изплуват някои връзки, някои потиснати мозъчни връзки могат да се отпушат електрически и да започнат да функционират.
Докато наместваше тялото си в ъгъла на седалката, опитвайки се да запази контрола над себе си, Борн размишляваше върху думите на Уошбърн. Започна да масажира гърдите си, като размачкваше леко повредените мускули около предишните си рани. Болката все още беше там, но не така остра като преди няколко минути.
— Не можеш просто така да ме накараш да шофирам! — каза Сен-Жак нервно. — Не знам къде отивам!
— И аз не знам — изрече Джейсън. Каза й да кара по улицата около езерото; беше тъмно и му трябваше време да мисли. Да стане сюнгер.
— Но мен ще ме търсят! — възкликна тя.
— Мен също.
— Ти ме отмъкна против желанието ми. Удари ме. И то няколко пъти. — Сега тя говореше по-меко, като се опитваше да се контролира. — Това е отвличане, покушение… сериозни престъпления. Вече си извън хотела, а нали каза, че точно това искаш. Пусни ме и аз нищо няма да кажа. Обещавам!
— Тоест, че ми даваш дума?
— Да!
— Аз ти дадох моята и я взех обратно. Ще направиш същото.
— Ти си различен. Аз няма да го направя. Никой не се опитва да ме убие! О, господи! Моля те!
— Продължавай да караш.
Едно нещо му бе ясно. Убийците го бяха видели да изпуска куфара си и да го изоставя, когато се опитваше да избяга. А куфарът потвърждаваше очевидното — той се махаше от Цюрих и несъмнено и от Швейцария. Летището и гарата щяха да се наблюдават. А колата, взета от човека, когото уби — който се беше опитал да го убие — щеше да бъде първият обект на издирване.
Не можеше да отиде на летището или на гарата; трябваше да се отърве от колата и да намери друга. Все още имаше достатъчно пари. В себе си носеше 100 000 швейцарски франка и малко повече от 16 000 френски франка. Швейцарската валута бе в калъфа на паспорта му, а френската в портфейла, задигнат от маркиз Дьо Шамбо. Имаше достатъчно пари да си купи сигурност до Париж.
Защо в Париж? Точно този град го привличаше като магнит, без всякакво обяснение.
Ти не си безпомощен. Ти ще намериш пътя си… Следвай инстинктите си, с мярка, разбира се.
Към Париж.
— Била ли си в Цюрих преди? — попита той заложницата си.
— Никога.
— Не ме лъжеш, нали?
— Нямам причина! Моля те! Нека да спра! Пусни ме!
— От колко време си тук?
— От една седмица. Конференцията продължи една седмица.
— Тогава си имала време да се разходиш и да поразгледаш.
— Почти не съм напускала хотела. Нямаше време.
— Разписанието там на дъската не изглеждаше много претоварено. Само две лекции за целия ден.
— Това са гостуващи лектори. Никога не е имало повече от двама на ден. Повечето от работата се върши в конференции… малки конференции. От по пет-десет човека от различни страни и с различни интереси.
— Ти си от Канада?
— Работя за канадското правителство.
— Значи „доктор“ не е медицински?
— Икономика. Университет Макджил. Колежът Пемброук. Оксфорд.
— Впечатлен съм.
Внезапно, с добре премерена увереност, тя добави:
— Шефовете ми очакват да се свържа с тях. Тази вечер. Ако не им се обадя, ще се разтревожат. Ще започнат разследване, ще се обадят на полицията в Цюрих.
— Мда — каза той. — Струва си да се помисли, нали? — Мина му през ума, че по време на целия този ужас и безумие, през последния половин час Сен-Жак не беше изпуснала чантата от ръцете си. Той се пресегна напред и изохка от болка. Болката в гръдния му кош отново стана остра.
— Дай ми чантата си.
— Какво? — Ръката й бързо се отмести от кормилото и сграбчи чантата. Бе отчаян опит да я опази от него.
Той протегна дясната си ръка и пръстите му се вкопчиха в кожата.
— Продължавай да караш, докторе — каза, повдигна чантата и се облегна пак назад.
— Нямаш право… — Тя млъкна, осъзнавайки глупостта на забележката си.
— Знам — отвърна той, отвори чантата й и запали страничната лампичка. Както подобаваше на притежателката й, тя беше подредена безупречно. Паспорт, портмоне, несесер, ключове и сортирани в отделни джобове бележки и писма. Той търсеше една определена бележка — жълтия плик от служителката на гишето на „Карийон дю Лак“. Откри го, отвори го и извади сгънатия лист. Беше телексът от Отава.
Всекидневните доклади първокласни. Продължавай поддръжката. Чакам те на летището, сряда, 26-и. Съобщи или телеграфирай полета. В Лион не пропускай Бо Мониер. Страхотна братовчедка.
С обич, Питър
Джейсън пъхна обратно телеграмата. Видя малка кибритена кутийка със ситен шрифт на снежнобял фон. Взе я и прочете надписа. Кроненхале. Ресторант… Ресторант. Нещо го обезпокои. Не знаеше какво точно, но безпокойството бе факт. Нещо свързано с някакъв ресторант. Задържа кибрита, затвори чантата, пресегна се и я пусна на предната седалка.
— Точно това исках да видя — каза, намествайки се отново в ъгъла, и се взря в кибрита. — Спомням си, че каза нещо за „обаждане от Отава“. Получи си го. Двайсет и шести е след повече от седмица.
— Моля те…
Отчаяната й молба беше зов за помощ. Той го чу и го разбра, но не можеше да отговори. За следващия час, час и нещо имаше нужда от тази жена. Нуждаеше се от нея, така както сакатият се нуждае от патерицата си, или по-точно както човек, който не може да кара кола, се нуждае от шофьор. Но не в тази кола.
— Завий обратно — нареди й. — Карай назад към „Карийон“.
— Към… хотела?
— Да. — Очите му бяха приковани в кибрита, който премяташе от ръка в ръка на светлината на страничната лампичка. — Трябва ни друга кола.
— На нас? Не, не можеш! Няма да отида… — Тя отново млъкна, преди да завърши изречението и мисълта си. Очевидно й хрумна друго. Потъна в мълчание, докато извиваше кормилото в обратна посока по тъмната улица покрай брега на езерото. След това натисна педала на газта толкова силно, че моторът изрева и гумите поднесоха от внезапното ускорение. После рязко отпусна педала и хвана кормилото, опитвайки се да си наложи контрол.
Борн вдигна очи от кибрита и погледна към тъмночервената й дълга коса, която проблясваше на светлината. Извади пистолета от джоба си, наведе се отново напред и застана точно зад нея. Вдигна оръжието, пресегна се през рамото на жената, обърна дулото и го притисна до бузата й.
— Искам да се разберем съвсем ясно. Ще правиш точно това, което ти казвам. Ще стоиш точно до мене и този пистолет ще бъде в джоба ми. Ще бъде насочен към стомаха ти точно така, както е насочен към главата ти в този момент. Както виждаш, спасявам си живота и няма да се поколебая да натисна спусъка. Държа да го проумееш.
— Проумявам го. — Отговорът й беше по-скоро шепот. Тя пое дълбоко дъх през разтворените си устни. Ужасът я беше обзел напълно. Джейсън отмести дулото от бузата й; беше доволен от резултата.
Доволен и отвратен от себе си.
