— И за това, разбира се, но исках друго да кажа. Само преди секунди исках да те целуна, толкова много исках.
— В момента си твърде уязвима, подполковник.
— Ето защо ти благодаря. Защото ме разбираш.
— Този път лесно се измъкна — усмихна се Прайс, — но не ми се доверявай прекалено. Не съм някой трийсет и шест годишен монах.
— Нито пък аз съм трийсет и шест годишна монахиня… Макар да е вярно за последните няколко години.
— Нека разнищим този проблем като истински разузнавачи.
— Боя се, че аз не се числя към твоята служба…
— Хайде, хайде, понаучих нещичко за теб в имението Чезапийк.
— Какво си научил?
— Ти се числиш към висшия офицерски състав на отдел Ге-две, както и Ев Бракет.
— Какво говориш?
— Вие сте елитно подразделение, или както англичаните го наричат, специален отдел. Нямате постоянно назначение, просто издирвате лошите хора… и сте преминали съответното обучение, естествено.
— Откъде си научил всичко това?
— Ти самата се издаде, и то неведнъж. Разсъждаваш като професионален агент, свикнал да работи под прикритие. Често говориш като такъв, пък и военните нямат навика да пращат свои хора, нито дори офицери от Корпуса за бързо реагиране, в Института за следдипломна квалификация по компютърни науки към Университета на Чикаго, за да може той или тя да води битка с помощта на преносим компютър.
— Та това е смешно! — възкликна Монтроуз с блеснали, зачервени очи. — Само преди пет минути Франк ме попита дали съм ти разкрила коя съм, уверих го, че не съм, но имам чувството, че сам си се досетил, след като поработих на компютъра в къщата на Белгрейвия. Той не се притесни, но все пак кажи ми, тогава ли се досети?
— Не, обяснението е много по-просто. Добре зная, че според някои в Пентагона и Лангли това е неразумно, но ние от ЦРУ и твоите хора от Ге-две често сме принудени да работим съвместно. В крайна сметка, свързах се с един приятел в Арлингтън, за да ми направи справка за теб и Бракет. Моят приятел от години си мисли, че съм спасил живота му в Москва, макар че аз не си спомням. А той смята, че ми дължи нещо голямо.
Сега вече Лезли избухна в смях, който дори стресна човека от охраната.
— Агент Прайс — рече тя, — по-точно, специален агент Прайс, дали бихме могли да върнем лентата малко назад и да я пуснем отново?
— Идеята е великолепна, подполковник Монтроуз. Нашата лента е чиста, тъй че предлагам да започнем отново с вечеря в знак на благодарност в някой изискан ресторант. Тъй като разполагам с достатъчно средства за извънредни обстоятелства, аз те каня.
— И в същото време твърдиш, че не бива да ти се доверявам?
— Нито за миг. Това няма да бъде изтрито от лентата.
Двайста глава
Франк Шийлдс каза на секретарката си, която работеше за него вече деветнайсет години, че в продължение на два дни ще бъде „извън терена“ и никой не бива да знае къде се намира. Това се отнасяше за абсолютно всички, независимо колко висок пост заемаха.
— Настъпи ли кризисна ситуация, ще използвам връзката през Денвър — рече той на жената, която добре познаваше „забежките“ на шефа си.
Тя го увери, че ще се обади на госпожа Шийлдс, за да я успокои, и ще напише заповед за полет, който да го отведе в Монреал. Това нареждане щеше да бъде класирано като строго секретно и впоследствие заличено след ранния полет до Чероки и инструкцията за пилота да се върне в базата Андрюс.
— Както обикновено, подсигурила си ме от всички флангове, Маргарет — похвали я Франк Шийлдс. — И все пак май ще трябва да провериш сигурността на връзката през Денвър.
— Вече го направих, сър. Няма регистрирани набези. Обаждам се в Колорадо, пейджърът ви дава сигнал, а самото обаждане достига Денвър.
— Вече сериозно се замислям да те предложа за директорския пост.
— Той със сигурност е твой, стига да го поискаш, Франк.
— Не го искам, пък и ти си по-опитен организатор… А, Маги, предай на Алис, че наистина съжалявам, задето се налага да тръгна тъкмо днес. Децата обещали да дойдат на вечеря днес или утре; жена ми сигурно ужасно ще се разстрои.
— Поканата е за края на седмицата — поправи го секретарката. — А дотогава ти може и да се върнеш.
— Ти пък откъде знаеш?
— Алис се обади и помоли да проверя каква ти е програмата. Предпочитам да не ме изобличават в лъжа, затова се надявам наистина да се върнеш навреме.
— Ще направя всичко възможно.
— Моля те наистина.
— Това намирисва на заповед.
След този разговор Шийлдс удвои усилията си да събере майката и сина, като с помощта на Джефри Уотърс, МИ-5 и МИ-6 задейства на най-високо ниво на секретност. Беше решено, че най-простият и елементарен начин на пътуване би бил и най-сигурен. Предстоеше самолетоносачът „Тикондерога“ да патрулира в Персийския залив между Бандар-е Чарак и Ал-Уакра; това определи и начина на действие. Щом самолетите напуснат пистата и поемат своите опознавателни полети, един от тях, с пълен резервоар, щеше да поеме към базата на Кралските военновъздушни сили в Лох Торидън, Шотландия. Пилотът бе лейтенантът на служба във военноморските сили Лутър Консидайн, а неговият пътник — Джеймс Монтроуз младши.
— Я се разкарай! — бе извикал въодушевено Джейми, когато научи новината. — Само дето оня бастун по биология трябваше да пише на мама! Намирисва ми тая история!
Срещата щеше да се състои в малко селце на двайсетина километра северно от Единбург. Джефри Уотърс лично се погрижи да се инсталира специалното оборудване за връзка и трима въоръжени мъже от контингента на МИ-5 да посрещнат американския самолет и да откарат пилота и момчето до някаква кръчма в околностите на Единбург. Кръчмата бе обявена под контрола на правителството и в продължение на четирийсет и осем часа от пристигането на госпожица Джоун Брукс и нейния брат Джон, а в действителност Лезли Монтроуз и Камерън Прайс — нямаше да се допускат нито местни посетители, нито туристи.
Уотърс остана в Лондон, за да поддържа връзка с Франк Шийлдс и Брандън Скофийлд, отнасяща се до новите материали, доставени от Беоулф Агът.
Съществуваше и друга причина Камерън Прайс да пътува за Шотландия. Лутър Консидайн носеше снимките на двете имения в близост до Персийския залив, които според Джейми наподобяваха мястото, където бе държан като затворник. Пилотът се бе постарал да получи сведения за собствениците и на двете. Което не беше никак лесно. Всички в Бахрейн проявяваха изключителна дискретност, станеше ли въпрос за укриване на данъци. Ето защо бе създаден един вид таен триъгълник между Лондон, курортното селище в Грейт Смоукис и селцето в Шотландия. Информацията се предаваше незабавно. Това бе единственото им оръжие, с което можеха да проникнат в Матарезе, с техния глобален стратегически план, който се канеха да приведат в действие. А че първите „стъпки“ бяха предприети, ставаше все по-осезаемо.
(Първа страница)
