9. 00 вечерта: Прощална вечеря на Председателството, Тържествена зала.
— Стая пет — нула — седем. Телефонистката каза, че за мен има телекс.
Англичанка. Червенокосата жена на гишето пред него говореше английски. Но беше казала, че очаква да й се обадят от Отава. Канадка.
Служителката провери в кутиите и се върна с телекса.
— Доктор Сен-Жак? — попита я, подавайки плика.
— Да. Много ви благодаря.
Жената се обърна, отваряйки телекса. Служителката застана пред Борн.
— Да, сър?
— Бих желал да оставя бележка на хер Щозел. — Той остави плика със знака на „Карийон дю Лак“ на плота.
— Хер Щозел ще бъде тук в шест часа утре сутринта. Тръгва си в четири часа следобед. Мога ли да ви бъда от полза?
— Не, благодаря. Просто искам да съм сигурен, че ще го получи, моля ви. — Джейсън си спомни: тук беше Цюрих. — Не е спешно — добави, — но ми трябва отговор. Ще му се обадя утре сутринта.
— Разбира се, сър.
Борн взе куфара и тръгна през фоайето към изхода на хотела — редица врати от дебело стъкло, които извеждаха към кръговата улица, обикаляща езерото. Забеляза няколко таксита, които чакаха под светлините на козирката на хотела. Слънцето се беше скрило; в Цюрих беше нощ. Все още имаше полети до всички точки на Европа, чак до след полунощ…
Спря и затаи дъх, обзет от особена парализа. Очите му не можеха да повярват на другото, което виждаха през стъклените врати. Кафявото пежо стоеше на кръговата улица пред първото такси. Вратата му се отвори и от него излезе мъж — убиец в черен шлифер, с очила с тънки позлатени рамки. След това от другата врата се появи втора фигура, но това не беше шофьорът от паркинга на Банхофщрасе, очакващ мишената, която не успя да разпознае. Вместо него тук беше друг убиец с друг черен шлифер, чиито широки джобове прикриваха мощни оръжия. Беше мъжът от приемната на първия етаж в Гемайншафтбанк, същият, който беше извадил трийсет и осем калибров пистолет от кобура под сакото си. Пистолет с перфориран цилиндър на дулото, заглушил два изстрела, предназначени за жертвата, която беше последвал към асансьора.
Как? Как са успели да го намерят?… Тогава си спомни и му прилоша. Беше толкова глупаво и тривиално!
Харесвате ли престоя си в Цюрих? — го бе попитал Валтер Апфел, докато чакаха обслужващия да напусне и да ги остави сами отново.
Да, доста. Стаята ми е с изглед към езерото. Гледката е приятна, много спокойна, тиха.
Кьониг! Кьониг го беше чул да казва, че стаята му е с изглед към езерото? Колко хотели имаха стаи с изглед към езерото. И по-специално хотели, в които би отседнал човек със сметка „три нули“. Два? Три?… От празната му памет изплуваха имена: Карийон дю Лак, Боор о Лак, Еден о Лак. Имаше ли още? Не се появиха други имена. Колко лесно е било да се ограничи изборът. Колко лесно бе изрекъл думите! Колко глупаво!
Нямаше време. Беше прекалено късно. Виждаше през редицата стъклени врати, така че същото можеха и убийците. Вторият мъж го беше забелязал. През покрива на пежото се размениха няколко фрази, очилата с позлатени рамки бяха наместени, ръцете — пъхнати в извънмерните джобове, невидимите оръжия — хванати за дръжките. Двамата мъже тръгнаха към входа, разделяйки се в последния момент, по един от всеки край на редицата от прозрачни стъклени панели. Всички страни бяха покрити, капанът — заложен; не можеше да се измъкне навън.
Нима наистина мислеха, че могат да нахълтат в препълненото фоайе на хотела и просто да убият човек?
Разбира се, че можеха! Тълпите и шумът бяха тяхното прикритие. Два, три, четири приглушени изстрела, отправени отблизо, щяха да бъдат толкова ефикасни, колкото и засада на препълнен площад денем, а последвалият хаос щеше да помогне за лесното изчезване след това.
