приглушено, сумрачно и безцветно. Брей знаеше, че не може да използва асансьора, затова се огледа за стълбището; откри го и тръгна нагоре. Сградата на Атлантик Краун беше на седемнайсет етажа, неговата цел бе да достигне шестнайсетия.
Така и стори.
Скофийлд се чувстваше необичайно въодушевен. Чувстваше страх, разбира се, и това беше добре; отдавна не се беше занимавал с подобни неща и имаше нужда от спирачките на предпазливостта. Все пак добре помнеше инструментариума на бившата си професия, като се започне от обувките с гумени подметки, които намаляват шума от стъпките, дългите тънки щипци, фенерчето-химикалка със синя светлина, магнитния стетоскоп за преслушване на сейфове, кутията с парализиращ газ, миниатюрен фотоапарат, автоматичен пистолет „Хеклър & Кох“ 25-и калибър със заглушител, и гарота. Косата му беше подстригана, брадата подкастрена, облечен беше в армейска бойна униформа с множество джобове. Фактът, че Франк Шийлдс бе платил всичко това, без да разбере истината, му доставяше огромно удоволствие.
— Ти няма да излезеш на оперативна работа! — бе избухнал аналитикът от ЦРУ. — По този въпрос се разбрахме.
— Разбира се, че няма, Жмичка — бе отвърнал Беоулф Агът. — Да не съм смахнат като теб? Знам какво мога и какво не, макар да съм много по-млад от теб.
— Само година и половина, Брандън. Та за какво са всичките тези разходи?
— Защото моята находка може да се окаже именно разковничето, което ни трябва.
— Това не е отговор на въпроса ми.
— Добре, няма да крия нищо, само някои подробности ще премълча, а ти няма да повдигаш възражения. Наел съм най-добрия двоен агент, когото Щази са имали някога, хладнокръвен негодник, издирван от няколко държави, а Интерпол помага на още няколко. Няма го в никакви регистри, няма име и досие, нищо. Правили сме го и преди, Жмичка, ще трябва да го направим и сега.
— Каква му е тарифата?
— Две хиляди на ден плюс разходите, както и премия от сто хиляди, ако достави стоката.
— Това, разбира се, е истинско безобразие, но ако думите ти са верни и твоят негодник се справи, все ще го преживеем някак. Случвало се е да плащаме и повече. Вземи средствата от Търговската банка в Нова Скотия, тя е само една, има я в указателя. Поискай да те свържат с вицепрезидента Уистър, той е финансовият ни сътрудник. Ще дам разрешение за първоначална сума от десет хиляди.
— Има и една положителна страна във финансово отношение, Жмичка. Нашият човек каза, че ако се спомине, нямаме никакви задължения. Нямал никакви роднини, на които да остави някоя дойче марка, така че това няма да е наша грижа.
— Самоуверено копеле, значи?
— И едното, и другото. Затова е толкова печен.
По дяволите, рече си Скофийлд, като стъпи запъхтян на площадката на петнайсетия етаж. Трябваше да повтори пет, не, десет пъти казаното на Франк Шийлдс! Измисленият агент от Щази беше такова вдъхновение, че самият той почти повярва в съществуването му. По това няма спор, размишляваше Беоулф Агът, докато траеше кратката почивка, необходима на краката и дробовете му, тайният договор с неговото германско творение трябваше да се преразгледа. И сумата определено да се завиши. При условие че въобще излезе нещо от акцията му в Уичита, над която беше крайно време да се съсредоточи, рече си Скофийлд.
Докато преглеждаше събраната по законен и не съвсем законен път информация за компанията Атлантик Краун, постоянно изникваха две имена. Това на Алистър Макдауъл, главен изпълнителен директор, и Спиро Карастос, ковчежник-счетоводител и главен финансист. Бележките, изпращани от единия на другия, както и до подчинените им отдели, си приличаха, сякаш бяха писани от робот, съчинени на смесица от професионален жаргон и уличен език. Съдейки по анализите на отделни думи и изрази, единият от тях, а може би и всеки от двамата бе отговорен за формулираните нареждания, изпратени на подполковник Лезли Монтроуз, майката на отвлечения Джеймс Монтроуз младши.
