— Какво бе то?
— Семейството си. Жена му беше тайландка; имаха две деца, момче и момиче. Той живееше и работеше в Пном Пен, къщата му се намираше близо до река Меконг. Един неделен следобед, докато жена му и децата били при кея на реката, някакъв заблуден самолет се спуснал и хвърлил две бомби над района. Когато Уеб стигнал на мястото, кеят бил взривен, а разкъсаните тела на жена му и децата плували във водата.
— О, господи — прошепна Мари. — Чий е бил този самолет?
— Така и не го идентифицираха. Ханой отрече да е бил негов; Сайгон каза, че не е бил наш. Ако си спомняте, Камбоджа бе по онова време неутрална; никой не пожела да поеме отговорност. Уеб трябваше да продължи; отправи се за Сайгон и започна да се обучава за „Медуза“. Впрегна интелекта си на специалист за най-брутални операции. Стана Делта.
— Тогава ли е срещнал Д’Анжу?
— Да, малко по-късно. Беше вече всеизвестен. Северновиетнамското разузнаване беше определило огромна награда за главата му и не беше тайна, че някои от нашите хора се надяваха да я спечелят. След това Ханой разбра, че по-малкият брат на Уеб е офицер в Сайгон и понеже бяха проучили характера на Делта — и знаеха, че братята са много близки — решиха да организират клопка; нямаше какво да губят. Отвлякоха лейтенант Гордън Уеб и го откараха на север. Изпратиха информатор от конговците, който да разпространи новината в сектора Там Куан. Делта се хвана; сформира команда, като включи в нея и информатора — двоен агент. Командата бе от хора на „Медуза“, които познаваха добре околността. Избра една нощ, в която никой нормален пилот не би се вдигнал за полет на север. И Д’Анжу бе в тази част. А и още един човек, за когото Уеб не знаеше; бял, който се оказа подкупен от Ханой, свързочен специалист, способен да сглоби на тъмно частите на ултракъсовълнов предавател. Той точно това и направи и предаде местонахождението на частта. Уеб се промъкна през клопката и намери брат си. Както и двойния агент, а и белия. Виетнамецът избяга в джунглата; белият не успя. Делта го екзекутира на място.
— И този човек? — очите на Мари бяха приковани в Крофорд.
— Джейсън Борн. Наемник в „Медуза“ от Австралия, трафикант на оръжие, наркотици и роби из цяла Югоизточна Азия; жесток човек с криминално досие, но неимоверно ефикасен — при достатъчно висока цена. „Медуза“ имаше интерес да скрие обстоятелствата около смъртта му и прехвърли името му в специална част на военното разузнаване. Години по-късно, когато бе сформирана „Тредстоун“ и когато Уеб бе повикан отново, сам той пожела да вземе името на Борн. То покриваше изискванията за автентичност и възможността да бъде проследено. Той взе името на човека, който го беше предал и когото беше убил в Там Куан.
— Къде е бил той, когато „Тредстоун“ го е призовала? — попита Мари. — С какво се е занимавал?
— Преподаваше в малък колеж в Ню Хемпшър. Живееше изолиран и според някои се самоунищожаваше. — Крофорд взе папката. — Това са най-съществените факти, мис Сен-Жак. Другите неща ще ви бъдат изяснени от доктор Панов, който даде ясно да се разбере, че присъствието ми не е необходимо. Все пак остана още една подробност, която трябва да бъде изяснена докрай. Става въпрос за пряката заповед от Белия дом.
— Охраната, нали? — каза Мари, без да се нуждае от отговор.
— Където и да отиде той, независимо каква самоличност ще приеме или с какво ще се занимава, ще бъде денонощно под охрана. Колкото и дълго да продължи това — дори ако никога не се случи.
— Бихте ли обяснили?
— Той е единственият жив човек, който е виждал Карлос. Като Карлос. Той знае неговата самоличност, но тя е заключена някъде далеч в съзнанието му, част е от забравеното му минало. От думите му разбрахме, че Карлос е известен на много хора — важна фигура в някое правителство, в медиите или в международната банкова общност. Това съвпада с всеобщопризнатата теория. Важното е, че един ден неговата самоличност може да изплува в съзнанието на Уеб… Ние знаем, че вие доста сте разговаряли с доктор Панов. Вярвам, че той ще потвърди това, което казах.
