Последното прехвърляне бе съвсем малко в сравнение с останалите. Сто хиляди франка бяха заплатени на офиса на Апфел с нареждане за изтегляне, подписано с цифри от притежателя на сметката.
На депозит в Гемайншафтбанк останаха 3 215 000 швейцарски франка, сума, която не беше за пренебрегване по какъвто и да е стандарт.
Как? Защо? Откъде?
Цялата работа бе отнела час и двайсет минути. В гладката процедура имаше само един акорд на дисхармония и той беше внесен от Кьониг, на лицето на когото имаше смесица от погребална сериозност и прикрит триумф. Беше позвънил на Апфел, той го покани вътре и банкерът донесе на шефа си малък, обрамчен в черно плик.
— Une fiche — беше казал на френски Кьониг.
Банкерът отвори плика, извади от него карта, изучи съдържанието й и върна и двете на Кьониг.
— Процедурите ще бъдат изпълнени по реда — беше казал.
После излезе.
— Това мен ли засяга? — беше попитал Борн.
— Само при условие че се освобождават такива големи суми. Просто наша банкерска политика. — Апфел се бе усмихнал окуражаващо.
Ключалката щракна. Борн отвори вратата от матово стъкло и излезе от персоналния кабинет на хер Кьониг. Тук бяха пристигнали други двама, които седяха в отделните краища на приемната. Не бяха в отделни клетки с непрозрачно стъкло и Борн реши, че никой от тях няма сметка „три нули“. Зачуди се дали са подписвали имената си, или са изписвали поредица от цифри, но спря да се чуди в момента, когато стигна асансьора и натисна бутона.
С периферното си зрение долови движение — Кьониг бе кимнал на двамата мъже. Те се надигнаха в мига, когато вратата на асансьора се отвори. Борн се обърна, мъжът отляво бе извадил от джоба на връхната си дреха малко радио и говореше в него — бързо и кратко.
Другият отляво бе скрил дясната си ръка под ревера на шлифера. Когато я извади, държеше оръжие — черен трийсет и осем калибров автоматичен пистолет със закрепен на дулото перфориран цилиндър. Заглушител.
И двамата мъже тръгнаха към Борн, докато той отстъпваше назад в безлюдния асансьор.
Ужасът започна.
5.
Вратите на асансьора започнаха да се затварят; мъжът с радиото в ръка вече беше вътре, а раменете на въоръжения му спътник се провираха между движещите се плоскости, с насочено в главата на Борн оръжие.
Джейсън залитна надясно — внезапен жест на уплаха — после изведнъж, без предупреждение, вдигна стремително левия си крак и се завъртя, удряйки с пета ръката на въоръжения. Пистолетът отскочи нагоре, а притежателят му изхвърча от затварящата се кабина. Два приглушени изстрела съпътстваха притварянето на вратите, а куршумите заседнаха в масивната ламперия на тавана. Борн довърши завъртането, забивайки рамото си в стомаха на втория. Дясната му ръка удари гърдите на нападателя, а лявата — ръката с радиото. Той запрати мъжа към стената. Радиото хвръкна през кабината; при падането от говорителя му се чуха думите:
— Henri! Ca va? Maintenant, l’elevateur?11
В съзнанието на Борн се появи образът на друг французин. Мъж на ръба на истерията, невярващ на това, което виждат очите му, неговият кандидат-убиец, избягал от Le Bouc de mer в сенките на Рю Саразен преди по-малко от двайсет и четири часа. Онзи не си беше губил времето и бе изпратил послание в Цюрих. Човекът, когото мислеха за мъртъв, беше жив. Съвсем жив. Убийте го!
Борн сграбчи французина пред себе си. Лявата му ръка се уви около гърлото му, а дясната късаше лявото му ухо.
— Колко? — попита той на френски. — Колко са там долу? Къде са?
— Познай, свиньо!
Асансьорът беше на половината път към приземното фоайе.
Борн наведе лицето на мъжа и като откъсна почти наполовина ухото му, удари главата му в стената. Французинът изпищя и се свлече на пода. Джейсън заби коляното си в гърдите му. Усети кобура под дрехите му. Бръкна под шлифера и извади револвер със скъсена цев. За миг му мина през ума, че някой е прекъснал алармената сигнализация на асансьора. Кьониг. Нямаше да забрави; нямаше да изпадне в амнезия по отношение на това, в което беше замесен хер Кьониг. Пъхна револвера в отворената уста на французина.
— Кажи ми или ще ти пръсна черепа!
Мъжът измуча. Оръжието бе извън кобура и дулото докосваше бузата му.
— Двама. Единият при асансьорите и един на улицата, при колата.
— Каква кола?
— Пежо.
— Цвят? — Асансьорът забави движението си, готвейки се да спре.
— Кафява.
— Мъжът във фоайето. Как е облечен?
— Не знам…
Джейсън одраска слепоочието му с револвера.
— Съветвам те да си спомниш!
— Черно палто.
Асансьорът спря. Борн вдигна мъжа на крака. Вратата се отвори. Стоящият отляво в тъмен шлифер и старомодни очила с позлатени рамки пристъпи напред. Очите зад стъклата бързо прецениха обстановката; по бузата на французина се стичаше кръв. Той вдигна ръка, скрита в широкия джоб на шлифера и още един пистолет със заглушител се насочи в мишената от Марсилия.
Джейсън избута пред себе си французина. Чуха се три леки изпуквания; французинът изкрещя, ръцете му се вдигнаха във финален приглушен протест. Той се огъна и падна върху мраморния под. Една жена вляво от мъжа с позлатените очила изпищя, няколко души й пригласяха, крещейки към никого и към всички едновременно за помощ, за полиция.
Борн знаеше, че не може да използва револвера, който беше взел от французина. Нямаше заглушител; звукът от изстрела щеше да го издаде. Той го плъзна в джоба на шлифера си, отстъпи настрана от пищящата жена и сграбчи униформените рамене на обслужващия асансьора, като го завъртя и бутна върху убиеца в тъмен шлифер.
Паниката във фоайето нарастваше, докато Джейсън изтича към остъклените врати на изхода. Портиерът с бутониерата, който преди час и половина беше объркал езика му, крещеше в един телефон на стената, а до него беше застанал униформен пазач с извадено оръжие. Пазачът препречваше изхода с очи, вперени в хаоса. Те внезапно се спряха на него. Измъкването наистина бе трудно. Борн избегна очите на пазача и насочи думите си към началника му при телефона.
— Мъжът с позлатените рамки на очилата! — извика той. — Той! Видях го!
— Какво? Кой сте вие?
— Аз съм приятел на Валтер Апфел. Слушайте какво ви говоря! Мъжът с очилата с позлатените рамки и черния шлифер. Ей там!
Бюрократичният манталитет не се е променил от хилядолетия. При споменаването на името на началника той вече беше готов да възприема заповеди.
— Хер Апфел! — обърна се към пазача портиерът на Гемайншафт. — Нали чухте! Мъжът с очилата. С позлатените рамки!
— Да, сър! — пазачът отиде нататък.
Джейсън се промъкна към вратата покрай портиера. Бутна дясното крило и го отвори, като хвърли бърз поглед зад себе си. Знаеше, че пак трябва да бяга, но не знаеше дали този, който го чакаше отвън до кафявото пежо, няма да го разпознае и изстреля куршум в главата му.
