Убиецът пристъпи заплашително към него, пистолетът в ръката му беше насочен право в главата на Джейсън.
— Твоята екзекуция, Делта. Точно на деня. За всичко, което направи.
Борн изви гърба си и яростно се затъркаля надясно; поне щеше да умре в движение! Изстрелите изпълниха полумрачната стая, горещи игли пронизаха врата му, пробиха краката му, разкъсаха гърдите му. Търкаляй се, търкаляй се!
Изведнъж стрелбата секна и някъде отдалеч се чуха тежки звуци, сякаш разбиваха дърво и стомана. Звуците ставаха все по-силни и настойчиви. От тъмния коридор пред библиотеката се чу последен удар, последваха викове и шум от тичащи хора, а някъде зад тях в невидимия външен свят се разнесоха и настойчиви звуци на виещи сирени.
— Тук вътре! Той е тук вътре! — изкрещя Карлос.
Беше пълна глупост! Убиецът насочваше влезлите право към него, към него! Той полудяваше, вече нищо не се подчиняваше на здравия разум!
Вратата се отвори с трясък. Влезе висок човек с черно палто; с него имаше още някой, но Джейсън не виждаше нищо. Мъглата забули погледа му, образите, звуците. Той се търкаляше в пространството. Надалеч… надалеч.
Но точно тогава видя единственото нещо, което не можеше да понесе спокойно. Широките рамене, носещи се плавно над мощния гръден кош, изскочиха от стаята и се втурнаха надолу по слабо осветения коридор. Карлос. Виковете му бяха отворили капана! Той го беше обърнал! Беше успял да хване ловеца в капана в целия този хаос. Той си отиваше!
— Карлос… — Борн знаеше, че няма да го чуят; от кървящото му гърло се изтръгна само шепот. Той опита отново, изтръгвайки звук от стомаха си. — Това е той. Това е… Карлос!
Настъпи объркване, изкрещяха безполезни команди, но вече нямаше смисъл. И тогава Джейсън различи една от фигурите. Срещу него се приближаваше, накуцвайки, човек — сакатият, който се беше опитал да го убие там на гробището край Париж. Не му оставаше нищо, абсолютно нищо! Джейсън се хвърли с пълзене към съскащата ослепителна ракета. Сграбчи я и я стисна пред себе си, като че ли беше оръжие. Насочи я към убиеца с бастуна.
— Ела! Хайде, ела! По-близо, мръснико! Ще ти изгоря очите! Мислиш, че ще ме убиеш, но няма да стане! Аз ще те убия! Ще изгоря очите ти!
— Ти не разбираш — каза накуцващият убиец с треперещ глас. — Това съм аз, Делта. Конклин. Не бях прав.
Ракетата опари пръстите му, очите му! … Лудост. Отново беше заобиколен от експлозии, които го ослепяваха и оглушаваха. С всяко избухване пронизителните писъци от джунглата раздираха слуха му.
Джунглата! Там Куан! Горещата и влажна всепроникваща смрад. Но го бяха открили! Базовият лагер бе техен!
Експлозия вляво от него; виждаше я! Високо над земята между две дървета, бамбуковите пръти на някаква клетка. Вътре се движеше фигура. Той беше жив! Бързо при него, стигни до него!
Вдясно се разнесе вик. Някакъв човек се опитваше да стигне до гъстия храсталак, дишайки тежко и накуцвайки, в ръката си държеше пушка. Това беше той, русата му коса блесна на светлината, също и кракът, счупен при приземяването с парашут. Копелето! Боклукът, който бе тренирал заедно с него, беше разучавал картите заедно с тях, беше полетял на север заедно с тях… и през цялото време им беше гласил капан! Предател, чието радио беше съобщавало на враговете къде точно да ги търсят в непроходимата джунгла на Там Куан.
Това беше Борн! Джейсън Борн. Предател, отрепка!