Не биваше да им позволи да го доближат! Отстъпи назад, мислите препускаха през главата му с невероятна бързина. Как смееха? Какво ги караше да мислят, че няма да се разтича за помощ, да закрещи за полиция? Отговорът беше ясен, толкова парализиращ, колкото и самият въпрос. Убийците знаеха със сигурност това, за което той само се досещаше. Не можеше да търси такава закрила, не можеше да търси полицията. Джейсън Борн трябваше да избягва всички официални власти… Защо? Издирваха ли го?
Исусе Христе, защо?
Двете, намиращи се една до друга врати бяха отворени от протегнати ръце, другите две ръце бяха скрити — около стомана. Борн се обърна; имаше асансьори, врати, коридори, покрив и мазета; трябваше да има поне дузина начини за излизане от хотела.
Или може би не беше така? Дали убийците, които в момента си проправяха път през тълпата, знаеха още нещо, за което той може само да се досеща? Само два-три изхода ли имаше „Карийон дю Лак“? Изходи, които лесно биха могли да се прикрият и още по-лесно да бъдат превърнати в капан за бягащия самотник.
Самотен човек; самотният човек беше отлична мишена. Но ако предположим, че не е сам? Ако предположим, че с него има още някой? Двама не са един, но за самотния вторият бе просто прикритие — особено в тълпата и особено през нощта. А сега беше нощ. Професионалните убийци избягваха да отнемат невинен живот. Не от милосърдие, а от чиста практичност — във всяка последвала паника истинската мишена можеше да избяга.
Той почувства тежестта на револвера в джоба си, но не изпита никакво успокоение от това. Както и в банката, да го използва — дори само да го извади — това означаваше да бъде белязан. Но все пак беше там. Тръгна обратно към центъра на фоайето и след това зави надясно, където се бяха струпали повече хора. Беше върхов вечерен час по време на международна конференция, уговаряха се хиляди планове за вечерта, из фоайето се мотаеха луксозни проститутки, съпровождани от погледи на одобрение или възмущение, навред имаше всевъзможни групички от хора.
До стената имаше мраморен плот, зад който служител проверяваше, с молив в ръка, лист жълта хартия. Беше вдигнал молива като четка за рисуване. Телекси. Пред гишето стояха двама души — дебел възрастен мъж и жена в тъмночервена рокля. Дълбокият цвят на коприната допълваше този на дългата й тицианова коса. Червена коса. Беше жената от асансьора, която се шегуваше за данъците на Цезар и Пуническите войни, докторката, която стоеше пред него на рецепцията и питаше за телекс за нея. Борн погледна зад себе си. Убийците използваха отлично тълпата. Пробиваха си път, извинявайки се учтиво, но твърдо, единият отдясно, другият отляво. Приближаваха се като два края на клещи, готови да го хванат. Не го изпускаха от погледа си и го принуждаваха да бяга сляпо, без посока, без да знае коя пътека води към смърт и къде ще намери задънена улица. А сетне щяха да последват приглушени изстрели, а джобовете им щяха да почернеят от обгаряне…
Докато не го изпускаха от погледа си.
Значи на последния ред… Можем да поспим. Той използва диаскопен прожектор: ще е тъмно.
Джейсън се обърна отново и погледна към червенокосата жена. Беше свършила с телексите си и благодареше на служителя, докато сваляше очилата си с тънки рогови рамки и ги прибираше в чантата си. Стоеше на не повече от два метра от него.
Бертинели вече говори — с много малък ефект, предполагам.
Нямаше време за друго, освен инстинктивни решения. Борн премести куфара в лявата си ръка, отиде бързо до жената при мраморния плот и я докосна по лакътя леко, с колкото е възможно по-малко паника.
— Докторе….
— Моля?
— Вие сте доктор…. — Той отдръпна ръката си смутено.
— Сен-Жак — допълни тя, използвайки френското senh за Сен. — Вие сте онзи от асансьора.
— Не ви познах в първия момент — изрече той. — Казаха ми, че знаете къде говори този
