Джордж П. Уошбърн. Не се чувстваше удобно с това име. Притежателят на оригинала му беше преподал много добре основите на проекцията и асоциацията. Джордж П. беше крачка встрани от Джефри Р. — личност, отпаднала от класацията под натиск, чиито корени се криеха в бягството — бягство от самоличност. А това беше последното, което неговият пациент искаше: цената на това, да узнае кой е, беше по-голяма от тази на собствения му живот.
А може би не?
Няма значение. Отговорът беше в Цюрих. В Цюрих имаше…
— Mesdames et messieurs! Nous commensons notre descents a l’aeroport de Zurich.9
Знаеше името на хотела. „Карийон де Лак“. Даде го на шофьора на таксито, без да се замисли. Беше ли го прочел някъде? Беше ли написано в някоя от дипляните „Добре дошли в Цюрих“, мушната в джобовете на креслата в самолета?
Не. Той познаваше фоайето — това тежко, тъмно, полирано дърво му беше познато…. Някак си. Също и огромните армирани прозорци с изглед към Цюрихското езеро. Беше идвал тук и преди. Беше стоял, където стоеше сега — пред покрития с мрамор плот на рецепцията — преди много време.
Всичко това се потвърди от думите, изречени от служителя зад гишето. Те имаха върху него зашеметяващо въздействие.
— Радвам се да ви видя отново, сър. Доста време мина от последното ви посещение.
Наистина ли? Колко? Защо не ме наричаш по име? За бога. Аз не те познавам! Не знам кой съм! Помогни ми! Моля те, помогни ми!
— Да, и аз така мисля — изрече. — Бихте ли ми направили услуга? Изкълчил съм си ръката и ми е много трудно да пиша. Бихте ли попълнили регистрацията, а аз ще се помъча да се подпиша. — Пациентът си пое дълбоко въздух. Ами ако любезният служител зад гишето го помолеше да повтори името си или го попиташе как точно се пише?
— Разбира се. — Онзи обърна картата към себе си и я попълни. — Желаете ли да ви види лекарят на хотела?
— Може би по-късно. Не сега.
Администраторът попълни картата, вдигна я и я подаде на госта за подпис.
Мистър Дж. Борн. Ню Йорк, щата Ню Йорк, САЩ.
Той се втренчи в нея, парализиран и хипнотизиран от буквите. Имаше си име — част от име. Както и държава и град, в които живееше.
Дж. Борн. Джон? Джеймс? Джоузеф? Какво означаваше това Дж.?
— Някаква грешка ли, хер Борн? — попита администраторът.
— Грешка? Не, съвсем не. — Взе химикалката, помнейки, че трябва да показва, че му е трудно да пише. Дали следваше да изпише цялото си име? Не — щеше да се подпише точно така, както го беше записал администраторът.
Мистър Дж. Борн.
Изписа името възможно най-естествено, като освободи съзнанието си и позволи на всеки образ или мисъл, които биха се породили, да излязат наяве. Нищо не се появи. Той просто подписваше едно непознато име. Не усети нищо.
— Накарахте ме да се притесня, майн хер — каза администраторът. — Помислих, че съм объркал нещо. Седмицата ни беше много напрегната, а денят — още повече. Но все пак бях абсолютно сигурен.
Ами ако беше сбъркал? Мистър Дж. Борн от Ню Йорк Сити, САЩ, не си даде труд да помисли върху тази възможност.
— Никога не ми е хрумвало да изпитвам паметта ви… хер Щозел — отговори пациентът, поглеждайки табелата за дежурство от лявата страна на гишето. Мъжът зад гишето беше администраторът на хотел „Карийон дю Лак“, Лайтер.
— Много сте любезен. — Служителят се отдръпна. — Струва ми се, че както винаги, когато отсядате при нас, ще желаете обичайните условия.
— Може да променя нещо. Какво ви бях казал преди?
— Който и да се обади по телефона или пита за вас на рецепцията — вие сте извън хотела, след което трябва да ви уведомим незабавно. Единственото изключение е вашата фирма в Ню Йорк. Корпорацията „Тредстоун Седемдесет и едно“, ако си спомням правилно.