Хвани го! Не му давай да достигне останалите! Убий го! Убий Джейсън Борн! Той е твой враг. Стреляй!
Но онзи не падаше! Главата, която трябваше вече да не е на раменете му, все още стоеше там. И идваше срещу него! Какво ставаше? Лудост. Там Куан…
— Ела с нас — каза куцащата фигура, излизайки от джунглата в това, което беше останало от елегантната стая. Онази стая. — Ние не сме врагове. Ела с нас.
— Махни се от мен! — Борн се хвърли отново, този път към падналия екран. Той беше неговото убежище, неговият саван, чаршафът, хвърлен върху човек при раждането му, който щеше да подплати ковчега му. — Ти си мой враг! Ще ви избия всичките! Не ме интересува, няма значение! Не разбирате ли?! Аз съм Делта! Каин е вместо Чарли, а Делта е вместо Каин! Какво още искате от мен? Аз съм бил там и не съм бил! Аз съм и не съм! Копелета, копелета! Елате! По-близо!
Разнесе се друг глас, по-нисък, спокоен и не толкова настойчив.
— Доведете я. Кажете й да влезе.
Някъде в далечината сирените достигнаха до кресчендо и след това замлъкнаха. Настъпи мрак и вълните отнесоха Джейсън нависоко в нощното небе само за да го подхвърлят след това надолу и да го запокитят в жестоката водна бездна. Навлизаше във вечността на безтегловието… на спомена. Сега експлозия изпълни нощното небе и над водата се издигна огнена диадема. И тогава чу думите, които идваха иззад облаците и изпълваха земята.
— Джейсън, любов моя. Единствена моя любов. Хвани ръката ми. Дръж я силно. Силно, Джейсън. Силно, скъпи.
Покоят дойде с мрака.
ЕПИЛОГ
Бригаден генерал Крофорд сложи папката на кушетката до себе си.
— Това не ми трябва — каза на Мари Сен-Жак, която седна срещу него на един стол с твърда облегалка. — Преглеждал съм го стотици пъти и също толкова пъти се опитвах да разбера къде сбъркахме.
— Позволили сте си да правите заключения там, където не е трябвало — каза другият присъстващ в хотелския апартамент. Беше доктор Морис Панов, психиатърът; той стоеше до прозореца, утринното слънце сипеше лъчите си в стаята и оставяше безизразното му лице в сянка. — Позволих ви да правите заключения и няма да си го простя до края на живота си.
— Вече минаха почти две седмици — каза нетърпеливо Мари. — Бих желала да чуя подробности, на които, струва ми се, имам право.
— Така е. Това е безумието на изясняване на фактите.
— Безумие е — съгласи се Панов.
— Но също така и закрила — добави Крофорд. — Подчертавам тази страна на въпроса. Закрилата трябва да продължи доста време.
— Закрила ли? — Мари се намръщи.
— Ще стигнем и до това — каза генералът, поглеждайки към Панов. — Това е жизненоважно, откъдето и да го погледне човек. Надявам се, че всички приемат тази необходимост.
— Моля ви! Джейсън. Кой е той?
— Името му е Дейвид Уеб. Беше дипломат от кариерата, специалист по преговорите с Далечния изток, докато преди няколко години не напусна правителството.
— Напуснал ли?
— Оттегли се по взаимно споразумение. Работата ме в „Медуза“ изключваше по-нататъшна кариера в Държавния департамент. Делта беше непознат, а прекалено много хора знаеха, че той е Уеб. Тези хора рядко присъстват на масата на дипломатическите преговори. Не съм сигурен дали изобщо трябва да присъстват на подобни места. Появата им много лесно отваря незаздравели рани.
— Бил ли е всичко това, което казват? В „Медуза“?
— Да. Бях там. Той беше такъв, какъвто казват.
— Не мога да повярвам — каза Мари.
— Изгуби нещо, което му беше много скъпо, и не можа да се примири с това. Изходът бе да отмъсти.
