Колин Пауъл задника ми ще съдере, макар да не съм дете, като нищо може да го направи.
— Не мисля, че това има нещо общо с цвета на кожата… Лутър.
— А, обичам ви аз вас, белите либерали. Защо не си избра някой симпатичен бял морски офицер да му разкажеш историята си? В моята ескадрила има една отрепка, който ненавижда всекиго, ако не е лъснат до блясък. И готвача би вкарал в карцер, ако зърне мазно петно по престилката му.
— Значи и мен би затворил.
— Имаш право. Разкажи сега за телефонните обаждания. Особено за второто, със сменения номер.
— Позвъних в дома на полковник Евърет Бракет. Учили са заедно с мама във военната академия, бе близък с мама и татко. Често включваше мама в разни задачи.
— Какви задачи?
— Той е голяма клечка във военното разузнаване. Майка ми беше преминала обучение по специализирано технологично оборудване, компютри и разни такива неща. Това е подразделение на Ге-две, и чичо Ев много разчиташе на нея, така си мисля.
— Защо я е избрал за тази вероятно опасна секретна операция?
— И понятие нямам. След смъртта на татко той стана нещо като негов заместник, а не мисля, че би принудил мама да върши нещо опасно. Звучи абсолютно безсмислено!
— Слушай ме сега внимателно, Джейми, и се опитай да си спомниш. Кога точно получи съобщението от Вашингтон, предадено ти от директора на твоето училище, че трябва да отидеш на летище Кенеди в Ню Йорк?
— Беше петък, не си спомням точната дата, но беше в края на седмицата, преди уикенда.
— Хайде пак, бъди колкото е възможно по-точен, преди този петък кога за последен път говори с майка си?
— Няколко дни преди това, три-четири може би. Съвсем обикновен разговор беше, да ме пита как вървят уроците, такива неща.
— След това не си ли говорил с нея?
— Не, нямаше причина.
— В такъв случай можем ли да допуснем, че не се е опитвала да се свърже с теб през тези три-четири дни?
— Сигурен съм, че не ме е търсила.
— Как тъй?
— В Париж, на летището, казах на онези двамата, които ме посрещнаха, че трябва да се обадя на мой братовчед, който живее в града, защото мама ми е поръчала. Това май ги озадачи, но останах с впечатлението, че се опасяват да не объркат нещо, затова ми позволиха да се обадя, макар че усещах как дишат във врата ми, докато държах слушалката.
— По-нататък?
— Имах у себе си карта, нали ги знаете, с тях може да се обаждаш отвсякъде, кода в Щатите знаех, на училището ми…
— Тъй ли? — прекъсна го Консидайн.
— Ей, лейтенант… Лутър де, немалко години бях хлапето в семейството на военен, нали си спомняте? И въпреки това повечето ми приятели, още от малки, са във Вирджиния, където е истинският ни дом.
— Значи вдигаш телефона и се обаждаш в училище, а не на някакъв несъществуващ братовчед.
— О, Кевин си е съвсем истински. Много по-голям е от мен и учи в Сорбоната.
— Невероятно семейство, няма що. И все пак ти си се обадил в твоето училище.
— Да, естествено. Оливия дежуреше на номератора; тя е спечелила стипендия, за да учи при нас, и от известно време сме близки, ако разбираш какво имам предвид.
— Ще опитам да си припомня… И после?
— Ами тя ме позна, а аз попитах дали майка ми не е звъняла, в централата се записват обажданията. Каза ми, че не била звъняла, аз се престорих, че разговарям с братовчед ми Кевин, и след малко затворих. Ще трябва да се извиня на Ливи за тоя номер.
— Гледай да не забравиш — посъветва го Консидайн, като разтърка челото си. — Ето още един разговор, за който не беше ми споменал.
— Трябва да съм забравил. Но ти разказах всичко за голямата къща над мостовете, за пазачите, как не можех на никого да се обадя, как ме държаха в стая с решетки по прозорците.
— И за бягството ти — кимна пилотът, — което само по себе си е направо забележително. Трябва да си държеливо хлапе; ръцете ти са били целите изранени, но не си се отчаял.
— Дали съм издръжлив не знам, но бях решил на всяка цена да се измъкна. Онова, което ми говореше Ахмед, пазачът ми де, ми звучеше като развалена грамофонна плоча, тъй че изобщо не му вярвах. Толкова време да мине и никой да не намери начин да ме свърже с майка ми. Пълна тъпотия!
— Изчислена до часове, ако не и минути — разсъждаваше на глас Лутър Консидайн. След което внезапно се изправи.
— Какво искаш да кажеш? — попита момчето.
— Ако не си ме излъгал, а аз вече съм почти убеден, че казваш истината, онези, лошите е трябвало да те изведат от страната, преди майка ти да се включи в изпълнението на секретната мисия, а това е единственото, за което твоите похитители не са те излъгали.
— Не те разбирам, Лутър. — Джейми се смръщи в недоумение.
— Това е единственото смислено нещо — отвърна пилотът, като погледна часовника си. — Каквото и да върши майка ти в момента, засяга мутрите, които са те отвлекли, и това трябва да е нещо голямо.
— Ще обясниш ли, ако обичаш?
— Отвличането бездруго си е сериозна работа, а да отвлечеш хлапето на офицер от армията, прикрепен към службите за сигурност, е все едно да си наденеш сам примка на шията. Измъкнали са те от една и са ти надянали друга. По техен модел.
— Но защо?
— За да хванат на въдицата си мама Монтроуз. — Консидайн пристъпи към вратата. — Ще се върна след няколко часа. Почини си, поспи дори, ако можеш. Ще оставя червения надпис, никой няма да те притеснява.
— Ти къде отиваш?
— Доста ясно ми описа мястото, където са те държали, а аз добре познавам терена в Бахрейн. Имам идея къде може да е било това; подобни имения там не се срещат толкова често. Ще донеса един Полароид с десетина филма. Може пък и да ни провърви.
Джулиан Гуидероне се бе отпуснал в креслото на своя реактивен самолет „Лиър 26“ на път за дома си в Бахрейн, в много отношения седалище на неговата огромна финансова империя. Винаги бе харесвал Бахрейн; неговите удобства и начин на живот. Манама не можеше да се мери с Париж по гъделичкаща сетивата привлекателност, нито пък с Лондон по цивилизованост, но ако имаше място на света, където принципът laissez-faire, иначе казано пълна свобода на действие, да се прилагаше в най-чист вид, то това бе Бахрейн. Ненамеса бе неговото кредо, обхващащо не само икономиката и пазара, но и душата на човека, което важеше с още по-голяма сила, ако този човек принадлежеше към класата на богатите.
Джулиан имаше приятели там, макар да не можеха да се нарекат близки приятели (защото той такива изобщо нямаше), тъй като те биха представлявали досадна пречка, и смяташе да даде няколко приема в тесен кръг, като покани неколцина претенденти за престола, но най-вече банкери и петролни магнати, истински съвременни кралски величия.
Пейджърът му запиука и прекъсна съзерцанието му. Джулиан измъкна устройството от джоба си и с известна тревога отбеляза, че сигналът идва от сектор с код 31, Холандия. Номерът беше без значение, тъй като бездруго бе фалшив. Това можеше да бъде един-единствен човек. С основно седалище в Амстердам. Ян ван дер Меер Матарайзен. Джулиан посегна към телефона, монтиран в специален плафон отстрани на работната маса.
— Боя се, че имам съкрушителна новина, сър.
