— Моля те, не ми напомняй вашата връзка…
— Отминала история, при това доста отдавна. А и защо се сърдиш? Никога нищо не съм скривала от теб… нали така се запознахме, скъпи.
— Може би след ден или два…
— Не го оставяй да се разпорежда с теб, Ян! Тоя грозник е ужасен човек, който обича единствено себе си.
— Това е неизбежно, разбирам го. И все пак трябва да съм готов с някакво обяснение за него. Два провала един след друг са непоносими.
— Не разбирам за какво говориш…
— Не е необходимо — прекъсна я Матарайзен и забеляза, че ръката му започва да трепери. — Аз те попитах напълно сериозно. Какво се случи? Как тъй Прайс и онази Монтроуз изчезнаха?
— Не съм казала, че изчезнаха. Казах, измъкнаха се.
— Но как?
— Със самолет, то е ясно от само себе си. Когато източникът ми от Тауър Стрийт съобщи, че са в някаква кръчма в селце, наречено Лох Торидън, северно от Единбург, се свързах с човека, когото наричаш Главния в Лондон, и предадох информацията. Той ми благодари и каза, че повече не му било необходимо.
— Не му е позволено да ми се обажда, свързваме се само през трети или четвърти човек. Той не ти ли каза?
— Каза ми, естествено…
— Тогава говори, за Бога!
— Та ти не ми даваш възможност. Само ми се караш… наговори ми куп обидни думи.
В Марсилия холандецът сдържа дъха си за миг, колкото да възвърне спокойствието си.
— Добре, Аманда, какво ти каза Главният от Лондон?
— Той е забележителен човек, много изобретателен.
— Какво ти каза?
— Ами когато се добрал до кръчмата в Лох Торидън, съдържателят му казал, че четиримата, които търсел, били напуснали.
— Четирима?
— Четирима американци. Брат и сестра, регистрирали се под името Брукс, чернокож американец, офицер от военноморските сили, и момче на шестнайсетина години, като последните двама изобщо не се регистрирали, както ги инструктирал господин Брукс.
— Пресвета Дево, синът на Монтроуз! Откарали са го със самолет в Шотландия!
— За какво говориш?
— Няма значение. Друго?
— Твоят Главен от Лондон научил, че всички заедно били откарани на летището. И той отишъл дотам и разбрал, че хората, отговарящи на неговото описание, се качили на турбовитлов самолет по-малко от час преди да стигне там.
— О, господи!
— Ето тук, струва ми се, твоят сладкодумец от Лондон проявил особена изобретателност. Каза да ти предам, в случай, че още не сте говорили, че се добрал до плана за полета на четиримата американци.
— Коя е крайната цел? — бързо попита Матарайзен, а по челото му вече избиваха капки пот.
— Манхайм, Германия.
— Невероятно! — възкликна холандецът, изпаднал в паника не на шега. — Насочили са се към заводите Верахтен, рожбата на Ворошин! Толкова години оттогава… цели поколения! Сещам се какво правят. Попълват картата!
— Ян…
Англичанката закъсня. Матарайзен бе треснал слушалката.
Двайсет и втора глава
Двумоторният „Бристъл Фрейтър“, модел от края на четирийсетте, се издигна във въздуха и пое на югоизток над Северно море, когато пилотът Лутър Консидайн си погледна часовника. Обърна се към Прайс, който седеше до него, на мястото на втория пилот.
— Съчувствам ти, задето те насадиха на това място, но вече е време, Кам. — И му подаде запечатания кафяв плик, върху който червените лепенки стояха неразкъсани, недокосвани дори.
— Защо ми съчувстваш? — попита Камерън, като разпечата плика, от който извади други два, по- малки. — Днес сутринта взех душ.
— Да предположим, че ме присвие стомаха, или ми стане зле. Тогава ти ли ще управляваш тая майчица… прощавай, тая бабка?
— Ще ти държа главата, докато повръщаш, а после ти ще обясниш на Джейми как се прави. Ето… — И той подаде плика на пилота. — Това е за теб.
Всеки от двамата отвори предназначените за него инструкции. Консидайн заговори пръв, тъй като неговите бяха по-кратки.
— Виж ти! — промърмори той, проверявайки показанията на уредите и особено скоростта, висотомера и часа по Гринуич. После погледна картата над таблото, под пластмасовото покритие. — Ще направим бързо спускане, дами и господа, след две минути и трийсет секунди! — рече на висок глас, като се извърна, за да могат да го чуят Лезли и синът й, въпреки рева на двигателите. — Не бива да се тревожите, но добре ще е всеки да си стисне носа и да изгони въздуха от ушите си. Повтарям, не бива да се тревожите, всичко е наред.
— Защо? — попита Лезли. — На много мисии съм била, и под вражески обстрел, но такова нещо не съм чувала. Защо е това заблуждаващо действие?
— Престани, мамо! Лутър знае какво върши.
— Заповед, подполковник, току-що я прочетох… Затегнете предпазните колани… по-здраво, ако обичате.
— По-късно ще ви обясня — викна Прайс, забелязал, че Консидайн започва спускането по рева на двигателите. Камерън прочете предназначените за него инструкции; без съмнение това бяха думи на Брандън Алан Скофийлд, с прозвище Беоулф Агът.
Мило малко зверче, говори твоят командир. В момента започваме операция Вълча глутница, прощавай за играта с името ми3.
Твоят пилот ще се спусне на височина, която ще убегне на прекия радар, който е отбелязан в неговия обсег като Вектор 22. Планът на полета включва Манхайм, Германия, като крайна цел, но ще промени курса си и ще се насочи към Милано, Италия. Щом се приземите, ти и другите с теб ще бъдете посрещнати от неколцина мои някогашни приятели. Те са чудесни хора, макар че може и да не са облечени в дрехи, препоръчвани от модните списания за джентълмени. Те си разбират от работата и познават ходовете на Матарезе както в Беладжио, така и извън него и езерото Комо. Ключът е името Паравачини, една от отдавна забравените компании на Скоци-Паравачини.
С помощта на старите ми приятели и информацията, която ти предоставят, започни да проникваш сред Паравачини. Мръсниците са все още там — а и не очаквам друго, прогнилите фамилии винаги се поддържат — а ти би трябвало да откриеш друг път към Матарезе. Предлагам да постъпиш като мен и момчетата на Уотърс в МИ-5, да говориш за Амстердам, който скоро ще бъде дискредитиран.
Самолетът завърши дъгата на спускането, пилотът и пътниците дълбоко поеха дъх, с чувството, че бръскат водната повърхност.
— Какво ще стане сега? — попита Прайс.
— Оставам на триста-четиристотин стъпки над морското равнище, докато стигнем Алпите, след което ще поддържам възможно най-малка височина, докато стигнем в страната на спагетите. Който е изработил този план на полета, добре си е разбирал от работата. Би трябвало да го примамят наркобароните.
