— Che?
— Кой е този Тогаци, дон Силвио? И защо трябва да идваме с теб? Perche?
— Ще видите.
— Quali nuove?9
— Трябва да кажа само Бео… улф?
— Беоулф… Трябва да кажеш Беоулф?
— Si. Vero!
— Да вървим, подполковник.
В далечния край на паркинга младежът отвори вратата на малък фиат, като направи знак Прайс и Монтроуз да побързат и да се сместят отзад на тясната седалка.
— Добре ли си? — попита Камерън, задъхан от тичането между колите. Гласа му заглушиха моторите на няколко автомобила, които сякаш излетяха от местата си.
— Как е възможно италианците да правят толкова малки коли? Нима не са виждали снимките на пълнички мамчета, танцуващи тарантела? Не мога да отговоря на въпроса ти, едва дишам, така си ме притиснал.
— На мен пък ми е приятно. Смятам дори да си купя някоя подобна количка и ще наема шофьор да ни разкарва насам-натам.
— Май все това ще правим… ще се разкарваме насам-натам. — Внезапно неугледно облеченият шофьор предприе серия резки завои из задръстените улици на Милано. — Май имам вече две счупени ребра — въздъхна Лезли.
— Искаш ли да проверя?
— Не, искам да кажеш на това смахнато момче да намали.
— Lento, ragazzo, piacere lento!10
— Impossibile, signore. Don Silvio impaziente…11 Много скоро сменя macchina.
— Какво казва той?
— Че не може да намали, защото този дон Силвио нямал търпение. Каза също, че скоро ще се прехвърлим в друга кола.
— Слава Богу — отбеляза Лезли.
Което се оказа хем истина, хем неистина. Колата бе по-голяма, с много по-широка задна седалка, но пък шофьорът, мъж на средна възраст, с черни очила и дълга черна коса, която падаше до раменете му, караше още по-бясно от младока. Смяната направиха с максимална бързина, без да се поздравят дори, без да се представят един на друг; шофьорът просто прелетя следващата част от маршрута до втория вход през главната магистрала към града. Насочи се на север, покрай стрелките, сочещи Легано, Кастеланца и Галарте. Камерън разпозна пътя; той водеше към Беладжио, на брега на Лакус Лариус, известно по света като езерото Комо.
Трийсет и осем минути по-късно пристигнаха в древното селце, което с течение на вековете се бе превърнало в град, макар да бе запазило аромата от годините, отбелязали края на средновековието. Улиците бяха тесни и криволичещи, рязко поемаха нагоре, след което внезапно се спускаха, напомняйки, че в далечни времена са били кални проходи, задръстени от търговци и селяни, придружавани от каруци и кабриолети, теглени от мулета през полетата и хълмовете, ограждащи вълшебното езеро. А по тези тесни улици, и от двете страни, тъй близко една до друга, сякаш били долепени, имало наредени жилища, половината от камък, половината от дърво, повечето, ако не всички — на три-четири етажа. Те били същински миниатюрни крепости, строени една над друга, подобни на пещерите на Пуебло или може би най- ранните жилищни блокове. Въпреки това ефектът бе удивителен, тъй като не оставаше място за светлина, само широки ленти от сенки, а камъкът и дървото пречеха на слънцето.
— Тук поне е доста по-удобно, ако не и по-успокоително — каза Монтроуз, като се отпусна на рамото на Прайс, когато колата се стрелна нагоре по магистралата. — Странен автомобил, нали?
— Да, наистина — отвърна Кам, като се огледа. — Все едно външността е пълно отрицание на вътрешността.
Забележката на Прайс бе чудесно обобщение. На пръв поглед голямата кола представляваше стара неугледна лимузина с безброй драскотини по боята и множество хлътнатини, от предната броня до задния капак. Страничен наблюдател би я взел за неподдържана реликва; тоест до момента, когато влезеше вътре. Защото вътре седалките бяха тапицирани с най-меката и най-скъпа виненочервена кожа, а седящите отзад откриваха пред себе си добре заредено барче от махагон. Отстрани имаше и монтиран телефон, също в махагонов плафон. Тъмните стъкла безспорно показваха, че собственикът бе взискателен към удобствата, ала нямаше желание да привлича вниманието към самата кола.
