— Всичко е относително. Онова, което изглежда съкрушително в един миг, може в следващия да се превърне в преимущество. Какво има?
— Обектът, който прехвърлихме през Париж в Близкия изток, е изчезнал.
— Какво? — Гуидероне толкова рязко се изправи в креслото, че предпазният колан болезнено се вряза в корема му. — Искаш да кажеш, че не знаем къде е? — на пресекулки изрече той, в същото време стисна токата на предпазния колан и я разхлаби. — Започнахте ли издирване, внимателно издирване имам предвид?
— Възложено е на най-способните ни изпълнители. Няма никаква следа.
— Продължавайте да търсите… навсякъде! — Синът на Пастирчето рязко пое въздух, за да възвърне поне донякъде самообладанието си. — Междувременно — продължи вече по-спокойно, като успя да събере мислите си, — дадох под наем яхтата, голямата яхта, така че изпразнете я, напълно. Освободете и екипажа, целия екипаж, пратете ги в нашия флот в Оман, Мускат. Шейхът, който я наема, си има своя прислуга.
— Разбирам, сър. Всичко ще бъде изпълнено до края на деня.
— За Бога, продължавайте издирването на обекта! — Гуидероне тресна слушалката и викна: — Пилот!
— Да, синьор? — обади се глас от кабината, отдалечена на не повече от два-три метра.
— Как сме с горивото?
— Имаме достатъчно. Летим не повече от двайсет и две минути, синьор.
— Ще стигне ли да ме откарате до Марсилия?
— Напълно, синьор.
— Променете плана на полета и сменете курса.
— Веднага, синьор Паравачини.
Паравачини. Име от потъналите в забвение анали на Матарезе, ала у малцината, на които бе известно, то предизвикваше ако не ужас, напрегнато безпокойство. Компанията „Скоци-Паравачини“, създадена посредством матримониален съюз между двете фамилии, бе погълната от други в течение на годините, но името добре служеше на Гуидероне в някои части на света. Легендите умират бавно, което още повече важи за онези, породени и раздухвани от страха.
Макар граф Скоци да бе сред първите, вербувани от барон Гийом де Матарезе в началото на века, той се бе превърнал във фигурант. Когато богатството на фамилията започна да се топи, една от дъщерите на Скоци бе омъжена за сина на не по-малко богатото, но известно с бруталността си семейство Паравачини.
След години някога неразделните Скоци и Паравачини, чиито имения край прочутото езеро Комо, езерото на богаташите, както му казваха в Италия, бяха отдалечени на не повече от няколко мили, дотолкова се отчуждиха, че дори не се поздравяваха. След време отчуждението престана да зачита дори нормите на елементарното приличие. Няколко безценни служители в компанията, известни с благосклонността си към Скоци, бяха убити, а за извършителите се заговори, че били наети от Паравачини, макар да липсваха доказателства. Един ден и наследникът на фамилия Скоци бе намерен мъртъв; първоначалната версия предполагаше удавяне, тъй като тялото бе изхвърлено на брега на езерото. Полицаите от Беладжио, уплашени от всеизвестната кръвожадност на Паравачини, пропуснаха да споменат в доклада си, че са открили едва забележима следа от убождане, като от тънкото острие на шиш за лед, пронизал гръдния кош и пробол сърцето. Пазителите на реда имаха сериозно основание за своята предпазливост, тъй като родените във фамилия Паравачини момчета ставаха свещеници, бързо напредваха и се превръщаха в пратеници на Ватикана! При подобни обстоятелства всеки трябваше да бъде максимално предпазлив.
Членовете на фамилия Скоци, посредством своите адвокати, продадоха дяловете си на друг крупен италиански концерн, собственост на Тремонте, фамилия, чието благоденствие се дължеше на огромно богатство, както и на привързаността към юдейско-християнската етика. А кой ги познаваше най-добре? Родените с името Тремонте бяха започнали пътя си към световната слава благодарение на съюза между един изключително способен италиански евреин и един ревностен римокатолик. Както в църквата, така и в синагогата смръщиха вежди, ала последвалите щедри дарения и в двете посоки заглушиха упреците.
