Джейсън се хвърли на колене и запълзя обратно към стълбите, към трупа, проснат на стъпалата. Трябваше да спре за момент; губеше сили и кръв. Опита се да пристегне плътта на гърлото си и да притисне раната на гърдите, въобще да направи нещо, за да спре кръвотечението. Беше безполезно; за да остане жив, трябваше да се измъкне от къщата от кафяв камък, далеч от рожденото място на Каин. Мястото, където Каин беше роден. Джейсън Борн… в съчетанието нямаше нищо забавно. Той отново си пое дъх, пресегна се и изтръгна автомата от ръцете на мъртвия. Беше готов.
Умираше и беше готов. Открий Карлос. Хвани Карлос… Убий Карлос! Не можеше да излезе оттук; знаеше го. Времето не беше на негова страна. Кръвта му щеше да изтече, преди това да се случи. Краят беше началото: Каин щеше да замени Карлос, а Делта — Каин. Оставаше само агонизиращият въпрос: кой е Делта? Но това нямаше значение. Сега то беше зад гърба му; скоро нямаше да има нито мрак, нито насилие, само изпълнено с покой… освобождение от този въпрос.
А след смъртта му Мари щеше да е свободна, неговата любима щеше да е свободна. За това щяха да се погрижат разумни хора, подтикнати от един друг разумен човек, чийто син е бил убит на Рю дю Бак и чийто живот бе разсипан от метреса на убиец. В следващите няколко минути, помисли си Джейсън, проверявайки тихо предпазителя на автомата, ще изпълня обещанието, дадено на онзи човек, и ще спазя споразумението с другите, които не познавам. Направеше ли тези две неща, щеше да даде и доказателството. Джейсън Борн вече беше умирал веднъж на същия този ден; сега щеше да умре отново, но щеше да вземе и Карлос със себе си. Беше готов.
Легна по очи и запълзя с ръце и лакти нагоре по стълбите. Усещаше мириса на кръв под себе си. Меката сладникава миризма навлизаше в ноздрите му и му припомняше неизбежното. Времето изтичаше. Стигна до най-горното стъпало и подложи крака под себе си. След това бръкна в джоба си и потърси едната от сигналните ракети, които бе купил от армейския магазин на Лексингтън Авеню. Вече знаеше какво го беше подтикнало да ги купи. Намираше се отново в забравения Там Куан, забравен напълно, с изключение на ярките ослепителни светлинни експлозии. Само експлозиите му напомняха за този фрагмент от неговата памет; сега те щяха да осветят джунглата.
Издърпа напоения с восък фитил от леглото му в главата на ракетата, приближи го към зъбите си и прегриза връвта така, че да стане около сантиметър. Бръкна в другия си джоб и извади запалка. Взе и ракетата, и запалката в лявата си ръка. След това намести каишката на автомата на дясното си рамо, като закрепи добре оръжието на подгизналото от кръв яке; така беше добре. Протегна краката си и запълзя като змия към последната групичка стъпала, с главата надолу, краката отгоре и долепен до стената гръб.
Стигна до средата на стълбището. Тишина, мрак, всички светлини бяха загасени… Светлини? Светлини ли? Къде бяха слънчевите лъчи, които беше видял в този коридор само преди минути? Те се процеждаха през френските прозорци в далечния край на стаята — онази стая — в дъното на коридора. Но сега виждаше само мрак. Вратата беше затворена; вратата пред него, единствената друга врата в коридора също беше затворена и само в долната й част се виждаше ивица светлина. Карлос го караше да избира. Зад коя от двете врати? А може би убиецът прилагаше някаква по-добра стратегия? Може би се спотайваше в самия коридор?
Борн почувства внезапна силна болка в рамото. Шурна кръв и напои фланелената риза под якето. Още едно предупреждение: оставаше много малко време.
Притисна се до стената и насочи оръжието в мрака на коридора. Сега! Натисна спусъка. Откосът разруши парапета и отекна в стените и вратата под него. Спря стрелбата и хвана запалката с дясната си ръка, а ракетата в лявата. Запали и поднесе огъня към късия фитил. Хвана отново оръжието и натисна спусъка, вдигайки във въздуха всичко, намиращо се под него. Стъклен полилей се сгромоляса някъде на пода; мракът се изпълни със свистене на рикоширащи куршуми. И след това — светлина! Ослепителна светлина като на ракета, осветила джунглата, дърветата и стените, тайните пътеки и махагоновите коридори. Вонята на смъртта и джунглата сега бяха тук. И той беше тук.
Алманах до Делта. Алманах до Делта! Напускайте, напускайте!
Никога. Не сега. Не на края. Каин вместо Карлос и Делта вместо Кани. Хвани Карлос. Убий Карлос.
