отвеждащи към други помещения. Вътрешността подсказваше, че се намират в издължена дървена къщичка в планината — никакви капризи, тук присъстваше само най-необходимото. Третият мъж от охраната посочи замрежена врата в дъното на стаята.
— Avanti12 — рече той.
Прайс задържа вратата пред Монтроуз, последва я и ето че и двамата спряха стъписани. Първото, което предизвика изумлението им, бе откритата веранда — не повече от два метра широка, ала на дължина поне двайсет пъти повече. На откритата рамка, от парапета до тавана, се виждаха множество зелени щори, повечето спуснати, за да умножат сякаш измамните сенки. През оставените пролуки се откриваше прекрасен изглед към езерото Комо, в далечината отвъд езерото се издигаха планини, а короните на близките дървета бяха поокастрени, за да не скриват гледката. Като нарочен контрапункт на главозамайващата красота на природата бяха поставени цял ред червени телескопи, отстоящи на пет-шестина метра един от друг, последно достижение на високите технологии в областта на широкообхватните уреди за далечно наблюдение.
Всичко това новодошлите възприеха в първите няколко мига, последва и вторият шок: фигурата на старец в полумрака пред две от спуснатите щори. Беше настанен в подплатен с безброй възглавнички шезлонг, плетен от бяла тръстика, както и всички мебели тук, а облеклото му окончателно разсея очакванията на Камерън да открие някой от неугледните приятели на Скофийлд.
Дон Силвио Тогаци бе облечен в бледожълт ленен костюм, бели кожени обувки и синьо шалче от най- фин индийски памук, съчетание, което говореше, че одеянието е изработено по поръчка в някой от най- скъпите бутици по Виа Кондоти. Видът на дона навярно не би възхитил съвременните следовници на модата, почитатели на „Джентълмен’с Куортърли“, но със сигурност би привлякъл вниманието, ако списанието бе издавано в края на двайсетте и началото на трийсетте години.
— Простете, млади хора — рече сбръчканият, но все още привлекателен старец, чието загоряло скулесто лице грейна в усмивка под развятата бяла коса, — ала стара рана в гръбнака сковава това древно тяло. Раната впрочем ми бе нанесена от Бейлупо — ние тук така го наричаме, Бейлупо — защото не съумя да ме подхване, когато се реших да избягам, като скоча от балкона.
— Бейлупо… Беоулф значи, прав ли съм, сър? — попита Прайс.
— Напълно. Английското Беоулф за нас нищо не означава. Аз самият съм образован човек, но… това име дори не принадлежи на англичаните.
Лезли пристъпи напред, за да се ръкува с италианеца; той обаче пое ръката й в своята и я целуна.
— Много мило е от ваша страна да ни приемете, господин Тогаци — рече тя.
— Аз пък ви благодаря, че не ме нарекохте дон Силвио. Противно ми е това обръщение. Вашите филми, пък и телевизията дотолкова очерниха титлата „дон“, че всеки, който според приятели и познати я заслужава, задължително трябва да е мафиот, толкова затлъстял от дългото тъпкане със спагети, та дори с мъка си отваря устата, когато издава заповед за екзекуция. Pazzo!13
— Ще намерим общ език, струва ми се. — Камерън се приведе напред и леко разтърси ръката на стареца. — Може ли да седнем?
— Не е необходимо да питате. Сядайте.
Двамата придърпаха плетени столове и се озоваха лице в лице срещу Тогаци на тясната веранда — тясна, закътана, изпълнена със сенки и прокрадващи се светли лъчи. Беладжио.
— Какво ви каза Брандън Скофийлд, сър? Ще бъда откровен с вас, в съобщението си до мен твърди, че бихте могли да ни помогнете.
— Не мога да помогна, синьор Прайс. Отлетях за Рим, по-точно до вашето посолство. Брандън дълго разговаря с мен по една от вашите обезопасени линии…
— Дано наистина да е била безопасна — вметна Камерън.
