друга графика. Междувременно Джейсън и жената стигнаха до отсрещната страна — до тесния проход, водещ по дължината на залата към подиума. Той я избута в ъгъла, притискайки я с тялото си. Лицето му беше срещу нейното.
— Ще викам — прошепна тя.
— Ще стрелям — отвърна той.
Промъкна се покрай долепените до стената фигури. И двамата убийци вече бяха вътре, и двамата се озъртаха, въртейки главите си като подплашени гризачи и опитвайки се да забележат жертвата си в редиците от лица.
Гласът на лектора се извиси като дрънчене на счупена камбана и изсипа бърз и ядосан словесен водопад.
— Ecco! На скептиците тук посвещавам тази вечер — а те са повечето от вас — ето го статистическото доказателство! Идентично по същество със стотици други анализи, които съм подготвил. Оставете пазара на тези, които живеят там. Винаги могат да се намерят слаби ексцеси. Но те са твърде малка цена за общото благо.
Дочуха се слаби ръкопляскания, израз на одобрение от явното малцинство. Бертинели превключи на нормална интонация и продължи да говори монотонно, като сочеше с дългата си показалка към екрана и наблягаше на очевидното — неговото очевидно. Джейсън отново се изви назад; позлатените рамки проблясваха на светлината на прожектора, убиецът — техният притежател, докосна рамото на спътника си и кимна наляво, за да даде на подчинения си нареждане да продължи търсенето в лявата страна на залата; той щеше да поеме дясната. Което и започна. Докато се приближаваше крачка по крачка към правостоящите, изучавайки всяко отделно лице, златните рамки ставаха все по-ярки. Щеше да достигне ъгъла, да стигне до тях. Само след няколко секунди. Да спре убиеца с изстрел, друго не му оставаше. И ако някой от редицата правостоящи до стената помръднеше, или жената, която беше притиснал до стената, изпаднеше в паника и го блъснеше… или ако не уцелеше по каквато и да е причина убиеца, беше загубен. А и да го уцелеше, в залата имаше още един, който със сигурност беше снайперист.
— Диапозитив тринайсет, ако обичате.
Ето това! Сега!
Снопът светлина изчезна. В мрака Джейсън издърпа жената от стената, завъртя я на място и доближи лицето си до нейното.
— Ако издадеш и звук, ще те убия!
— Вярвам ти — прошепна тя ужасено. — Ти си маниак.
— Тръгвай! — Той я побутна по тесния проход надолу към подиума на петнайсет метра по-нататък. Светлината на прожектора отново се появи; той сграбчи момичето за врата и я принуди да коленичи, след което и той се отпусна на колене зад нея. Телата на редиците седящи хора ги прикриваха от убийците. Той притисна плътта й с пръстите си — беше сигнал да продължава да се движи, да пълзи… бавно, ниско, но движейки се. Тя разбра; започна да пълзи на колене, треперейки.
— Заключенията на тази фаза са неоспорими — изрева лекторът. — Мотивът за печалба е неразделен от продуктивността и това е окуражаващо, но ролята на конкурентите никога не е еднаква. Както е проумял още Сократ, стойността на ценностите никога не е равна, но съотношението е постоянно. Златото не е бронз или желязо. Кой от вас ще го отрече? Диапозитив четиринайсет, ако обичате!
Отново тъмнина. Сега.
Той отново бутна жената, насочвайки я напред към подиума. Бяха на по-малко от метър от ръба.
— Che cosa? Какво става, моля? Диапозитив четиринайсет!
Беше се случило! Прожекторът отново заяде, отново се възцари тъмнина. А тук, на подиума пред тях, над тях, беше червената светлина, обозначаваща изхода. Борн сграбчи ръката на момичето и я стисна като в клещи.
— Качи се на подиума и бягай към изхода! Аз съм точно зад теб. Ако спреш или извикаш, ще стрелям.
— За бога, пусни ме!
— Още не. — Той имаше нещо предвид; там някъде имаше още един изход, където други хора причакваха отвън мишената от Марсилия.
