— Дори да е успял — прекъсна го Гуидероне, като въздъхна тежко, — за да изплува наяве подобно доказателство, ще са нужни месеци, може би години, при цялата сложност на системата, изискваща всяко заключение да бъде подложено на разнищване.
— Твърде умен сте и чудесно знаете, че това не е меродавно, сър. Дори сянка на съмнение, че подобно глобално предприятие като нашето е свързано с икономическите кризи, излизащи извън национални граници, е сигнал за бедствие. А това ще рече нашето унищожение, господин Гуидероне.
— Най-гнусното прасе на света! — тихо процеди синът на Пастирчето, като се облегна назад в черното кожено канапе. — Той уби изпратените да го убият и се добра до Уичита. Как е успял, Господи? Той стои зад всичко това. И не за първи път!
„Марбълторп“ бе малък елегантен хотел в квартал Ъпър Ийст Сайд в Ню Йорк, временна резиденция за дейните личности от международната сцена. Сред тях имаше дипломати, гиганти от света на финансите, новоиздигнати и залязващи видни държавници, пристигнали на преговори, за които най-добре бе да се провеждат на място, където не биха били забелязани. Хотел „Марбълторп“ бе идеално място за подобни случаи; такъв бе и замисълът при проектирането му, а с построяването се бе заел мултимилионер, който търсеше уединение, както и уют високо над твърде оживените улици на Манхатън. Реклами не се появяваха, съществуваше единствено задължително вписаният телефон в белите страници на указателя, не се предлагаха нито единични, нито двойни стаи, само апартаменти. Всеки етаж представляваше две самостоятелни, добре отделени части. Осем етажа, шестнайсет апартамента; свободен апартамент там никой не би намерил, всички бяха неизменно „предплатени“.
— Има страничен вход, слабо осветен е и ще го откриете по боядисаната в зелено врата — рече Франк Шийлдс, седнал в издут фотьойл с тапицерия в убито червено, следящ с поглед Скофийлд, който заобиколи писалището в стила от епохата на кралица Ан. Антония се появи от едната спалня.
— Наистина е много красиво, Франк — усмихна се тя на госта. — Ще се превърне ли в бордей, щом удари полунощ?
— Не, надявам се. Някой от гостите може да получи сърдечен пристъп… или пък поканеният от него гост.
— Местенце за тайни любовни срещи, а?
— Не се съмнявам, че и преди, и сега го използват с такива цели, но не това е основното му предназначение. В интерес на истината, всички от борда на директорите се мръщят при подобен намек.
— Добре тогава, какво му е предназначението?
— За срещи между хора, които по една или друг причина не би трябвало да бъдат уличени, че са разговаряли. Тук предоставят сигурност, необичайна за частния сектор. Резервации не се правят на рецепцията, тук трябва да те препоръчат.
— В такъв случай ти как успя да проникнеш?
— Ние фигурираме в борда на директорите.
— Добре изпипано. И все пак бих казала, че подобни кътчета не са ти по джоба, освен ако не си станал твърде небрежен по отношение на „непредвидените“ разходи.
— Имаме уговорка. Като членове на борда, правим подробно проучване на препоръките.
— Значи не плащате.
— Освен това научаваме кой с кого се среща. Чудесно споразумение, а и тъй като услугите ни често са безценни, не бихме позволили данъкоплатците покриват тези разходи.
— Голям си мошеник, Франк.
— Но защо в Ню Йорк? — попита Тони, като ги прекъсна. — Ако хората имат нужда от потайно място, бих казала, че има и по-подходящи от най-прочутия град на света. Провинцията, острови подобни на нашия, стотици места.
— Струва ми се, че грешиш, Тони. По лесно е да се скриеш в оживен, гъмжащ от хора град, отколкото в девствена джунгла. Питай мафиотчетата от Апалейчия, пък и нас, които преживяхме Чезапийк и Перегрин, или пък посегателството срещу вас двамата на онзи мъничък остров. Прайс ви откри, защото е съществувала следа. Следите могат да бъдат изгубени в един побъркан град, а Господ ми е свидетел, Ню Йорк е тъкмо това.
— Ще трябва да помисля над думите ти — заключи неуморимата госпожа Скофийлд. — Все пак защо си тук, Франк?
— Брандън не ти ли каза?
— Да ми каже какво?…
— Стори ми се великолепна идея, пък и понеже знаех с какво разполагаме тук, съгласих се с него.
— Какво да ми каже? — настоя Тони.
— Канех се да ти кажа снощи в Перегрин, но ако си спомняш, приютих се в другата спалня.
— Защото бях бясна! Престарял глупак, който скоро ще чукне седемдесетте, да се втурне посред нощ в престрелка. Можеха да те убият.
— Все пак не ме убиха, нали?
— Хайде, престанете вече.
— Настоявам за обяснение! Защо сме тук, Брей?
— Ако се укротиш, ще ти обясня, момичето ми… Ню Йорк е средище на световните финанси, смятам, ще се съгласиш…
— Е, и?
— Световните финанси са приоритет на Матарезе, там искат да установят контрол, ако все още не са го постигнали. Имат си и друг приоритет, естествено, който ми е известен, защото ние с Таленков го видяхме, преживяхме го, а и едва не ни убиха, защото бяхме узнали за него.
— Аз също бях там, съпруже.
— За което благодаря на Бога, момичето ми. И двамата щяхме да сме мъртви, ако не беше до мен. Това, за което говоря обаче, беше преди да те открия. По какъв начин попаднахме на първата следа на Матарезе в Корсика.
— Какво означава всичко това, Брандън? — не се сдържа Шийлдс.
— Ей, Жмичка, на теб ти разказах.
— О, да, сега си спомням. Нали това е причината да сме тук. Извинявай, Тони, въпросът е, че той е ужасно… мелодраматичен, а аз съм ужасно изморен.
— Говори най-сетне! — изкрещя Антония.
— Оглавяващите йерархията в Матарезе никога не разкриват пред нисшестоящите… пред апостолите си, ако щеш… неприятните неща, които се случват. Те сякаш не могат да признаят, че са уязвими по какъвто и да било начин, защото направят ли го, може да плъзне страх от изобличение.
— Е, и?
— Нали разбираш, моето момиче, с Уичита е свършено, тя вече не съществува, преминала е в историята, последно примигване на екрана на радара. Но съм готов да заложа офшорните си сметки, че апостолите не знаят за това.
— Твоите какво?
— Млъкни, Жмичка. Толкова по-възрастен си от мен, че не помниш дори какво ти казах вчера.
— Последното никога не си ми го казвал. Офшорни, а… О, Господи!…
— Тъй че разбираш ли, Тони-бонбони, ще се преобразя в някой от каймака на Матарезе, наскоро пристигнал от Амстердам, град, който очевидно играе голяма роля в организацията. Ще кажа на всеки, с когото ще говоря най-поверително, че с Уичита е свършено, finito.
— Кои са те? С кого ще проведеш тия поверителни разговори?
— Няколко десетки президенти, проклети да са, отговорни служители, председатели на управителните съвети на всички онези щедри компании и корпорации, замислили сливания и откупувания на изпаднали в несъстоятелност фирми и всякакви такива смехории. Разполагаме със списък от трийсет и осем възможни имена тук и в Европа. Някой ще трепне и ще се издаде.
— Ако си прав, Брандън — намеси се Шийлдс, — защо не предположиш, че те самите ще се свържат с