Вторият, не по-малко мълчалив, странен като външност и поведение шофьор продължи да натиска газта нагоре по стръмнината, докато най-сетне напуснаха мрачните, подобни на тунели улици и се озоваха под яркото следобедно слънце. От едната страна се простираха пасища, из които пъстрееха крави и овце; от другата страна се виждаха нарядко пръснати къщи и стопански постройки. Колата направи десен завой и се втурна по пътя, който вървеше успоредно на огромното езеро Комо, което предизвика и възторга на Лезли.
— Имаш чувството, че дъхът ти спира! — рече тя. — Малко са местата, които и на живо изглеждат като на пощенска картичка.
— Наблюдателна си — съгласи се Камерън. — Точно така е.
И тогава се случи. Ето че отново ослепителното италианско слънце се пръсна на безредни пръски светлини и сенки. Бяха свърнали от живописния път в широка черна просека в гората; от двете страни ги ограждаха дървета, виждаха се само стволове, виещи се лози, гъсти листати завеси и храсталаци, които изглеждаха непроходими. По принуда намалиха скоростта: насреща се виждаше малка бетонна конструкция; тежка стоманена бариера спираше достъпа. Показа се нисък набит мъжага, преметнал пушка през рамо. Съвсем по сицилиански, помисли си Прайс.
Пазачът кимна на шофьора, бариерата се вдигна и неугледната лимузина продължи напред. Внезапно се разкриха очертанията на огромна, разстлана нашироко едноетажна къща, почти сляла се с гората. Постройката се простираше толкова навътре в гората, че дори не се виждаше докъде. Тук отново погледът се спираше в тежко дърво и тъмен камък, традиционните материали на Беладжио, които отблъскваха светлината и отдаваха предпочитание на сенките.
Лезли и Камерън слязоха от колата и пред тях се изпречи друг пазач с преметната през рамо пушка.
— Ела с мен — продума той на едва разбираем английски, очевидно заучаването на поздрава му бе струвало немалко усилия. Двамата го последваха нагоре по настлана с чакъл пътека, като вдигнаха очи, за да обхванат с поглед тъмнозеления покрив, който не само пазеше от слънце и дъжд убежището на дон Силвио Тогаци, но го и скриваше.
Вторият пазач поклати глава, като даде знак на американците да се изкачат по стълбите, отвеждащи към тежка двойна врата; той самият извади някакъв инструмент от джоба на панталоните си. Какъвто и да бе той, с негова помощ човекът задейства дясното крило, то се отвори, а вътре ги чакаше трети човек. На рамото му не висеше пушка, ала на дясното бедро се виждаше огромен кобур, прикрепен с широк кожен колан, нагънал обичайното за планинците облекло. Този последният беше едър мъж, по-висок от Прайс, с масивен гръден кош, дебел врат и загоряло безизразно лице. Изучавайки го, Прайс реши, че това е първият човек от охраната на дона. И все пак от какво го охраняваха?
И какво означаваше поредицата сложни, заблуждаващи ходове, очевидно предназначени да прикрият евентуалната връзка между Тогаци и неговите гости? Предпазливост, добре, определена потайност, естествено; но да се стига до такива крайности в предохранителните мерки… кой всъщност бе Тогаци? Съобщението от Скофийлд гласеше „неколцина приятели от едно време“ и към него се добавяше забележката, че това навярно са група изкопаеми, преживели онова жестоко време, хора, които знаят за Матарезе. Ала ето че ставаше дума за един-единствен човек, чиито действия до този момент наподобяваха по-скоро член от кръга Матарезе, а не някой, заклел се да го унищожи.
Кам и Лезли се оставиха да ги преведат през огромна, потънала в мрак стая без прозорци, подредена с груби мебели; виждаше се камина, а облицованите с ламперия стени отдясно опираха в две арки,
