Лондон, 22 август. Продължавай да ровиш, скъпи. Натискът от Амстердам расте, на което аз твърдо противодействам.
Лондон, 23 август. Скъпи Хуан, натискът от Амстердам става неудържим, граничи със заплахи. Децата не знаят, но съм наела охрана, която да ги следи неотлъчно, надявам се и незабелязано.
Мадрид, 29 август. Скъпа братовчедке, погромът в Естепона и убийството на Мушистин заедно с четиримата му международни адвокати беше катастрофа. Не мога да проследя откъде е дошла заповедта, но едно е сигурно — идва от кръга М, понеже Антоан Лавал, довереникът на Мушистин, е разкрил намеренията на стареца. Адвокатите от Париж, Рим, Берлин и Вашингтон са били само параван. Но как е трябвало да изпълнят нарежданията на Мушистин и как да разберем ние? Тъна в догадки.
— По дяволите! — извика Роджър, след като прочете последното съобщение. — Знаех си! Спомням си тия трима или четирима досадници. Появяваха се в най-различни моменти, неочаквано, в кръчмата или на футболното игрище. Двама от тях направо пресрещнах и ги запитах какво правят. А те като същински агънца твърдяха, че били местни младежи, които обичали да се събират на бира в кръчмата и да викат за нас по мачовете.
— И аз забелязах моите — рече Анджела. — Страхувам се, че май вкарах единия от тях в беля. Съобщих за него на полицията като за евентуален нападател със сексуални подбуди. Той после изчезна, но се появиха други. Тогава се досетих за всичко. Явно мама се е безпокоила за нас.
— Защо не си ми казала?
— Защото си много избухлив и невъздържан, Родж, а освен това предположих, че мама знае какво прави.
Монте Карло, 29 август. Убийството на Джанкарло Тремонте, последна мъжка издънка и наследник на всички имоти на рода Скоци, доказва, че М няма да се спрат пред нищо. То цели да ни затвори устата. Внимавай, скъпа братовчедке. Не се доверявай на никого.
— Значи това била връзката! — възкликна Уотърс. — Те са били братовчеди, и то много близки! Как сме пропуснали да го забележим?
Клетъчният телефон на Уотърс отново иззвъня приглушено от вътрешния джоб на сакото му. Той го извади, натисна бутона и каза:
— Да?
Това, което чу, едва ли бяха добри новини, защото обикновено безизразното лице на служителя на МИ-5 най-напред се смръщи, а след това се изкриви в грозна гримаса. Накрая той затвори очи и шумно въздъхна.
— Съгласен съм, едва ли ще помогне, но продължавайте да ровите. Открийте спътника му от Риджънтс Парк.
Сър Джефри прибра телефона и се обърна към останалите.
— Днес следобед тялото на Уолъс Естърбрук, известен още като Уоли Естърбрук, служител на охранителната компания „Трафалгар“, е било извадено от Темза с два куршума в тила. Смъртта е настъпила приблизително преди четирийсет и осем часа.
— Четвъртък вечер или петък сутрин — отбеляза Колман. — Божичко, съвпада!
— Кое съвпада? — попита Прайс.
— В един момент, само за няколко секунди, погледите ни се срещнаха. Той усети, че съм го разпознал.
— Ами другия, който е бил с него? — продължаваше Камерън.
— Не знам, наистина нищо не мога да кажа, но сякаш си спомням, че той видя и двама ни.
— Действай, Джеф.
Осемнайста глава
Брандън Алън Скофийлд, известен още като Беоулф Агът, се чувстваше изцяло в свои води, също както преди четвърт век. Ето че отново той бе хищникът, дебнещ плячката, праисторическата котка, преследваща жертвата си в нощта, или добре прикритият, причакващ врага си в мрака двукрак убиец, за когото убийството е последно средство, тъй като залавянето е много по-желан изход.
За да поддържа връзката, като същевременно опази в тайна местонахождението на Скофийлд, Антония бе останала в Перегрин Вю в планините Грейт Смоуки. Всички обаждания от страна на Камерън Прайс или Лезли Монтроуз от Европа можеха незабавно да бъдат прехвърляни при него благодарение на чудесата на клетъчната електроника. Единственото й изискване бе, след като Брей кацне в Уичита, да й се обажда на всеки осем часа, за да й съобщава как вървят нещата. Ако закъснее да се обади повече от два часа, тя щеше да позвъни на Франк Шийлдс в централата на ЦРУ и да му разкаже истината. Скофийлд се възпротиви, но Антония бе непреклонна.
— Искам да се върнеш жив и здрав, стари глупако! Какво да правя аз на острова без теб?
Беоулф Агът се намираше в Уичита, щата Канзас, в централата на компанията Атлантик Краун, доставчици на хранителни продукти за цял свят. Някой от шефовете, разполагащи с обширен офис в тази сграда, бе формулирал нарежданията за Лезли Монтроуз и ги бе препратил в Амстердам, Париж, Кайро, Истанбул и Бог знае къде още. Този някой беше член на Матарезе и Брандън смяташе да открие кой точно е той.
Часовникът в наетата кола показваше 2,27 през нощта. Огромният паркинг на Атлантик Краун беше пуст, само добре осветените коли на охраната се открояваха под прожекторите с ярките си бели надписи „Патрулна кола“. Брей се усмихна. Навремето руснаците бяха много по-хитри. В никакъв случай не биха се афиширали по този начин. Скофийлд измъкна ловджийския нож от ножницата, отвори вратата и стъпи на тротоара, след което тихичко затвори вратата на колата. Промъкна се бързо покрай прожекторите и наряза всички гуми на патрулните коли. После се прокрадна през сенките до една странична врата и се зае да разучава кутията на алармената инсталация — нещо нормално за така добре охраняван обект, но също така и най-слабата му точка. Почти примитивно, рече си Брей. В Атлантик Краун, като в повечето добре охранявани, натрупали самодоволство компании, не обръщаха внимание на основни неща от сигнализационната електроника, убедени, че точно на тях пробив в системата никога няма да им се случи. Щатната охрана беше неизбежен разход, сложните сигнализационни инсталации понякога само създават проблеми, без да изплащат стойността си — излишно дублиране на разходите.
Скофийлд отвори кутията с помощта на малка щангичка, която свали от колана си, измъкна фенерче- химикалка и разгледа жиците вътре. Примитивно, за Бога, направо праисторическо. Още няколко хиляди долара за всяка верига и биха осуетили проникването в целия обект. Да живее стиснатото племе на счетоводителите, мислено отбеляза той, като насочи лъча към различните жици. Червено, бяло, синьо, синьо, оранжево, бяло, синьо. Аматьори. Брей извади чифт малки клещички и кръцна трите сини жички. След това изчака да чуе дали няма да последва някакъв сигнал. Тишина. Деактивирал беше източния сектор на системата.
— Старецът вече може да се захваща за работа — рече си шепнешком Беоулф Агът. — Давай, момче!
С помощта на миниатюрни щипци Брей отвори ключалката на страничната врата и влезе вътре. Коридорите бяха тъмни, неоновото осветление беше намалено докрай, всичко тънеше в сиви сенки —
