— А какво ще правиш после?
Консидайн погледна Кам.
— Нима не знаеш? Не го ли пише и в твоите инструкции?
— Не, и на първия, и на втория въпрос.
— Временно съм отстранен от флота и съм прикрепен към теб.
— За какво?
— За каквото ти потрябвам, предполагам. Умея да управлявам самолети, може би това са имали предвид онези с дебелите нашивки.
— Добре дошъл на борда, пилоте — рече Прайс. — Горещо те препоръчват най-младите в екипа.
— Знам, че така се забърках. — Лутър говореше тихо, загледан в уредите. — С адски усилия успяваме да измъкнем момчето от Бахрейн, от опасностите, които го заплашват, и ето че отново го връщаме в опасната зона. И аз се чувствам отговорен. Детето е добро.
— На това нищо не мога да кажа, лейтенант. Не бях се замислял за това, но съм първокласен егоист и сигурно ще си прав, глупаво е. Щом се приземим, ще се свържа с Шийлдс и Уотърс.
Не се наложи Камерън да се обажда в Лондон и Ню Йорк. Новите инструкции за по-нататъшен полет ги очакваха в Милано. Бяха предназначени и предадени на подполковник Лезли Монтроуз. Майката стреснато благодари на куриера, в униформа на американския флот, след което отвори запечатания плик, който носеше означението на посолството на Съединените щати в Рим в горния ляв ъгъл.
— Долетях преди час, подполковник — обясни морякът. — Името ми е Олсън, капитан от охраната на посолството, и не съм се разделял с този плик.
— Разбирам, капитане, и отново благодаря.
— За мен беше удоволствие. — Офицерът отдаде чест и си тръгна.
— От Том Кранстън е — рече Лезли, като тръгна по пистата с Прайс и сина си, докато Консидайн наглеждаше подготовката на самолета.
— Това обяснява защо носи печата на посолството в Рим — разсъждаваше на глас Кам. — Максимални мерки за сигурност. Белият дом, а и тайните канали, използвани от правителството. Разполагате с влияние, мадам.
— Поразен съм, мамо.
— Не разполагаш с много време, Джейми. Отново се качваш на самолета. Уредено е да се присъединиш към децата на Брустър във Франция. Според Том ще бъдете в пълна безопасност, местонахождението ви е запазено в пълна тайна.
— О, мамо, недей така! — неволно извика синът и спря на място. — Не искам да ме стоварят във Франция като някакъв ненужен боклук.
— Ей, Джейми, по-кротко — рече Прайс с тих, но властен глас. — За твое добро е, това поне сигурно разбираш. Не вярвам да ти е по-приятно да те запратят отново в Бахрейн или на някое подобно местенце.
— Не, по дяволите, но нали си имаме петдесет щата отвъд водата, както се казва. Защо да не е някъде у дома? И защо трябва да бъда с двама души, които изобщо не познавам?
— Няма да повярваш — отвърна Камерън, — но ще бъдеш по-уязвим по време на пътуване като днешното, независимо дали си сам или с майка ти, отколкото под опека някъде в Европа.
— Така разсъждават и по отношение на малките Брустър — намеси се Лезли. — Бърз частен самолет, кратък полет, пълен контрол. Няма летища, които да бъдат наблюдавани, няма информатори в Пентагона, ЦРУ или Британското разузнаване, които да докладват за необявени полети или тайни заповеди от най- високо място.
— Но кои са тези, от които толкова се страхувате? — поиска да знае Монтроуз младши. — Говорите, сякаш са някакви всемогъщи откачалки от престъпния свят!
— Не си много далеч от истината — отново се обади Прайс, — но освен всичко друго са невероятно хитри и с много много власт. Е, не са всемогъщи. Засега поне.
— Добре де — промърмори неутешимият Джейми, — какви са тия момчета Брустър?
— Не са момчета, синко. Брат и сестра са, и може да са от набелязаните за покушение. Британското разузнаване иска да избегне евентуален повторен опит за вземане на заложници. Ще ти харесат, Джейми. Аз самата ги харесвам.
— Е, понякога англичаните си вирят носа, ако разбираш какво искам да ти кажа.
— Не и дете, което очевидно е било първо в курса по заваряване и горелки — отвърна Камерън.
— Какъв курс?
— Заваряване. Искаш да кажеш, че скъпото училище в Кънектикът не предлага такъв курс?
— Не, защо им е?
— Роджър Брустър смята, че трябва да научи някой занаят, също като онези, които са били лишени от неговите възможности.
— Гледай ти, да не ме будалкаш?
— Не, Джейми — потвърди майка му. — Освен това тренира борба, също като теб.
— Само това ми трябваше, да ме повали някой англичанин.
Забелязаха Лутър Консидайн да прекосява с бързи крачки пистата.
— Ще бъдем готови да се покатерим след пет минути, Монтроуз младши — рече той, като се присъедини към тримата. — Сигурно вече картинката ти е ясна.
— Ти си знаел, Лутър? — попита Джейми.
— Нямаше как, хлапе, нали не си забравил, че аз съм шофьорът. Заредихме с гориво, разполагаме с шантав план на полета, но пък може и да се окаже интересно. В едно магазинче на спагетаджиите открих евтино фотоапаратче, купих ти го да си правиш снимки. Бас държа, че друг път няма да се случи да минеш по тоя маршрут!
— Няма опасност, нали, лейтенант? — Широко отворените очи на Лезли издаваха тревогата й.
— Фасулска работа, подполковник. Дори и двете перки да спрат, достатъчно ниско ще летим, за да хлъзнем тая бабка в някоя нива или магистрала.
— Къде отивате? — попита Прайс.
— Ще повярваш ли, Кам, забранено ми е да ти кажа.
— От кого?
— От Белия дом. Ще оспорваш ли?
— Не вярвам да спечеля.
— Прав си, симпатяго. Впрочем куфарите ти са в багажното. Хайде, момче, трябва да вървим на писта номер седем, а транспорт дотам не е предвиден. Все едно не сме тук.
Майката и синът се прегърнаха за кратко, ала твърде развълнувани, и ето че Джеймс Монтроуз младши се затича, за да настигне пилота, поел към самолета.
„Неколцината приятели от доброто старо време“, както ги бе нарекъл Брандън Скофийлд, се оказа един старчок, прехвърлил седемдесетте. Пътуването предвиждаше заобиколни пътища. То започна, когато Прайс и Монтроуз достигнаха терминала в Милано. Внезапно ги повика дрезгав глас:
— Синьоре, синьора! — Иззад вратата на някакво складово помещение се появи младеж в мърляви дрехи. Беше не повече от деветнайсетгодишен, а държането му издаваше безпокойство и известна плахост.
— Che cosa?4 — попита Камерън.
— Capisce italiano, signore?5
— Слабо, не съм говорил от години.
— Аз говоря малко английски… abbastanza6.
— „Достатъчно“, казваш? Това е добре. Кажи сега какво има?
— Водя при дон Силвио. Бързо!
— Кой?
— Синьор Тогаци. Rapido!7 Елате с мен!
— Багажът ни, Кам.
— Ще почака… Ти също, ragazzo. Attesa!8