Мари се обърна към психиатъра.
— Вярно ли е, Мо?
— Възможно е — каза Панов.
Крофорд излезе и Мари наля кафе за двамата. Панов отиде до кушетката, където беше седял генералът.
— Още е топло — каза, усмихвайки се. — Крофорд се беше изпотил чак до задните си части. Има основателна причина, всички те имат.
— Какво ще стане?
— Нищо. Абсолютно нищо, докато аз не им кажа, че могат да продължат. А това може да трае месеци, даже години, както аз виждам нещата. Не, докато не стане готов.
— За какво?
— За въпроси. И снимки, томове снимки. В момента те събират енциклопедия от снимки, основана на приблизителното описание, което им е дал. Не ме разбирайте погрешно; един ден той ще трябва да започне. Сам ще пожелае да го стори; всички ние ще го поискаме от него. Карлос трябва да бъде заловен и нямам намерение аз да се окажа този, който ще попречи с бездействието си. Прекалено много хора са дали прекалено много от себе си; самият той също. Но засега той стои на първо място. Главата му е по- важна.
— Точно това имам предвид. Какво ще стане с него?
Панов остави кафето си настрана.
— Не съм съвсем сигурен. Прекалено уважавам човешкия мозък, за да си позволя да ви преподавам научно-популярна психология; и без това кой ли не се занимава с тази работа. Присъствал съм на всички конференции — настоявал съм за това — и съм говорил с други психиатри и неврохирурзи. Вярно е, че можем да се намесим със скалпел и да стигнем до повредените центрове, да намалим пораженията и да му помогнем да постигне някакъв душевен покой. Възможно е дори да успеем да го направим такъв, какъвто е бил. Но той не иска това спокойствие… а и рискът е много по-голям. Може да му отнемем много, дори нещата, които сам е разбрал и които ще продължава да открива. Внимателно. С времето.
— С времето?
— Да, така мисля. Той вече си е създал модел. Има напредък, има болка и въодушевление от откритото. Това говори ли ви нещо?
Мари погледна Панов в тъмните уморени очи; в тях имаше светлина.
— Всички ние — каза тя.
— Точно така. Той е един вид функционален модел на микрокосмоса на всички ни. Имам предвид, че ние всички се опитваме да разберем кои, по дяволите, сме, нали така?
Мари отиде до прозореца на крайбрежната вила. Беше заобиколена отзад от високи дюни и необятни полета. И охрана. По един човек с пушка на всеки трийсет метра. Тя го виждаше на няколкостотин метра надолу по плажа; той хвърляше мидени черупки по водната повърхност и ги гледаше как подскачат по вълните, които се разбиваха леко в брега. Тези месеци му се отразиха добре, бяха добри за него. Тялото му беше покрито с белези, но беше цяло и здраво. Все още го спохождаха нощните кошмари и моменти на страдание през деня, но всичко това не беше вече толкова ужасно. Той беше започнал да се бори с тях, беше започнал отново да се усмихва. Панов се оказа прав. С него ставаше нещо, виденията му ставаха по- ясни, намираше значението им там, където го нямаше преди.
Сега също се беше случило нещо! О, боже, какво ли бе то? Беше се хвърлил във водата и пляскаше диво из нея. И крещеше. След това изведнъж подскочи, втурна се през вълните и излезе на брега. В далечината един от охраната се обърна. В едната му ръка имаше пушка, а на колана радиопредавател.
Той се затича през мокрия пясък към къщата, подскачайки и подритвайки меката повърхност, оставяйки след себе си пръски вода и пясък. Какво беше то?
Мари замръзна, подготвена за момента, който и двамата знаеха, че един ден ще настъпи, подготвена за звука на пистолетен изстрел.
Той се втурна през вратата, гърдите му се вълнуваха, дишаше тежко. Вгледа се в нея с ясни очи, с
