Коефициент — резултат от деление; показва колко пъти дадено количество се съдържа в друго
И точно отдолу:
Коефициентна група — група, съставена от елементи на подгрупа на дадена група.
Беоулф Агът винаги познаваше кога се е натъкнал на истинска жила от информационно злато. Той засне всичките ръкописни страници в петте папки, като междувременно започваше да различава тъмните и неясни очертания на мъглявия документ, който би могъл да се окаже безценната нишка, водеща към групите и подгрупите на Матарезе.
Скофийлд продължи да се рови из папките, без да открие нищо интересно, освен няколко любопитни неща, които му се сториха невероятно забавни. Председателят Макдауъл държеше месечните сметки на съпругата си за дрехи и домакински дреболии, до една резолирани като надлимитни, включително и сметки за алкохол, нашарени с гневни червени удивителни. Тези страници не хармонираха особено с благовидния, мил семеен живот, отразен на снимките в сребърни рамки. В дома на Макдауъл се вихреше подмолен метеж.
Брандън затвори най-горното чекмедже на шкафа и се върна в компютърната ниша. Запали лампата и се зае да разучава съвършено непознатото устройство. Нямаше как. Извади клетъчния си телефон и се обади в Перегрин Вю в Грейт Смоуки.
— Закъсня повече от час! — сърдито рече Антония — Къде си, дърт глупак?
— Там, където никой от онези аматьори не допуска, че ще отида.
— Да се връщаш веднага тук…
— Не съм свършил — прекъсна я Скофийлд. — Тук има компютър и стенен сейф…
— Напротив, свършил си! — натърти Тони. — Случи се нещо.
— Какво?
— Преди няколко часа се обади Франк Шийлдс. Не знае какво да прави.
— Твърде необичайно за Жмичката. Той винаги знае какво да прави.
— Не и този път. Иска да се посъветва с теб.
— По дяволите, ето че най-сетне получих признание. Е, какъв е проблемът?
— Обадили са му се от военноморското разузнаване. Ако информацията им е вярна, синът на Лезли е избягал и в момента е на борда на кораб в американската база в Бахрейн.
— За бога, та това е прекрасно! Браво на хлапето!
— Тъкмо в това е работата, Брей, той е още хлапе. Шийлдс смята, че може да е капан.
— За Бога, защо?
— Защото по думите на офицера, който е при него, момчето отказва да говори с когото и да било освен с майка си. С никой държавен служител, с никой от разузнаването или Белия дом, нито дори със самия президент. Само с майка си, така че да е сигурен, че е тя.
— По дяволите! — възкликна Скофийлд и в яда си разсеяно удари с юмрук по най-близкия предмет. В случая това се оказа клавиатурата на компютъра. В мига на удара из цялата сграда се разнесе оглушително звънене. Добре скритата апаратура в нишата не бе просто неприкосновена, а направо истерична. Брей изкрещя в слушалката:
— Изчезвам оттук! Кажи на Жмичката, че ще му се обадя за негова сметка от някой уличен телефон, така е по-сигурно, отколкото по клетъчния. Той да си включи скрамблера. Стискай ми палци, момичето ми!
Скофийлд тичешком излезе от офиса, затвори вратата зад себе си и се втурна надолу по коридора към аварийното стълбище вляво. Натисна автомата на вратата, открехна дебелото огнеупорно крило и взе малката гумена тапа. Откъм долния етаж вече долитаха виковете на пазачите. Явно спореха много оживено за нещо, което Брей моментално схвана. Никой нямаше ключ за офиса на голямото началство. Всяка друга врата можеше да бъде отключена, но не и тази на Макдауъл, а вероятно и тази на Карастос, главния финансист, чийто офис бе свързан с този на големия шеф.
Чуха се заповеди, явно издавани от някой, който притежаваше повече власт или поне си я бе присвоил за момента.
— Проверете стълбищата! Аз ще се обадя на Големия Мак да му поискам комбинацията за шибания му ключ! Ами ако има пожар? Тоя идиот да не би да предпочита всичко да се подпали, само и само да не ни допусне в онази светая светих?
— Съборете тая шибана врата!
— Тя е от стомана, за Бога. Освен това тоя мръсник ще ми я удържи от заплатата, копелето мръсно!
Бъркотия цареше не само в дома на Макдауъл, но и в подвластното му ведомство. Стълбищата. В тази Т-образна част от сградата имаше още две стълбища. Колко души охрана имаше там, кое стълбище щяха да проверят най-напред? За Бога, навярно всичките наведнъж! Брандън се втурна надолу по бетонните стъпала с най-голямата скорост, на която беше способен, като на всяка площадка буквално се завърташе, хванат за перилата. Останал без дъх, с обляно от пот лице, с пулсиращи от напрежението мускули на краката, той достигна най-долната площадка, откъдето бе влязъл. Тук спря за миг, за да си поеме въздух, и се опита да поприглади бойната си армейска униформа.
Стъпки! Няколко етажа нагоре, навярно пет или шест, и се спускаха бързо. Нямаше друг изход; налагаше се просто да излезе навън, макар да знаеше, че охраната несъмнено търчи около цялата сграда. Нямаше време за мислене!
Охраната наистина бе там, поне един от тях. Облеченият в синя униформа пазач го видя веднага, щом се подаде от вратата, и се затича към него.
— Ей, ти! — извика едрият мъж на средна възраст и извади пистолета от кобура си.
— Не ми викай на мен, драги! — изрева Беоулф Агът с глас, който отекна в стените като маршов барабан. — Аз ще ти викам на теб! … Аз съм полковник Чосър, от Вътрешни войски, специална охранителна служба, и моята рота охранява обекти с особено държавно значение. Вързани сме за вашата сигнализационна система.
— Какво… Кой? — стреснато рече смаяният пазач.
— Нали ме чу, драги. Вързани сме за вас, понеже компанията ви разработва строго секретни химикали.
— Но сигнализацията задейства преди няма и пет минути…
— Нашите коли патрулират денонощно. Постоянно сме наоколо.
— О, господи…
— Хората ми са отцепили района и го проверяват целия. Затова побързай! Провери източното стълбище, тук е чисто. Отивам да засека хората си.
Скофийлд се втурна към изхода, като в последния миг се обърна.
— Кажи на всички да стоят вътре! Някой от моите може да стреля.
— О, господи!
Брандън се измъкна бързешком от Уичита по черните пътища, докато накрая се добра до магистрала 96, където се надяваше в дългата и безлюдна тъмна отсечка да намери някой обществен телефон. Откри един — едва осветена пластмасова кабинка, нашарена с неприлични надписи. Пусна монета и набра номера на телефонната централа, откъдето му отговориха след толкова време, колкото според Брей щеше да му отнеме, ако лично бе отлетял до Вашингтон, и поръча разговор за сметка на засекретения домашен телефон на Франк Шийлдс.
— Къде си, Брандън?
