последната възможност. Трябва да кажеш на Лезли, че синът й е вън от опасност и е в сигурни ръце, би било немислимо да я държиш в неведение.
— Съгласен съм, но съществува един проблем. Не знаем къде е Джеймс младши. Изчезнал е…
— Какво говориш?
— Това са последните сведения. Не е потвърдено със сигурност; не вярват да е напуснал самолетоносача, но не могат да го открият.
— Да си се качвал някога на самолетоносач, Жмичка?
— Господи, колко си досаден! Не, не съм се качвал!
— Представи си да пуснат на вода град като Джорджтаун, нещо такова е. Малкият Монтроуз може да се скрие където си пожелае, дни и седмици може да не го открият, ако има свобода на движение, какъвто очевидно е нашият случай.
— Та това е нелепо! Нали трябва да се храни, да спи, да използва тоалетна… все някой ще го види.
— Не и ако някой му помага, например някой морски офицер, с когото се е сприятелил.
— Значи според теб…
— Струва си да опиташ, Франк. Преди години научих, че пилотите са особена порода, сигурно защото прекарват толкова време затворени в бойни самолети на километри от земята, и то съвсем сами. А бащата на нашето хлапе също е бил пилот на изтребител, с немалко отличия… макар и присъдени посмъртно. Нищо не можеш да загубиш Жмичка. Свържи се с Консидайн. Опитай поне.
Нищо не е съвършено в нашия свят на високи технологии, най-вече поради факта, че усъвършенства ли се дадена технология, изобретява се нов конкурентен продукт, който претендира да е не по-малко съвършен. Подобен е и случаят с ВСТС — Военен Сателитен Трансмисионен Смесител, който максимално се доближава до тайнственото понятие съвършенство. Но за не повече от седмица. Ключът се съдържа в съоръженията за предаване и приемане: всяко от тях е прикрепено към чувствителен уред с непостоянно калибриране, което едновременно изолира и смесва кривите на тембъра успоредно с мигновеното им преминаване през космическия ефир. Съществуваше минимална степен на риск, но от другата страна на везните стоеше опасността една майка да загуби здравия си разум; а и степента на сигурност на замесените страни.
Старши лейтенант от военноморските сили Консидайн получи заповед да се яви в комуникационния център и там го свързаха с Перегрин Вю, където необходимото електронно оборудване бе набързо докарано със самолет от Пентагона. Инсталираха го на Клингамс Доум, най-високия връх в тукашните планини Грейт Смоукис. Скоро след това Лутър Консидайн седна пред посоченото му табло и сложи слушалките на борда на самолетоносача на американската армия „Тикондерога“ в Бахрейн.
— Лейтенант Консидайн — произнесе безизразен глас, отдалечен на тринайсет хиляди километра от Персийския залив, — името ми е Франк Шийлдс, заместник-директор на Централното разузнавателно управление. Чувате ли ме?
— Чувам ви, господин директор.
— Ще бъда възможно най-кратък… Вашият млад приятел отказва да говори лично с който и да било служител на правителството, за което изобщо не го виня. Немалко са го лъгали от името на правителството.
— Следователно той ми е казал истината! — възкликна пилотът, без да скрива облекчението си. — Знаех си.
— Казал ви е истината — потвърди Шийлдс, — но от съображения за личната му безопасност не смятам, че можем да го свържем с лицето, с което настоява да говори. Може би след няколко дни ще успеем да подсигурим чиста линия, но в момента е невъзможно.
— Не вярвам да направи компромис. На негово място и аз не бих го направил.
— В такъв случай вие знаете къде е той.
— Официално, не. Следващият въпрос, ако обичате?
— Няма да бъде въпрос, лейтенант, по-скоро молба. Убедете го да ви каже нещо, каквото и да е то, което е известно единствено на човека, с когото иска да се свърже. Ще го направите ли?
— Когато, по-скоро ако го намеря, ще му предам вашето съобщение, господин директор.
