Бертинели.
— Вдясно от рецепцията. Седма зала.
— Страхувам се, че няма да мога да я намеря. Имате ли нещо против да ми я покажете? Закъснял съм, а много държа да си направя бележки по изказването му.
— На Бертинели? Защо? Да не сте от някой марксистки вестник?
— Неутрален наблюдател — каза Джейсън, чудейки се как му дойде тази фраза наум. — Тук съм от името на група хора. Те мислят, че той не струва.
— Може би, но трябва да го чуете. Има някои доста брутални неща в това, което говори.
— Не бях прав, така че трябва да ги чуя. Може би ще ми ги посочите.
— Страхувам се, че няма да стане. Ще ви покажа залата, но трябва да се обадя по телефона. — Тя щракна закопчалката на кожената си чанта.
— Моля ви. Побързайте!
— Какво?
— Съжалявам, но много бързам. — Той хвърли поглед вдясно от себе си. Двамата бяха на не повече от пет-шест метра от тях.
— Вие сте грубиян — каза Сен-Жак студено.
— Моля ви! — Той потисна силното си желание да я избута напред, встрани от приближаващия капан, започнал вече да се затваря.
— Ето там. — Жената се запъти към широк коридор, извиващ се откъм лявата част на задната стена. Тук потокът от хора бе по-тънък, но пък бе по-трудно да забележиш някого в тъмната част на фоайето. Стигнаха до нещо, наподобяващо тунел, облицован в тъмночервено кадифе, с врати от двете страни, над които светеха надписи: Зала за конференции едно, Зала за конференции две. В края на коридора имаше двойна врата, отдясно на която златни букви удостоверяваха, че това е входът на Зала седем.
— Ето, моля — каза Мари Сен-Жак. — Внимавайте, като влизате, защото по всяка вероятност е тъмно. Бертинели илюстрира лекциите си с диапозитиви.
— Като на кино — коментира Борн, поглеждайки към тълпата зад тях в далечния край на коридора. Онзи беше там. Мъжът с очилата с позлатени рамки се извиняваше на трима, покрай които минаваше във фоайето. Влизаше в коридора, спътникът му го следваше непосредствено.
— … значителна разлика. Седи до подиума и говори с чувство на абсолютна непогрешимост. — Сен-Жак беше казала нещо и сега го напускаше.
— Какво казахте? Подиум?
— Добре де, издигната платформа. Използва се за представления.
— Трябва да влизат отнякъде — каза той.
— Кой?
— Тези от представленията. Тук има ли друг изход? Друга врата?
— Нямам понятие. Наистина трябва да се обадя по телефона. Приятно прекарване с il professore. — Тя се обърна.
Той изтърва куфара и хвана ръката й. При докосването жената се обърна и го изгледа ядосано.
— Махнете, ако обичате, ръката си от мен!
— Не искам да ви плаша, но просто нямам друг избор.
Каза това тихо, с очи вперени над рамото й. Убийците бяха забавили крачка, капанът беше сигурен и щеше да се затвори всеки момент.
— Не ставайте смешен.
Той затегна хватката около ръката й, дръпвайки жената пред себе си. След това извади револвера от джоба си, като предварително се увери, че тялото й го прикрива от мъжете, вече на десет метра от тях.
— Не искам да използвам това. Не искам да ви наранявам, но ще направя и двете, ако ми се наложи.
— О, господи…
— По-тихо. Правете каквото ви казвам и всичко ще е наред. Трябва да се измъкна от този хотел и вие ще ми помогнете. Изляза ли веднъж, ще ви пусна. Но не и преди това. Хайде. Ще влезем тук.
— Вие не можете…
— Мога. — Той притисна дулото на пистолета в стомаха й, в тъмната коприна, която се нагъна под въздействието му. Жената млъкна ужасена.
— Да тръгваме.
Мина от лявата й страна, все още стискайки ръката й, като държеше пистолета до гърдите си и на сантиметри от нейните. Очите й бяха приковани в него, устните й — разтворени, а дишането спазматично. Борн отвори вратата, избутвайки я вътре пред себе си. Чу как откъм коридора извикаха една-единствена дума.
— Schnell!12
Бяха в тъмнина, но не пълна. Широк сноп светлина пресичаше залата над редиците от столове, осветявайки главите на присъстващите. На екрана в другия й край се прожектираше графика върху координатна система. Дебела черна линия започваше от долния й край, преминаваше през линиите, образувайки модел, и завършваше горе вдясно. Чуваше се глас със силен акцент, увеличен от усилвател.
— Ще забележите това през годините седемдесета и седемдесет и първа, когато някои специфични групи производство се самообложиха с данъци — повтарям, самообложиха се — тези водещи индустриалци, за които последвалата икономическа рецесия се оказа по-малко жестока, отколкото в — диапозитив дванайсет, моля — така нареченото патерналистично регулиране на пазара с намеса на правителството. Следващият диапозитив, моля.
В залата отново стана тъмно. Прожекционният апарат не беше съвсем наред, никакъв сноп светлина не се появи след първия.
— Диапозитив дванайсет, моля!
Джейсън избута жената напред покрай фигурите до черната стена зад последния ред столове. Опита се да прецени размерите на залата, оглеждайки същевременно за червена лампичка, която да обозначава изхода. Видя я! Слаба червеникава светлина в далечната. На подиума, зад екрана. Нямаше никакви други изходи, никакви други врати, освен входа към Зала седем. Трябваше да се добере до него; трябваше да стигнат този изход. На този подиум.
— Marie! Ici! — Шепотът долетя отляво, откъм кресло от последния ред.
— Non, ma cherie! Je suis avec vous?13 — Вторият шепот се дочу от засенчената фигура на един мъж, стоящ точно пред Мари Сен-Жак. Той се отлепи от стената, пресрещайки я. — Nous separons. Les chaises.14
Борн притисна силно пистолета в ребрата на жената, посланието му беше съвършено ясно. Тя прошепна, останала без дъх, Джейсън беше благодарен, че лицето й не се вижда добре.
— Моля те, пусни ни да минем — каза тя на френски. — Моля те!
— Какво е това. Той ли е телексът ти, скъпа?
— Стар приятел — прошепна Борн.
Над увеличаващата се глъчка в аудиторията се понесе крясък:
— Ще мога ли да получа диапозитив дванайсет!Per cortesia!15
— Трябва да отидем при един човек в края на реда — продължи Джейсън, поглеждайки зад себе си. Дясната част на двойната врата се отвори: позлатените рамки в средата на засенченото лице отразиха слабата светлина от коридора. Борн поведе момичето покрай озадачения й приятел и го избута отново до стената, измърморвайки:
— Извинете, но бързаме.
— Вие сте абсолютен грубиян!
— Да, знам.
— Диапозитив дванайсет! Che chosa? Impossible!16
Снопът светлина блесна внезапно, вибрирайки под нервната ръка на оператора. На екрана се появи
