— Там, където ни пшеница никне, ни бизон пасе, Жмичка. В момента минава четири сутринта и пред мен се е ширнал цял Канзас.

— Добре, включил съм скрамблера, едва ли има някакъв шанс да те засекат.

— Направо бих казал, че няма.

— Въпреки това ти не споменавай никакви имена. Само аз.

— Разбрано.

— Първо, добра ли се до нещо?

— Какво имаш предвид?

— Антония ми каза, че си бил „на лов“, така че не ми беше нужно да разпитвам повече, мошенико!

— За да отговоря на въпроса ви, сър, смятам, че се добрах до нещо. Какъв е случаят с изгубеното дете?

— Направо откачена история, Брей. Момчето е при един офицер, пилот от военноморската ни база в Бахрейн.

— И не желае да говори с никой, освен с нашата армейска дама, Тони ми каза. Какъв ти е проблемът?

— Ако ги свържа, това може да означава смъртната им присъда. Бахрейн направо гъмжи от свръхмодерна съвременна техника. Оттам могат да свалят от ефира всичко със същата скорост като нас. Как да рискувам да разкрия къде се намират и двамата?

— Не прави нищо, докато не дойда, Жмичка, имам една-две идеи. Изпрати ми военен самолет.

— Къде, по дяволите, да ти го изпратя?

— Откъде да знам? Намирам се на една магистрала на десет мили от Уичита.

— Иди на летището в Уичита и ми се обади оттам. Ще ти кажа с кого да се свържеш.

Джулиан Гуидероне, синът на Пастирчето, седеше на маса отвън пред кафенето на римската Виа Венето и се наслаждаваше на сутрешното си кафе с мляко, когато клетъчният му телефон изписука от вътрешния джоб на сакото. Той го извади и заговори.

— Пастирчето — рече той.

— Уичита е провалена — съобщи познатият глас от Амстердам. — До каква степен, не ми е известно.

— Оцелели?

— И двамата наши. Те не са били на местопроизшествието.

— Макдауъл и Карастос?

— И двамата са си били у дома. Не са замесени.

— Напротив. Убийте ги и изнесете всичко от офисите им.

Деветнайста глава

Самолетоносачът „Тикондерога“ от парка на Съединените щати представляваше невероятна по размерите си конструкция, същински голям град, със съответните магазини, аптеки, ресторанти, гимнастически салони, служебни кабинети и стаи — единични, двойни и пригодени за спални. Тук човек можеше да се натъкне на повече коридори, пасажи и неочаквани чупки, отколкото във футуристичния Китайски квартал в Сан Франциско. Колкото по-ниско бе нивото под основната палуба, толкова по-малко хора се срещаха из облицованите със стоманени листове проходи, макар да нарастваше броят на завоите, пасажите и товарните клетки. В момента двама души тичаха нагоре по коридор с нисък таван, и биха заинтригували всеки случаен наблюдател. Единият бе висок негър в омачкана и не особено чиста офицерска униформа, който се придвижваше приведен, за да не закачи хоризонтално монтирания тръбопровод, другият — бял младеж с мускулесто тяло, чиито ръце носеха прясна превръзка.

— Побързай! — викна лейтенант Лутър Консидайн.

— Къде отиваме? — попита задъханият Джейми Монтроуз.

— Където, надявам се, дежурният офицер и копоите му няма да те открият!

Стигнаха до тежка метална врата с надпис „Само за упълномощен персонал“. Консидайн извади ключ, пъхна го в ключалката и бутна вратата. Озоваха се в малка стая с бели стени и дълга маса с гетинаксов плот, около която бяха наредени тапицирани в кафяво въртящи се столове; вдясно бе монтиран голям екран, а вляво — прожекционен апарат.

— Къде сме? — попита Монтроуз младши.

— Тук се явяват на доклад пилотите, изпълнили свръхсекретна задача.

— Откъде взехте ключа, лейтенант?

— От отговарящия за сигурността, който ми бе командващ офицер, додето големите шефове не решиха, че е прекалено умен или твърде сляп, за да лети. Все още делим една стая, а в момента си мисли, че имам среща с някой смугъл ангел на милосърдието.

— Много мило от негова страна.

— Мило донемайкъде. Нали платих да го пуснат от казиното в Родос. Сядай някъде и се успокой. Щракам това ключе и външният надпис отвън ще светне в червено: Не влизай.

— Не зная как мога да ви се отблагодаря, сър.

— Това не е необходимо, Джейми. Разкажи ми колкото е възможно повече и не забравяй, че ще ми връчат метла и парцал, ако ме преметнеш.

— Всичко, което ви казах, е самата истина…

— Вярвам ти! — прекъсна го Лутър Консидайн, а очите му святкаха от гняв. — Вярвам ти, защото цялата тая история е толкова смахната, а ти си толкова млад, че и син на пилот изтребител, най-добрия сред нас, тъй че защо ще ме лъжеш? Капитанът обаче, онзи с четирите нашивки, дето направлява тоя плаващ град, си мисли, че си избягал от моя сектор, а аз не мога да те открия, щото нашият офицер от разузнаването ти е наредил да говориш с Вашингтон.

— Няма да стане! — упорстваше младият Монтроуз. — Писна ми вече да се разпореждат с мен!

— О кей, както кажеш. Дай сега да се върнем назад. Какво точно ти казаха ония двете правителствени горили, двамата бели бабаити на летище Кенеди?

— Не са ми обяснявали много-много… Майка ми била включена в секретна мисия, тъй че ако имало изтичане на информация, искали аз да съм на сигурно място.

— Документи показаха ли?… Остави, като нищо са могли да бъдат и фалшиви. Това, дето ти рекоха, как ти прозвуча?

— Ами сториха ми се симпатични. Изглеждаха искрено загрижени, съчувстваха ми за всичко, което съм преживял, дори на самолета ме натовариха, без да се суетят с билетите, паспорта ми и разни такива.

— Ти нищо ли не попита?

— Много въпроси им зададох, но и те не знаеха повече от мен.

— Какво точно ти казаха? — настоя Консидайн, като се взря в момчето пред себе си.

— Че самолетът щял да лети за Париж, което и сам можех да прочета по надписите, но аз съм щял да продължа, само че те не знаели в каква посока. На летище Орли щели да ме посрещнат други двама, които да ме поемат.

— Нищо повече ли не казаха за майка ти и нейната мисия?

— Те самите нищо не знаеха. Сигурен съм, че не ме лъжеха. После им казах, че трябва да се обадя по телефона и те не ме спряха. Обадих се у дома, но никой не вдигна, дори секретарят не се включи. После звъннах на един приятел на семейството, колега на мама; включи се запис от централата, според който номерът бил сменен, а после се свързах и с една телефонистка, която заяви, че новият не бил записан при тях. Тогава вече си помислих, че каквато и да е операцията, тя се провежда в пълна тайна. Но това вече ви го разказах, лейтенант.

— Не всичко, не беше ми казал за телефонните разговори. Както и да е, може пак да те накарам да го повториш. Нищо чудно да ми убягва нещо, дето е току под носа ми.

— Нищо не съм премълчал, лейтенант.

— Престани с това „лейтенант“, Джейми. Името ми е Лутър. Следващия път, като се срещнем, може и да съм разжалван до обикновен юнга. От чернокож командир на изтребител до моряк, въоръжен с парцал…

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×