— Продължавай! Сега.
Сен-Жак се изправи и хукна към подиума. Борн я повдигна от пода, прехвърли я през ръба. Залитна леко, докато го правеше. След това отново я дръпна на пода.
Ослепяващата светлина на прожектора рукна и заля подиума. При вида на двете фигури от аудиторията се понесоха викове на изненада и смях.
Имаше и други звуци — три — смъртоносни, остри, внезапни. Изстрели на оръжие със заглушител — оръжия. От арката над сцената се посипаха парчета дърво. Джейсън повали момичето на пода и се хвърли към сянката на тясното крило встрани, влачейки я след себе си.
— Der Projektionsapparat!17
Откъм централния проход в залата се дочу писък и светлината на лъча заля страничните крила. Но не изцяло. Завесата, спускаща се от горния край на сцената, препречваше частично пътя й. Светлина, сянка — светлина, сянка. А в края на завесата, на гърба на сцената, беше изходът. Висока и широка метална врата, залостена напряко със здрав метален прът.
Посипа се стъкло; червената лампичка се пръсна, куршумът на снайпериста бе взривил табелката над вратата. Това нямаше значение; той виждаше бронзовите отблясъци на металния прът съвсем отчетливо.
Залата за лекции бе в паника. Борн сграбчи жената за горната част на роклята, издърпа я зад завесите към вратата. За миг тя се съпротиви, но той я плесна през лицето и я повлече след себе си. Металният прът се оказа над главите им.
В стената вдясно от тях се забиха куршуми. Убийците тичаха надолу по прохода към сцената, за да заемат по-добра позиция за стрелба. Щяха да стигнат до тях след секунди и след секунди други куршуми или един-единствен щеше да намери целта си. В пълнителите бяха останали достатъчно. Той нямаше понятие как или защо го знаеше, но знаеше. Само по звука можеше да си представи ясно оръжията, да ги види отчетливо и да преброи оставащите патрони.
Блъсна напречния прът с рамо. Вратата се отвори и той се хвърли към отвора, влачейки ритащата Сен-Жак след себе си.
— Стига! — изкрещя тя. — Няма да отида по-нататък! Ти си луд! Това бяха изстрели от пистолет!
Джейсън затръшна масивната метална врата и я подпря с крак.
— Ставай!
— Няма!
Той прекара обратната страна на ръката си по лицето й.
— Съжалявам, но идваш с мен. Ставай! Веднъж да излезем навън, и ти обещавам, че ще те пусна.
Но къде беше тръгнал сега? Намираха се в друг тесен тунел, но тук нямаше нито мокет, нито полирани врати със светещи надписи над тях. Двамата бяха…. в изоставен товарен изход. Подът бе от бетон. Срещу стената до него имаше две метални товарни платформи. Той беше прав — декорите и експозициите, представяни в Зала седем, трябваше да се докарват с камион, а вратата на изхода беше достатъчно широка и висока, за да е пригодна за големи предмети.
Вратата! Трябваше да залости вратата! Мари Сен-Жак се изправи. Той я хвана, като междувременно издърпваше за рамката една от платформите. След това подпря с рамо и коляно тежката метална конструкция и я долепи до вратата, така че да не може да се отвори. Погледна надолу. Над дебелия дървен праг имаше метални пръти за залостване. Удари с пета предния и след това задния.
Момичето се дръпна, за да се измъкне от хватката му, докато той протягаше крак към ръба на платформата. Плъзна ръката си надолу по нейната, хвана я за китката и я изви. Тя изпищя, в очите й се появиха сълзи и устните й затрепераха. Той я дръпна към себе си и я завъртя наляво, след което отново хукна. Според пресмятанията му посоката бе към задната част на „Карийон дю Лак“ и се надяваше да намери изхода. Защото там и само там щеше да има нужда от жената. В първите няколко секунди трябваше да се появи двойка, а не самотен тичащ мъж.
Дочу се серия от силни удари. Убийците се опитваха да насилят вратата на сцената, но залостената
