въпросните снимки.
— Ще ги разгледам, но първо трябва да докладвам горе. Впрочем като се върна, ще те преместя оттук.
— Къде ще ме водиш?
— Моят втори пилот си е издействал тридневен отпуск и заминава за Париж, където вече го чака жена му, тя пише за разни модни издания. Съкаютникът му пък е под карантина в лазарета, болен е от шарка… Представяш ли си? Нищо чудно скоро всичките ни пилоти да са дванайсетгодишни хлапетии.
— Аз съм на петнайсет и вече съм взел дванайсет летателни часа. Готов съм и сам да летя, Лутър.
— Е това много ме успокоява. Хайде, до скоро.
Лезли Монтроуз се озова в стъклена кабина насред просторна стая, в която бе монтирано електронно оборудване, чиито елементи се издигаха чак до тавана. Навсякъде се виждаха зелени екрани, снабдени с клавиатури и цифрови дисплеи, работни места за десет оператори, мъже и жени, специалисти в секретните операции. Това бе центърът за глобални връзки на МИ-6, където се получаваха и изпращаха съобщения от и за целия свят. Лезли седна пред компютърния пулт за телефонна връзка, върху който висяха на малки поставки три телефонни апарата, всеки в различен цвят — зелен, червен и жълт. От невидимия говорител, монтиран в кабината, се разнесе женски глас.
— Ако обичате, вдигнете зеления телефон, госпожо. Свързвам ви.
— Благодаря. — Монтроуз посегна към слушалката, разтърсена от тревожно безпокойство. Опасяваше се от най-лошото и все пак застави треперещите си пръсти да вдигнат слушалката. — Тук офицерът с назначение в Лондон…
— Всичко е наред, Лезли — прекъсна я Франк Шийлдс. — Няма нужда от условно представяне.
— Франк?
— Уверяват ме, че оборудването за връзка е толкова надеждно, че все едно си говорим в някоя дървена къщичка в Аляска.
— Не разбирам какво ми говориш, но аз не съм на себе си, откакто Джеф Уотърс ми поръча да дойда тук и да чакам обаждане. Дори не ми каза, че ще говоря с теб.
— Той също не знае, а и като достоен възпитаник на Итън дори няма да попита, ако сама не му кажеш.
— За Бога, Франк, какво означава всичко това? — Монтроуз рязко сниши гласа си до едва разбираем шепот. — Има ли новини от сина ми?
— Може би, но най-напред трябва да ти задам един въпрос.
— Въпрос ли? Отговор няма да получиш, докато не чуя какви са новините от сина ми.
— Името Малкъм говори ли ти нещо?
— Малкъм… Малкъм? Не познавам човек с такова име. Що за глупав въпрос?
— Успокой се, подполковник, помисли. Спри за миг и помисли…
— Не искам да мисля, дяволите да те вземат! — кресна Монтроуз. — Какво означава това Малкъм и какво общо има със сина ми? Не познавам никого… Никога не съм познавала такъв човек… — Внезапно Лезли замлъкна. Пое дълбоко дъх, отдалечи зелената слушалка от ухото си и през стъклото се вторачи с разширени очи в отсрещната бяла стена. — О, господи! — прошепна и отново придърпа слушалката. — Малкото плюшено агънце, пухкава играчка, подходяща за тригодишно дете! Той го нарече „Малкъм“, като героя от онова филмче…
— Точно така, Лезли — потвърди Франк Шийлдс от базата в Смоуки Маунтинс, отдалечена на седем хиляди километра от Лондон. — Играчката на едно малко дете, захвърлена и забравена и от двама ви, докато…
— Докато не я открихме на тавана! — едва не извика Монтроуз. — Аз я намерих, а Джейми я беше забравил, затова му разказах историята. Джейми! Моят син се е свързал с вас!
— Не пряко, но поне знаем, че е в безопасност. Успял е да избяга, което е невероятно постижение за момче на неговите години.
— Та той бездруго е невероятно момче! — възкликна обезумялата от щастие майка. — Може да не е пръв по биология и латински, но е страхотен борец! Не ти ли казах колко е добър?
— Това ни е известно.
— О, господи, говоря глупости, нали? — през сълзи продължи подполковник Монтроуз. — Извинявай, Франк, бъбря нелепици, а сълзите текат по лицето ми.
— Това е напълно естествено, Лезли.
— Къде е той? Кога мога да говоря с него?
— В момента се намира във военноморска база в Близкия изток…
— Близкия изток?
— Засега не мога да рискувам да го свържа директно с теб. Нямаме възможност да инсталираме подходящото оборудване, което би гарантирало пълна сигурност на линията. Сигурно разбираш, че онези, от които е избягал, го търсят навсякъде, а в електронното проследяване са не по-малко способни от нас.
— Разбирам, Франк. Зная нещичко за компютрите.
— Така ми каза и Прайс.
— Впрочем той излезе голям симпатяга. Настоя да ме придружи дотук, макар да имаха други планове със сър Джефри. Планове, които предвиждаха приятна игра на покер в клуба на Уотърс. Напълно заслужено, смея да добавя.
— Ти разкри ли му какъв пост заемаш? Офицер на разположение от отдел Ге-две, а не подполковник, зачислен към Корпуса за бързо реагиране?
— Не, но той вероятно се досеща, тъй като се наложи да поработя с компютрите на Белгрейвия Скуеър. Не съм убедена, че ще направи разликата, пък и за него едва ли има значение.
— Не се заблуждавай. Той не обича да му се спестява важна информация. В това отношение е вироглав като Беоулф Агът.
— Не разбирам в какво е проблемът. Ще предадеш на Джейми, че разбирам настоящото положение, нали?
— Естествено. Кажи ми нещо, подобно на тая история с Малкъм, за да е сигурен, че идва от теб.
— Добре тогава… Кажи му, че съм получила бележка от учителя му по биология. Най-добре е да си събира ума, иначе нищо няма да тренира.
Лезли излезе от центъра за глобални връзки на МИ-6 и се озова в дълъг широк коридор, където зърна само двама души. Единият беше дежурният от въоръжената охрана, седнал на маса в средата на коридора, другият бе Камерън Прайс. С разтуптяно сърце, Лезли профуча край въоръжения пазач и застана пред Камерън. С грейнало от радост лице, усмихната като малко дете, тя буйно го прегърна и прошепна в ухото му:
— Новини от Джейми! Избягал е, вече е в безопасност!
— Та това е прекрасно, Лезли! — Кам се стресна от неволния си вик и побърза да понижи глас. — Страхотна новина, наистина страхотна — добави и на свой ред я притисна в обятията си. — Кой ти се обади?
— Франк Шийлдс. Съобщението е отскоро, но чакаха потвърждение и го получиха. От Джейми е!
— Сигурно имаш чувството, че камък ти падна от сърцето…
— Думи нямам! — подполковник Монтроуз сякаш внезапно осъзна, че стоят плътно притиснати насред пустия коридор и заговори на пресекулки, като се опита да разхлаби прегръдката. — Извинявай, Кам. Държа се като малко дете…
— Защото собственото ти дете е в безопасност — откликна Прайс, като хвана брадичката й, за да не отвърне поглед. — Ти плачеш, Лезли.
— Това са сълзи на щастие, приятелю, мой добри приятелю.
— Поплачи си и ще ти олекне.
— О, сигурно… — Лицата им, очите им почти се докосваха. Камерън я пусна и отстъпи крачка назад. — Благодаря ти приятелю — повтори тя.
— За какво? За това, че съм тук? Това бе единственото ми желание.