— Синьор Скофийлд не е глупак, нито пък аз, млади човече. Както казвате вие, американците, не сме от вчера в квартала. Говорихме с минимален брой думи, използвайки кодове и метафори, както правехме преди много години. Разбирахме се чудесно, което на малцина други би се удало.
— Офицер Прайс ми каза, че ще се срещнем и с други — обади се Монтроуз. — Очакваме ли ги?
— Би било напразно, синьора подполковник, те няма да дойдат. Това са двама мъже, много възрастни мъже, които ми предоставиха всичко, което знаят, но не са готови на лична среща с вас.
— Защо? — попита Лезли.
— Както ви казах, те са много възрастни, синьора, по-възрастни са от мен, а и нямат желание да бъдат намесени в стари войни, причинили им толкова болка. Всичко ще ви бъде представено в писмена форма.
— И въпреки това вие сте готов да ни помогнете — рече Камерън.
— Разполагам с техните спомени, а си имам и други причини.
— Може ли да узнаем какви са те? — попита Лезли.
— Не е необходимо. Бейлупо знае.
— Но него го няма — не се стърпя Кам. — Ние сме тук.
— Виждам. Отнесох се с вас по най-необичаен, а и притеснителен начин. Сигурно си мислите, че сме могли да се срещнем навсякъде другаде, да речем в някой парк или хотелска стая в Милано.
— Да, бихме могли.
— Вие не ме познавате, тъй че мога да кажа каквото си пожелая, и тъй като използвам името на Скофийлд, ще приемете всяка моя дума за чиста монета.
— Нещо такова — съгласи се Прайс.
— И в същото време се питате… кой ли е този човек?
— Вече си зададох този въпрос.
— И правилно. Сега вече съобразявате, че може и да не съм този, за когото се представям, а фалшив куриер с достъп до определена информация и имена.
— Не мога да мисля другояче, колкото и да съм далеч от истината.
— Естествено. Не можете да загърбите дългите години обучение. Както каза Брандън, вие сте много добър, може би най-добрият в Управлението.
— Сигурен ли сте, че това е същият Скофийлд, когото аз познавам? — попита Камерън, потискайки усмивката си, след което продължи: — Знаете откъде идвам. Кажете ни основанията си да ни помогнете. Дайте ни нещо, което ще ни накара да ви повярваме.
— Мога да ви кажа единствено истината — отвърна възрастният италианец, като с мъка се надигна от стола си и направи няколко крачки навън от сенките, към един от червените телескопи. Този се различаваше от другите, над дебелата червена тръба имаше някакъв черен инструмент с кръгла форма. Старецът го потупа с длан, след което отново се обърна към Прайс и Монтроуз. — Чували ли сте за двете фамилии, Скоци и Паравачини?
— Да — отвърна Камерън, — заедно притежавали предприятията Скоци-Паравачини, додето не се появила лоша кръв и тогава се разделили.
— Не просто „лоша кръв“, синьор Прайс, а истинска кръв, кръв от убийство, пролята от Паравачини, за да изместят Скоци. Целта била да ги прогонят със сила, за да попаднат сред първенците в смъртоносния кръг Матареса. Братя и синове били убити, висши служители подкупени и изнудвани, директори въвлечени в компрометиращи инциденти, за да бъдат свалени от постовете. Съдружието Скоци-Паравачини било заразено, отровено отвътре, и болестта победила.
— Струва ми се, разбирам накъде биете — тихо се обади Лезли. — Били сте много близък на фамилия Скоци.
Старецът се засмя с тих, тъжен смях.
— Проницателна сте, подполковник, макар че не бих употребил думата „близък“. Аз нося името Скоци, последният жив член на фамилията стои пред вас.
— Но вашето име е Тогаци — възкликна Камерън.
— „Какво е едно име? — пита девойката. — Туй, което зовем ний «роза» ще ухае сладко под всяко друго име.“… Трябва да се върнем няколко десетилетия назад… преди да започнат убийствата. Убийците никога няма да бъдат открити, разбира се, тъй като Паравачини имаха огромно влияние в Милано и Рим, както и във Ватикана. Майка ми ги презираше, ала се и плашеше от тях, затова ме изпратиха в Сицилия, в дома на