Да се открие местонахождението на офисите на двамата, както и работното разписание на чистачите, които работеха през нощта, беше лесна работа. Офисите им бяха на шестнайсетия етаж, толкова близо един до друг, че помежду им имаше свързваща врата, а групата чистачи, които се грижеха за поддръжката на тази част от сградата, стигаха до шестнайсетия етаж между един и един и петнайсет през нощта; работата им отнемаше не повече от четирийсет и пет минути. Установено бе освен това, че понеже стълбището също се почистваше и всички боклуци се изнасяха през него, вратите към коридорите на всички етажи се отваряха последователно. Една от чистачките, срещу прилично възнаграждение и убедена, че работата й с нищо не е застрашена — дори напротив, — се бе съгласила да подпре с гумена тапа вратата към шестнайсетия етаж. Сторила го бе срещу сто долара и подхвърлената версия за невинна шегичка между висшите служители на корпорацията. Освен това, напълно убедена в духа на колегиалната добронамереност, тя се бе съгласила да остави вратата към офиса на Алистър Макдауъл незаключена. С каква цел? За да могат неговите колеги тайно да украсят офиса му с двайсетина балона по случай рождения му ден. Защо пък не? Възрастният господин, който я спря на паркинга с тази молба, беше явно не само голям шеф в компанията, но и толкова мил, да не говорим, че беше облечен в безумно скъп костюм. С парите, платени за този костюм семейството й можеше да се храни в продължение на шест месеца.
Беоулф Агът бе запазил немалка част от прословутата си способност да убеждава. Преди време, всъщност твърде отдавна, той може би щеше да се ориентира към по-кратковременни, макар и по-рисковани приготовления. Напредналата възраст обаче му диктуваше да действа по-предпазливо. Замисляйки се над миналото, искаше му се и преди да бе постъпвал така мъдро и благоразумно. Това може би щеше да му спести двете рани в рамото, трите куршума в краката, както и дупката в корема, за която бяха нужни три седмици, за да зарасне. И какво от това? Вече не би могъл да прескочи ограда, висока метър и половина. Метър и половина, глупости, не повече от метър, и то с голям късмет и болки в гърба!
Мускулите на прасците му се бяха стегнали и туптяха от изкачването, така че той разтърси крака един по един, бързо, рязко, след което се зае с изкачването на последния етаж. Както беше уговорката, малката гумена тапа държеше тежката автоматична врата отворена едва-едва, само на един пръст, достатъчна, но и незабележима пролука. Пак поради самодоволното усещане за неприкосновеност, коридорите не бяха снабдени с камери, а се охраняваха от нощни пазачи, които обикаляха да проверяват вратите на офисите, като отключваха и заключваха автоматичните часовникови механизми в края на всеки коридор. Скофийлд стъпи на най-горното стъпало, приближи се до вратата и я дръпна само колкото да надникне в коридора. Моментално я пусна обратно да се притвори, спряна от гумената тапа; един от пазачите вървеше точно срещу него и размахваше големия метален секретен ключ, който трябваше да вкара в автомата в края на коридора, само на няколко стъпки от вратата към аварийното стълбище.
Стъписан, Брей се сви, махна тапата, която държеше отворена тежката стоманена врата, и мушна вътре пръстите си така, че през процепа едва се процеждаше лъч светлина. Болката в дясната му китка беше неистова, пръстите му пламнаха, ала той задържа дъх. Най-сетне се чу щракването на ключа и стъпките на пазача взеха да заглъхват обратно към асансьора. Скофийлд отново открехна автоматичната врата, провря лявата си ръка през тесния отвор, отлепи дясната и моментално я пъхна на влажно и топло в устата си. Униформеният пазач застана пред асансьора, който го чакаше на етажа; натисна бутона и вратите моментално се отвориха. Мъжът изчезна и Скофийлд, с оросено от пот чело, бързо пристъпи в сумрачния коридор.
Не се виждаха никакви чистачи, тишината беше успокояваща. Брей бързо се отправи надолу по коридора, оглеждайки табелките с имена и длъжности по вратите.
Вратата се оказа централната в отсрещния край на коридора. От двете й страни нямаше други врати, което означаваше, че това е цял апартамент, а не обикновен офис. Скофийлд хвана блестящата топка с