Тук и сега, разсъждаваше Джулиан Гуидероне, легендата за Паравачини все още властва над Средиземноморието, особено в Италия. Никой не смееше да разиграва Паравачини, тъй като и при най- незначителното отклонение от правилата, само след часове щеше да е мъртъв. Проникване в начина на мислене. Това бе ключът.
Що се отнася до Тремонте и тяхната високомерна самомнителна философия, смъртта на техния адвокат, любител на играта поло, можеше да намали антипатията им към Матарезе. Те знаеха, че ще последват и други убийства, това бе пророчеството на Паравачини. Те бяха длъжни да го зачетат, тъй като всяка смърт в крайна сметка се превръща в нещо съвсем лично.
Онова, което докарваше Гуидероне до ръба на параноята, бе появата на непоносимата за него воня. Най-смрадливия звяр, пръкнал се на белия свят, Беоулф Агът! Той отново бе напомнил за себе си, както и преди четвърт век! Той бе мозъкът в дъното на издирването, сложен мозък, който винаги търсеше невъзможното. Той трябваше да бъде спрян, убит, това трябваше да стане още в Чезапийк. Джулиан се готвеше да даде заповедта в Марсилия. Брандън Алан Скофийлд да бъде убит. На всяка цена.
Самолетът F-16 извърши директен полет от Уичита до пистата в Чероки, на единайсет километра северно от Перегрин Вю. Кола на ЦРУ очакваше раздърпания рошав Скофийлд и веднага го откара до бившия курортен комплекс, където ранното утринно слънце вече заливаше възвишенията на Смоуки Маунтинс. Брей не се изненада кой знае колко, че веднага щом целуна Антония, откъм кухнята чу познат глас.
— Дано си успял да поспиш в самолета — избоботи Франк Шийлдс. — Господ ми е свидетел, аз не съм мигнал! Моят пилот нацели всяка въздушна яма от Андрюс дотук. — Високопоставеният аналитик от ЦРУ се появи в рамката на вратата с чаша димящо кафе в ръка. — Сигурно и на теб ти се пие — добави той.
— Аз ще му налея, Франк — рече Тони. — Ти му прочети конското, заслужава си го. — Тя мина покрай госта и влезе в кухнята. — Ще му приготвя яйца. Видът му е ужасен, а аз трябва да съм луда, щом го търпя толкова години.
— Така и трябва да направя — рече аналитикът, като пристъпи в дневната и огледа пропитата от пот униформа на Скофийлд. — Да ти се развикам, де. На какво си се направил в тия дрехи, статист в някой филм за Рамбо?
— Изпълниха си предназначението, Жмичка. Ако бях сложил костюм, да са ме тикнали вече в някой затвор в Канзас.
— По тоя въпрос няма да споря с теб, само ми спести обясненията. Предполагам, вече са се стопили десетте хиляди, които ти подписах.
— Тъкмо бях започнал да се разпускам. Като видиш какво съм донесъл от дома на Мама Гъска, моят приятел от някогашното Щази ще си поиска своите сто хиляди.
— Всичко е въпрос на интерпретация, Брандън, включително и доставяните от разузнаването материали.
— Що за високопарни фрази…
— Нека все пак караме подред… — мрачно го прекъсна Шийлдс. — Какво ще кажеш за малкия Монтроуз? Изложих ти моите опасения, а ти подхвърли, че не ти липсват идеи. Ще може ли да ги чуя?
— Линията на разсъждение е съвсем елементарна — отвърна Скофийлд. — Ти каза, че хлапето било с морски офицер, пилот, нали така?
— Да, синът на Лезли го избрал съвсем случайно сред тълпата в Манама. Той е пилот на изтребител на „Тикондерога“, командир на ескадрила, казва се Лутър Консидайн и съвсем не е някой безличен смотаняк. Според шефовете му, очаква го бляскава кариера, със съответните награди и всичко останало.
— Момчето е избрало умен човек.
— Очевидно.
— Тогава действай чрез него — предложи Скофийлд.
— Какво?
— Хлапето очевидно му вярва, тъй че говори с този Консидайн. Бъди откровен с него, той ни е