— Ние ще чакаме, лейтенант. Вашият старши офицер за свръзка знае кодовете, на които може да ме намери. Това са само цифри; никой друг не знае за нашия разговор.
— Дочуване, сър. Надявам се, че ще мога да помогна. — Консидайн свали слушалките и техникът на смяна прекъсна връзката.
— Слушай, Джейми — рече пилотът, като се настани срещу момчето. Двамата седяха един срещу друг върху празни каси в един от складовете под горните палуби. — Този човек ми се стори надежден, всъщност звучеше прекалено притеснен, но говореше съвсем смислено. Някакъв шеф е в разузнаването и трябва да проучи всички аспекти на една твърде сложно зададена схема.
— Не разбирам какво говориш, Лутър.
— Човекът се опасява, че има поставен капан. Разбира защо настояваш да говориш единствено с майка си, знае, че неведнъж са те лъгали от името на правителството. Спомена, колко е загрижен за „личната сигурност“ и необходимостта от „надеждна безопасност“, преди да осъществи връзката помежду ви. Опитва се да защити и двама ви.
— С други думи, възможно е да ме използват за примамка. И съвсем не е задължително това да бъда точно аз.
— Добре казано, момче… Къде си научил всичко това?
— Заслушвал съм се в разговорите на мама с чичо Ев. И двамата принадлежат към сектор Ге-две, но често изпълняват задачи за други отдели, свързани с контраразузнаването.
— Всемогъщи боже — промърмори Консидайн. — И преди си мислех, че майка ти е забъркана в нещо голямо, но това май ще се окаже много по-сериозно и широкомащабно, отколкото съм си представял. Трябва да е някоя секретна мисия със световно значение. Даваш ли си сметка, че нашият шеф от разузнаването е провел поверителни разговори с централата във Вашингтон, след което са го прехвърлили в DIA, Държавния департамент и накрая в Белия дом при Томас Кранстън, който е нещо като сянка на президента по всички въпроси на националната сигурност? Ако си спомняш, този човек обеща да те свърже със самия президент!
— Президента не познавам, но познавам майка си. Никой не може да наподоби нейния глас, нито пък да знае онова, което е известно само на нея.
— Именно това иска този Шийлдс от теб, нещо, което е известно само на двама ви. Нима не разбираш? Увери ли се, че това действително си ти, и получи ли потвърждение от майка ти, той може да действа. Това ми звучи що-годе смислено, също както вярвам, че каквото и да става, то е разтърсило най-висшите правителствени кръгове. Хайде, Джейми, помогни ми.
— Добре, остави ме да помисля. — Монтроуз младши стана и закрачи напред назад по застлания със стоманени листове под на складовото помещение. — Слушай — продължи след малко, — като бях малък, съвсем малко хлапе, мама и татко ми подариха плюшено животинче, агънце, от ония играчки, с които децата не могат да се наранят. Дори копчетата бяха облечени. Години по-късно, всъщност месеци след смъртта на баща ми, мама продаде къщата и се преместихме на друго място… за да не ни потискат спомените. Предложих да й помогна да почисти тавана и ето че тя намери малкото плюшено агънце и ми каза: „Я погледни, та това е Малкъм.“ Бях го забравил, дори името му не помнех. Мама ми разказа колко много се смели с баща ми, когато съм го нарекъл „Малкъм“, макар да ми е било трудно да го произнасям. Това бил някакъв герой от анимационно филмче, което съм гледал по телевизията. Аз нямах никакъв спомен, но й повярвах.
— Това ли е то? — попита Лутър. — Името на едно плюшено животинче?
— Само за това се сещам. Пък и не знам на някой друг да сме разказвали тая история.
— Може би ще свърши работа. Успя ли да разгледаш снимките на именията?
— Отделих две. Не мога да бъда абсолютно сигурен, но според мен трябва да е едното от тях. — Момчето непохватно бръкна в джобовете си с все още овързани в бинтове ръце и подаде на Консидайн
