спомени.
Върна се отново на Банхофщрасе. Инстинктът му подсказваше, че Гемайншафтбанк е следващата сграда от бял камък. При предишната му разходка по улицата тя оставаше от другата страна. Беше я отминал напълно съзнателно. Приближи тежките стъклени врати и побутна средната част. Дясното крило се отвори с лекота и той вече се намираше на партерния етаж, облицован с кафяв мрамор. Беше стоял тук и преди, но образът в съзнанието му не беше толкова силен като останалите. Имаше неприятното усещане, че трябваше да се държи настрана от Гемайншафт.
Но сега нямаше как да го избегне.
— Puis-je vous aider, monsieur?10 — мъжът, който му зададе въпроса, беше облечен във фрак. Червеното цвете в бутониерата му бе символ на пълномощия. Това, че въпросът беше зададен на френски, се обясняваше от облеклото на клиента. Всички, дори най-нисшите обслужващи гномове в Цюрих, бяха наблюдателни.
— Имам да обсъждам личен и поверителен бизнес — отговори Дж. Борн на английски, леко учуден от думите, които изговори с такава лекота. Причината да използва английски език бяха две: искаше да види физиономията на гнома, като разбере, че е сгрешил, втората и по-важната беше, че не искаше нищо от това, което каже през следващия един час, да бъде разбрано неправилно.
— Извинете ме, сър — каза мъжът, повдигайки леко вежди и оглеждайки връхната дреха на клиента. — Асансьорът вляво, първи етаж. Администраторът ще ви упъти.
Въпросният администратор беше мъж на средна възраст с късо подстригана коса и очила с рогови рамки. Изглеждаше заинтригуван, а очите му бяха пълни с неприкрито любопитство.
— Вие често ли имате личен и поверителен бизнес с нас, сър? — попита той, повтаряйки думите на новопристигналия.
— Да.
— Вашият подпис, моля — каза служителят, подавайки бланка с фирмения знак на Гемайншафт, в средата на която имаше два празни реда.
Клиентът разбра. Никакво име не се изискваше. Цифрите, написани на ръка, са вместо име… те заместват подписа на притежателя на сметката. Стандартна процедура. Уошбърн.
Пациентът изписа цифрите с отпусната ръка, така че почеркът да е непринуден. Подаде бланката на администратора, който я разгледа, надигна се от стола и посочи към редица от тесни врати с матови стъкла.
— Бъдете добър да почакате в четвъртата стая, сър. След малко при вас ще дойде наш служител.
— Четвъртата стая?
— Четвъртата врата отляво. Ще се заключи автоматично.
— Необходимо ли е?
Администраторът се вгледа в него с учудване.
— Това е в съгласие с вашите собствени изисквания, сър — каза той любезно, а в куртоазния му глас се долавяха обертонове на изненада. — Това е сметка „три нули“. В Гемайншафт е прието притежателите на подобна сметка да се обаждат предварително, за да им се осигури отделен вход.
— Знам — излъга пациентът на Уошбърн с увереност, която не изпитваше. — Просто много бързам.
— Ще отнеса това за потвърждение, сър.
— Потвърждение? — мистър Дж. Борн от Ню Йорк Сити, САЩ се почувства в клопка: думата звучеше като предупредителен сигнал.
— Потвърждение на автентичността на почерка, сър. — Мъжът намести очилата си, като с това движение прикри крачката назад, по-близо до бюрото си. — Предполагам, че ще изчакате в стая четири, сър. — Предположението не беше молба, а заповед, команда в очите на преторианеца.
— Защо не? Само им кажете, ако обичате, да побързат. — Пациентът отиде към четвъртата врата, отвори я и влезе.
Вратата се затвори автоматично; той чу прищракването на ключалката. Дж. Борн погледна към матовото стъкло. Те беше обикновена стъклена плоскост — в нея беше вградена мрежа от фини проводници. Ако се разбиеше, несъмнено щеше да се задейства алармата. Той беше в клетка, очаквайки да го извикат.