Борн се надигна, гърбът му бе опрян в стената, ракетата в лявата ръка, смъртоносното оръжие в дясната. Скочи на изтривалката пред вратата, ритна дървената плоскост пред себе си, за да я отвори, и всички предмети по масите и полиците вътре в стаята се разхвърчаха из въздуха. Из дърветата. Спря; в тази тиха, елегантна и звукоизолирана стая нямаше никой. Нямаше никой на тази пътека в джунглата.
Обърна се и изтича обратно в коридора, надупчвайки стените с един дълъг откос. Никой.
Вратата в дъното на тесния тъмен коридор. Зад нея се намираше стаята, където се беше родил Каин. И където Каин щеше да умре, но не сам.
Държеше огъня си, след това премести ракетата и оръжието в дясната ръка и бръкна в джоба си за другата. Извади я и отново скъси фитила й, този път с няколко милиметра. Поднесе първата до нея; светлинното избухване бе толкова ярко, че очите го заболяха. Бавно и с мъчителни движения взе и двете ракети в лявата си ръка, след което се приближи залитайки към вратата. Беше леко открехната. Убиецът се приспособяваше, но когато погледна вратата, Джейсън инстинктивно разбра нещо за нея, което Карлос не можеше да знае. Тя беше част от миналото му, част от стаята, където се беше родил Каин. Пресегна се с дясната си ръка, стисна оръжието между мишницата и бедрото си и хвана дръжката.
Сега. Открехна я на десетина сантиметра и хвърли ракетите вътре. От пушката „Стерн“ последва продължителен откос и отекна в стаята и цялата къща. Пространството се изпълни със смъртоносни звуци, куршумите се забиха в стоманената облицовка на вратите.
Огънят спря, чу се последно прещракване на спусъка. Сега. Борн сложи пръст на спусъка, блъсна вратата с рамо, хвърли се вътре и започна да стреля на всички посоки, като в същото време се търкаляше по пода, описвайки кръгове. Някъде от стаята в отговор долетя стрелба. Джейсън обърна оръжието си към източника. От другия край на помещението в мрака се чу яростен рев; ведно с това Джейсън осъзна, че завесите са спуснати и от френските прозорци не нахлува светлина. Защо тогава беше толкова светло… някаква странна светлина, по-силна и от тази на ракетите? Тя надвиваше волята му, причиняваше експлозии в главата му и остра болка в слепоочията.
Екранът! Огромният екран беше изваден от гнездото си на тавана и сега лежеше на пода, а широката сребриста повърхност гореше с ослепителен леденостуден огън. Той се хвърли под голямата маса и потърси скривалище зад меден бар в ъгъла; надигна се и отново натисна спусъка — за последен път. Беше изстрелял и последния си куршум. Захвърли оръжието срещу фигурата в бели дрехи и с бял шал от коприна, шал, който се беше смъкнал и откриваше лицето.
Лицето! Познаваше го! Беше го виждал и преди! Къде… къде? Не беше ли в Марсилия? Да… не! Цюрих? Париж? Да и не! След това внезапно осъзна, че лицето в трептящата, ослепителна светлина в другия край на стаята беше известно на много хора, а не само на него. Но откъде? Откъде? На всичко отгоре хем му беше познато, хем не го познаваше! Но го познаваше. Знаеше името му, но не можеше да го открие в паметта си!
Надигна се иззад тежкия меден бар. Последваха изстрели, два… три, вторият куршум разкъса мускула на дясната му ръка. Той извади пистолета от колана си; бяха му останали три патрона. Единият трябваше да попадне в мишената Карлос. Трябваше да плати дълга си от Париж, да изпълни едно споразумение, а и любимата му щеше да живее далеч по-сигурно след смъртта на убиеца. Извади запалката от джоба си, щракна я и поднесе огъня към парче от завеса, спускаща се от тавана. Платът пламна; той го хвана, запокити го вдясно от себе си и се хвърли наляво. Карлос стреля в горящата топка, а в това време Джейсън коленичи и натисна два пъти спусъка.
Фигурата се олюля, но не падна. Вместо това се отмести и скочи като бяла пантера напред с протегната ръка. Какво правеше той? Джейсън разбра. Убиецът хвана ръба на огромния сребрист екран, откъсна го от рамката му и го захвърли към него с всичка сила.
Екранът се понесе към Джейсън, изпълни цялото му полезрение и измести всичко от съзнанието му. Той изкрещя, докато сребристият предмет се стоварваше отгоре му и внезапно се изплаши от него повече, отколкото от Карлос и от което и да е човешко същество на света. Екранът го обърка и го хвърли в ужас, разби съзнанието му на парчета; пред очите му пробягаха видения, в ушите му закрещяха гневни гласове. Вдигна пистолета си и стреля срещу заплахата. Докато протягаше ръка, за да отблъсне тежкия сребрист парцал, осъзна. Беше изстрелял и последния си патрон, и последния. А също като легендарния Каин, Карлос познаваше всяко едно оръжие на света — по вида и по звука; беше преброил и изстрелите.
