха за вас двамата — приближи се Колман най-напред към Лезли.
— Старши лейтенант. — Монтроуз се поизправи, както седеше на дивана и протегна ръка.
— Бих отдал чест, подполковник, но мина много време.
Здрависаха се.
— За мен е удоволствие, госпожо, децата ви ценят много… и двама ви.
Колман се обърна към Камерън и отново се здрависа.
— За мен е чест, специален агент. Не се случва често човек да се срещне лично с някой от вас.
— Казвам се Прайс и не съм „специален“. При нас няма „специални“ агенти, старши лейтенант, но това все не мога да го набия в главата на сър Джефри.
— Аз пък съм Коули, господин Прайс, всички ми викат Коули.
— Като стана дума за това, Коули, Роджър спомена, че ще ни разясниш какво съдържат тези кашони. Би ли го направил.
— На драго сърце, сър! Ще ви кажа, че съм записвал влизанията и излизанията си през …
— Да, драги, младежът вече ни разказа за всичко, за тефтерчето и прочие. За какво става въпрос сега?
— Ами преди седмица и половина се усъмних. Една сутрин трябваше да отида до Кент — по лична работа — и когато се върнах късно следобед, забелязах, че саксиите с азалии на стъпалата отпред са разбутани, няколко цветчета бяха паднали, явно съборени. Не ми направи особено впечатление; пощаджията и разните доставчици често мъкнат големи кашони и пакети, нали разбирате.
— Но все пак сте преценили, че е достатъчно важно, за да започнете да си водите точни бележки, така ли? — попита Прайс, изучавайки стария войник.
— Точно така, сър. Започнах да записвам точно в колко часа влизам и излизам от къщата. Понякога само за няколко минутки — до пазара или до банката, друг път изчаквах зад ъгъла цял час, да видя дали няма да цъфне някой.
— Но не видяхте никого — довърши Камерън.
— Не, сър, и това ме наведе на една мисъл, всъщност хрумна ми едва преди два дни. В четвъртък вдигнах телефона оттук, изкашлях се силно, като се престорих, че набирам някакъв номер, после с ясен глас обясних, че ще се срещна с един приятел в Риджънтс Парк около обяд. Добавих разни глупости, които можеха да минат за таен код, и затворих.
— Най-старият трик в пехотата след въвеждането на радиостанции в армията — отбеляза Прайс. — Презумпцията, че врагът най-вероятно се е вързал за изходната ти честота.
— Точно така, сър!
— Позволете да довърша разказа ви. Отишли сте с колата до Риджънтс Парк, забелязали сте, че ви следи друга кола, паркирали сте и сте криволичели из алеите, докато разберете кой точно ви следи…
— Страхотно сте прав, сър!
В този момент тричленният екип на БИ-5 по радиозасичане заслиза по стълбите, понесъл уредите си. Иън, ръководителят на екипа, заговори още преди да стъпи на последното стъпало, забил поглед в записките си.
— Открихме още две на тавана, сър Джефри.
— Коули, виж! — извика Роджър Брустър.
— Какво има, момче?
— Уредите, които носят надолу! Същите са като тези, които взехме от магазина на приятеля ти на Странд.
— Така е, Роджър. МИ-пет са били на стъпка след нас. Само че са стигнали тук преди нас.
— Какво искаш да кажеш, Колман?
— Бръмбарчета, сър Джефри. Къщата навярно гъмжи от подслушвателни устройства. Дявол да ме вземе, ако не съм го доказал.
— Ти си го доказал, а ние ги намерихме — рече Уотърс с нисък глас, изпълнен с подозрителност. — Направо прекрасно съвпадение, макар и малко необичайно, какво ще кажеш?
— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, сър.
— Смятам, че трябва да надникнем в апартамента ти, Колман.
— Защо? Новите уреди ще бъдат инсталирани чак след няколко дни.
— Интересуваме се от настоящите уреди.
— Моля?
— Ще говоря направо, драги. Днес следобед станахме свидетели на отлично представление от твоя страна, но се съмнявам, че си наясно с последните достижения в областта на радиозасичането.
— Нямам и най-малка представа за какво говорите — заяви Колман, чието лице бе започнало да почервенява.
— Установихме, че подслушвателният пункт за устройствата в тази къща е разположен на Лаундс Стрийт. Твоето жилище е на Лаундс Стрийт. Налага ли се да обяснявам повече?
— Ако наистина имате предвид това, за което аз мисля, че говорите, по дяволите титлата и ранга ви, но ще ви прегриза гърлото!
— Не бих те посъветвал — отвърна Уотърс, а целият екип на МИ-5 пристъпи напред като един. — Дръж се прилично, старче.
— Аз се държа хиляди пъти по-прилично, боклук такъв! Даниъл Брустър беше най-добрият командир, при когото съм служил. Той беше също и най-добрият ми другар — другарство, което никога не бих познавал, ако той не бе спасил живота ми в планините Мускат, където терористите ме бяха зарязали да умра! Когато той се спомина, аз се заклех пред себе си, че ще служа на семейството му до последния си час. Как смееш ти да идваш, за да изливаш тук тая гнусна помия?
— Актьорското ти майсторство започва да ме дразни, Колман.
— А от твоите намеци направо ми прекипя, сър Свинска зурла!
— Успокойте се, и двамата! — изкомандва Прайс. — Бързо ще решим спора ви… Старши лейтенант, ще възразите ли, ако сър Джефри провери жилището ви?
— Не, разбира се. Ако ме беше попитал учтиво, щях да се съглася веднага.
— Кога за последен път си беше у дома? — продължи вече по-кротко Уотърс.
— Чакайте да помисля — отвърна Колман. — Децата се върнаха вчера късно и аз нощувах горе, значи има три-четири дни, откакто не съм ходил да проверявам пощата. Компютърните записи на сигналната уредба, ако са точни, ще го докажат.
— Ето. Всичко се уреди — рече Камерън и се обърна към шефа от МИ-5. — Вземи кода за влизане и прати там екипа си, Джеф.
— Е, аз май малко прибързах, Коули, но доказателствата ми се сториха доста показателни, нали така.
— Е, да, Лаундс все пак е доста голяма улица. Освен това и аз се разпалих малко прибързано. Обикновено гледам да се държа дисциплинирано пред по-висшите офицери. Съжалявам.
— Няма нищо, драги. И аз навярно щях да постъпя по същия начин.
— Ей, Коули — намеси се Роджър Брустър. — Сър Джефри ми е много симпатичен, но той не е „по-висш офицер“. Той е цивилен като теб.
— Точно така! — прибави Анджела.
— Приемам забележката със смирение — рече Уотърс с подчертана топлота в погледа. — Не ми е за пръв път. Но освен че открихме подслушвателите, отново сме там, откъдето започнахме.