Останалата част от малката стая беше облицована и обзаведена с вкус — две поставени едно до друго кожени кресла стояха срещу миниатюрно канапе, и всичко това допълнено от старинни масички. В другия й край имаше втора врата, поразяваща с контраста си. Беше направена изцяло от сива стомана. На масичките имаше нови списания и вестници на три езика. Пациентът седна и взе парижкото издание на „Херълд Трибюн“. Погледът му се движеше по редовете, но мозъкът му не възприемаше нищо. Щяха да го извикат всеки момент. Съзнанието му бе заето с предстоящата маневра. Маневра без памет, само по инстинкт.
Най-сетне стоманената врата се отвори и пропусна висок и елегантен мъж с орлови черти и старателно поддържана сива коса. Лицето му беше патрицианско, на него личеше желание да услужи на равен на себе си, който се нуждае от експертизата му. Мъжът протегна ръка и заговори на изискан и мелодичен английски с швейцарска интонация.
— Много се радвам да се запознаем. Извинете, че се забавих. Всъщност беше твърде забавно.
— В какво отношение?
— Страхувам се, че доста сте озадачили хер Кьониг. Не се случва често сметка „три нули“ да пристигне без предварително обаждане. Той е доста улегнал човек, нали разбирате? Необичайното отравя целия му ден. От друга страна, прави моя по-приятен. Аз съм Валтер Апфел. Моля, заповядайте вътре.
Банковият служител пусна ръката на пациента и посочи към стоманената врата. Стаята зад нея беше оформена като V-образно продължение на клетката. Тъмна облицовка, тежка и удобна мебелировка и широко бюро, поставено под още по-широк прозорец с изглед към Банхофщрасе.
— Съжалявам, че съм го притеснил. Причината е, че разполагам с много малко време.
— Да, той ми предаде. — Апфел заобиколи бюрото и кимна към коженото кресло пред него. — Седнете, ако обичате. Още една-две формалности и можем да разискваме работата по същество.
Двамата мъже седнаха. След това банковият служител извади папка и се пресегна през бюрото, за да я подаде на клиента на Гемайншафт. Вътре беше закрепена друга бланка, но вместо два бели реда имаше десет, започващи след напечатаното отгоре и завършващи почти на сантиметър от долния край.
— Вашият подпис, моля. Пет ще свършат работа, не повече.
— Не разбирам защо. Нали преди малко го направих.
— И то много успешно. Проверката го потвърди.
— Тогава защо пак?
— Един подпис може да се упражнява до такава степен, че едно изписване да е съвсем приемливо. Но ако не е автентичен, в следващите опити ще се проявят незабележими флуктуации. Графологичният скенер ще ги улови незабавно; но аз съм уверен, че това не ви безпокои. — Апфел се усмихна, докато подаваше химикалката през бюрото. — Откровено казано, мен също, но Кьониг настоява.
— Той е предпазлив човек — каза пациентът, взе химикалката и започна да пише. Беше на четвъртата група цифри, когато банкерът го спря.
— Достатъчно; по-нататък наистина е загуба на време. — Апфел се пресегна за папката. — От Потвърждението казаха, че във вашия случай даже не е необходимо да попълвате до края. След като получим резултата, веднага ще отворим сметката. — Той пъхна листа в процепа на металната каса на бюрото и натисна бутон. Една лампа премигна ярко и угасна. — Това прехвърля подписите директно към скенера — продължи банкерът. — Който, разбира се, е програмиран. Още веднъж ви казвам откровено, всичко това изглежда малко глупаво. Никой, запознат с нашите осигуровки, не би изисквал на негово място допълнителни подписи.
— Защо не? Ако човек стигне чак дотук, защо да не се пробва?
— Към този офис има само един вход и респективно само един изход. Сигурен съм, че чухте как се заключва вратата в чакалнята.
— Видях и плетеницата от проводници в стъклото — добави пациентът.
— Значи разбирате какво искам да кажа. Всеки самозванец ще бъде хванат в капан.
— Представете си, че е въоръжен?
— Вие не сте.
