— Не бих казал, сър — възрази Колман. — Така и не ме оставихте да довърша разказа си, но успях да разпозная един от хората, които ме проследиха в Риджънтс Парк. Той работи за охранителната компания, техник е, казва се Уоли или Уолдо, нещо такова.
— Тичай бързо, Джеф! — извика Прайс. — Прати хората си. Нека открият този тип и да разузнаят всичко за него.
Клетъчният телефон на Уотърс внезапно иззвъня във вътрешния му джоб, сякаш беше чул поверителната информация, споделена на Белгрейвия Скуеър. Шефът от МИ-5 го извади, натисна бутона за прекъсване на звъненето и го притисна до ухото си.
— Уотърс — рече той и се заслуша. — Обаждаш ми се точно в нужния момент, Марк. Тъкмо се канех да ти звънна, макар и по съвършено друг въпрос. — Сър Джефри извади тефтерче и химикалка и взе да пише, без да престава да говори. — Повтори, моля, и ми продиктувай точно имената… О, значи са сигурни, ти вече си ги проверил. Добре, след малко ще съм на линия. Сега по другия въпрос.
Уотърс даде инструкциите си относно въпросния Уоли или Уолдо, служител на компанията, продала алармената система за охрана на семейство Брустър.
— Разрови надълбоко, но без да вдигаш шум.
Уотърс прибра телефона си и се обърна към Камерън.
— Оттук нататък, агент Прайс, бихме могли да наричаме този ден „денят на двойните засечки“.
— Говори на прост английски, Джеф.
— Езиков похват, оксиморон, сър… Както и да е, един голям шеф от Външно министерство, който е сред малцината, посветени в нашата операция, се обадил на моя помощник и му казал, че може би има нещо за мен. Помните ли колко безуспешно се опитвахме да открием връзка между тримата други убити и лейди Алиша?
— Естествено — отвърна Камерън. — Френският милионер на яхтата, испанският лекар в Монте Карло и италианският играч на поло, убит в Лонг Айлънд. Нямаше никаква връзка, никакво доказателство, че са се познавали дори.
— Е, сега има. Лекарят, отровен в Монте Карло, е бил виден изследовател от заможно мадридско семейство. От университетската лаборатория, където работел, тъкмо вадели някаква информация от компютъра му, когато изведнъж изскочили няколко съобщения до Алиша Брустър в Белгрейвия — нерегистрирани, поверителни.
— Как се казваше той? — попита бързо Роджър.
— Хуан Гарсия Гаярдо.
— Това име ми е познато — обади се Анджела.
— Откъде, скъпа?
Уотърс седна, съсредоточен единствено върху младата госпожица Брустър.
— Не си спомням точно. Но от време на време, когато двамата с Родж си бяхме у дома и седяхме на масата с мама на вечеря или на чай, случваше се мама да спомене, че имала вест от Хуан или Гаярдо и ставаше някак напрегната, погледът й придобиваше особено изражение, очите й изглеждаха отнесени, сякаш дори се ядосваше. Веднъж я чух да казва нещо като: „Спрете ги, някой трябва да ги спре“, или думи с подобно съдържание.
— Не е споменавала нещо по-ясно? — попита Прайс.
— Не — замислено отвърна Роджър Брустър, премигвайки от усилието да си спомни. — Трябва да знаете, че след смъртта на татко мама работеше много, бих казал дори прекалено много. Понякога беше особено напрегната и говореше безсмислени неща.
— Това, което сестра ти току-що каза, е много смислено — прекъсна го Камерън. — Къде е компютърът на майка ви?
— Горе, в кабинета й — отвърна Анджела.
— И ти ли мислиш същото като мен, Кам? — попита Лезли Монтроуз.
— Не бих се учудил… Къде е кабинетът на майка ви?
— Елате, ние ще ви заведем — рече дъщерята, стана и се запъти към елегантната вита стълба. Останалите я последваха.
Домашният кабинет на Алиша Брустър представляваше комбинация от старовремски уют и съвременна ефективност. От двете страни на големите еркерни прозорци се простираха отчетливо разграничените части на помещението. Отляво стените от пода до тавана бяха покрити с полици с книги, имаше дълга, покрита с мека кожа кушетка и кресла, няколко различни масички и лампи с абажури с висящи ресни. Ако тази част от стаята можеше да се опише с една дума, то тя би била топлота.
И обратно — другата част представляваше кошмарна белота от най-скъпа техника, най-последен модел. Имаше огромен компютър със съответния монитор, гигантски принтер, две факс-машини и телефонен секретар с поне четири линии. Определението ледена студенина би било твърде топло за дясната част на стаята.
— Джеф — обърна се Прайс към своя домакин от МИ-5, след като вече бяха влезли в кабинета, — обади се на твоя приятел във Външното министерство и научи датите на съобщенията на Гаярдо до лейди Алиша.
— Добре… Ти справяш ли се с тези машини, старче?
— Горе-долу.
— Добре, защото мен никак не ме бива по тая част.
— Мен ме бива — обади се подполковник Монтроуз с равен глас. — От армията ме изпратиха в Чикагския университет, във факултета по компютърни науки. Смятам, че съм малко повече от добре обучена.
— Тогава хващай се на работа, армеецо. Аз едва ли съм от твоята класа.
— Не са много тези от моята класа, специален агент Прайс. Оставете ме да разуча техниката, както и наръчниците, ако успея да намеря такива.
Осем минути по-късно, с разучен наръчник и с датите на съобщенията от Мадрид в ръка, Лезли се наведе над компютъра и пръстите й буквално полетяха по клавишите.
— Имаме късмет — рече тя. — Функцията за търсене и възстановяване не е блокирана. Ще измъкнем съобщенията от Мадрид и ще проверим отговорите, изпратени през същия период.
Листовете заизлизаха един по един от принтера, придружени от едва чуто бръмчене. Страниците бяха седем, всяка с различна дължина, четири от Мадрид за Лондон, три от Лондон за Мадрид. Взети заедно, те представляваха трудно разгадаема пътна карта — карта, на която пътищата нямаха номера, градовете и селата нямаха имена, ала тя предлагаше толкова много насочващи идеи, че да се оформи цяла мозайка от възможности. Представени хронологично, съобщенията бяха следните:
Мадрид, 12 август. Скъпа братовчедке, след като издирих и разучих всички медицински сведения, които успях да събера за първоначалните членове чак до 1911 година, открих множество ценни данни. Улесни ме и фактът, че членовете са били главно от добри семейства, чиято фамилна история е лесно да се изрови.
Лондон, 13 август. Скъпи Хуан. Слава Богу, че си се заел с проучването. Действай възможно най-бързо. Обадиха се от езерото Комо, оцелелите от рода Скоци, известните Скоци-Паравачини, упражнява се натиск, наложително е да побързаме.
Мадрид, 20 август. Скъпа братовчедке Алиша, използвайки моите недотам чисти, но напълно надеждни източници, наех реномирани частни детективи, предоставяйки им минимална информация. В резултат на това съм елиминирал 43 процента от първоначалния списък. Вероятно ще последват и още. Те не са се познавали, нито са били свързани по някакъв начин. Анализите на аудиозаписите потвърдиха пълното им неведение.