Още едно име! С което можеш да се свържеш през океана. Парчета от мозайката попадаха на мястото си. Чувството на задоволство започна да се възвръща.
— Така е добре. Няма да забравя усърдието ви.
— Тук е Цюрих — отговори любезният мъж, вдигайки рамене. — Вие сте винаги изключително щедър, хер Борн.
Докато вървеше след пиколото към асансьора, някои неща вече му бяха ясни. Имаше си име и разбираше защо администраторът на „Карийон дю Лак“ толкова лесно се сети за него. Имаше също държава и град, и фирма, за която работеше — беше работил по някакъв начин. И при всяко негово идване в Цюрих са правени известни приготовления, които да го предпазят от нещо неочаквано или от нежелани посетители. Точно това не можеше да разбере. Ако някой се предпазва от нещо, или го прави старателно, или въобще не си дава труд да го прави, какви бяха реалните предимства на подобен процес на наблюдение, който беше толкова несигурен и толкова незащитен от пробив? Това го учуди, но не особено, защото беше от второстепенно значение, без голяма стойност. Като че дете играе на криеница. Къде съм? Намери ме. Аз ще кажа нещо на висок глас и ти ще се ориентираш.
Не беше професионално. Ако през последните четирийсет и осем часа научи нещо за себе си, то беше, че е професионалист. Нямаше понятие в какво, но положението му не подлежеше на разискване.
Гласът на телефонистката в Ню Йорк заглъхваше от време на време. Но заключението й беше вбесяващо ясно. И окончателно.
— Такава компания не е регистрирана при нас, сър. Проверих и последните списъци, а и частните телефони. Няма „Тредстоун“ Корпорейшън — даже нищо подобно на „Тредстоун“ с цифри след името.
— Да не би да са написани съкратено…
— Няма компания с такова име, сър. Повтарям ви, ако имате първото или второто име или поне характера на бизнеса, с който се занимава, бих могла да ви помогна с нещо.
— Нямам. Само името, „Тредстоун Седемдесет и едно“, Ню Йорк Сити.
— Това е необичайно име, сър. Сигурна съм, че ако го имаше в нашите списъци, щях да го намеря. Съжалявам.
— Много ви благодаря. Извинете за затруднението — каза Дж. Борн и затвори. Нямаше смисъл да продължава. Името беше някакъв код, думи, позволяващи на онзи, който се обажда, да получи достъп до не толкова леснодостъпния гост на хотела. Тези думи биха могли да послужат на всеки независимо откъде се обажда. Ето защо използването на името Ню Йорк беше безсмислено. Според телефонистката на пет хиляди мили оттук беше точно така.
Пациентът отиде към бюрото, където беше оставил портфейла „Луи Вютон“ и „Сейко“ хронометъра. Пъхна портфейла в джоба си, а часовника на ръката си, хвърли поглед в огледалото и изрече тихо:
— Ти си Дж. Борн, гражданин на Съединените щати, жител на Ню Йорк и е напълно възможно числата „нула — седем — седемнайсет — двайсет — нула — четиринайсет — двайсет и шест — нула“ да се окажат най-важното нещо в живота му.
Слънцето грееше ярко. Лъчите му се процеждаха през короните на дърветата по елегантната Банхофщрасе, отразяваха се от витрините на магазините и образуваха сенчести петна, където вирееха най- големите банки в света. Беше улица, където солидността и парите, сигурността и арогантността, традицията и полъхът на фриволността съществуваха съвместно. Пациентът на д-р Уошбърн беше вървял по нейните павета и преди.
Той се разходи по Бюрклиплац, площада, излизащ от Цюрихщрасе с неговите многобройни пристанища покрай брега, отделени едно от друго с градини, които пред лятната жега се превръщаха в избуяли цветни кръгове. Можеше да нарисува всичко това в съзнанието си; появяваха се образи. Но никакви мисли, никакви
