Уточниха срещата за другата сутрин, платиха питиетата и капитанът пусна петстотин франка под масата. Конференцията беше свършила. Купувачът напусна сепарето и се отправи към вратата, пробивайки си път през пълната с всевъзможна сбирщина и цигарен дим кръчма.
Сблъсъкът беше тъй светкавичен и внезапен, че не му остана време да мисли. А и да реагира.
Вниманието му бе привлечено от нещо съвсем обикновено и незабележимо, но вторачилите се в него очи не бяха никак обикновени. Бяха сякаш готови да изскочат от орбитите си, разширени в безгранично недоумение и като че отказваха да повярват на това, което виждат. Бяха на границата на истерията.
— Не! О, господи, не! Не мога…. — Мъжът се шмугна в тълпата.
Пациентът се втурна след него и го сграбчи за рамото.
— Почакай малко!
Мъжът се опита да се измъкне, отблъсквайки ръката на пациента със сгърчени пръсти.
— Ти! Ти си мъртъв! Невъзможно е да си оживял!
— Оживях! Ти какво знаеш?
Сега лицето се сгърчи, превърна се в маса от нечовешки ужас, очите побеляха, устата се раззина, дишайки на пресекулки. Жълтите зъби наподобяваха животински. Изведнъж мъжът измъкна нож. Свистенето на излитащото от ножницата острие се открои от околната врява. Ръката се стрелна напред. Острието бе продължение на китката, която го стискаше. И двете се насочиха към корема на пациента.
— Крайно време е да те довърша! — изсъска мъжът.
Пациентът замахна с дясната си ръка като махало, помитайки всичко в обсега си. Той се завъртя, стрелвайки левия си крак нагоре. Петата му се заби в таза на нападателя.
— Чи-са. — Екотът в ушите му беше оглушителен.
Мъжът се стовари заднишком върху трима души от съседната маса. Ножът му падна на пода. Всички видяха оръжието; последваха викове, хора започнаха да се обръщат, ръце и юмруци разделиха биещите се.
— Махай се оттук!
— Отивайте да се карате другаде!
— Не щем полиция тук, пияни копелета такива!
Ядосаните гласове с марсилски диалект надвиха какофонията на Le Bouc de mer. Пациентът се оказа заобиколен отвред; можеше само да наблюдава как неговият кандидат-убиец се изплъзва в тълпата с ръце на слабините, пробивайки си път към изхода. Тежката врата се отвори и мъжът потъна в тъмнината на Рю Саразен.
Някой, който го мислеше за умрял — който искаше да го убие — знаеше, че е жив.
4.
Салонът за туристическа класа на полета на Ер Франс за Цюрих беше претъпкан до последното място. Турбуленцията, разтърсваща самолета, правеше тесните седалки още по-неудобни. Бебе пищеше в ръцете на майка си, други деца хленчеха и преглъщаха писъците на ужас, а родителите се усмихваха с фалшива самоувереност, каквато, естествено, не изпитваха. Повечето от останалите пътници седяха кротко. Някои пиеха уискито си по-бързо от обикновено. Други изкарваха от пресъхналите си гърла неестествен смях, по- скоро подчертаващ, отколкото прикриващ неувереността им. Полет като този означаваше много неща за много хора, но никой не беше в състояние да избегне ужасните мисли, бидейки затворен в метална туба на десет хиляди метра над земята. Това беше неизбежно. Едно-единствено продължително гмуркане, и всичко можеше да се устреми с писък към земята. В такъв момент редица фундаментални въпроси съпътстваха неподправения ужас. Какви мисли биха могли да минат през главата на човек в подобен миг? Как би реагирал?
Пациентът се опита да си представи — беше важно за него. Седна до прозореца и се загледа в крилото на самолета. То вибрираше и се огъваше под бруталните напори на ветровете. Стихийните въздушни маси се блъскаха една в друга, подмятайки творението на човешките ръце с величайше пренебрежение, и напомняха на създателите му, че не са равностойни противници на природата. Един натиск върху крилото, по-голям от допустимия толеранс на огъване, и то щеше да се счупи, а поддържащият елемент да се откъсне от овалното тяло, подхванат от ветровете. Дори един нит да не издържеше, щеше да се получи експлозия и да последва дълго финално спускане.
Какво щеше да направи? За какво щеше да мисли? Щеше ли да има нещо друго, освен неконтролиран страх и ужас от вечната забрава? Ето върху това трябваше да се съсредоточи; това беше проектирането, върху което Уошбърн непрекъснато наблягаше в Пор Ноар. Думите на доктора изникнаха в съзнанието му.
Когато си в стресова ситуация — и имаш време — положи всички усилия да проектираш себе си в нея. Асоциирай толкова свободно, колкото ти е възможно; нека думите и образите изпълват съзнанието ти. В тях може да откриеш връзка.
Пациентът продължи да се взира в прозореца, опитвайки се да извика подсъзнателното съзнателно, фиксирайки погледа си върху развилнялата се стихия зад стъклото, улавяйки движението й, „полагайки всички усилия“ да позволи на реакциите си да извикат думи и образи.
Те дойдоха. Бавно. Отново имаше мрак, звукът на вятъра беше непрекъснат и пронизващ, увеличаващ се с всяка изминала секунда, докато накрая той усети, че главата му ще се пръсне. Главата му… Ветровете брулеха лявата страна на главата и лицето му, изгаряха кожата, принуждаваха го да вдигне лявото си рамо, за да се прикрие… Лявото рамо. Лявата му ръка беше вдигната, пръстите в ръкавица се държаха за вертикален метален ръб, дясната държеше… държеше въже; той се държеше за въжето и чакаше нещо. Сигнал… мигаща светлина или потупване по рамото, или и двете. Сигнал. Ето го. Той скочи. Надолу в мрака, в пустотата. Тялото му се премяташе и преобръщаше, пометено в нощното небе. Той… беше скачал с парашут!
— Etes-vous malade?6
Влудяващият транс на спомените бе прекъснат. Нервният пътник вляво от него бе докоснал ръката му, вдигната като за защита, с разперени пръсти, които не беше възможно да пречупиш. Дясната му ръка се притискаше до гърдите, пръстите му бяха сграбчили реверите на сакото и мачкаха плата. На челото му беше избила пот: да, беше се случило. Нещото, другото, беше дошло много бързо — влудяващо — на фокус.
— Pardon7 — каза той, отдръпвайки ръцете си, — un reve8 — добави, без да се замисли.
Времето се пооправи и полетът на Каравела се стабилизира. Усмивките върху притеснените лица на стюардесите отново станаха естествени. Обслужването на пътниците се възобнови, докато те обаче се гледаха един друг притеснено. Пациентът погледна отново навън, но не можа да се потопи отново в миналото си. Беше погълнат от образите и звуците, които долови толкова ясно с вътрешните си очи и уши. Беше скачал от самолет… през нощта… въжетата и металът бяха нещо естествено при скока. Беше скачал с парашут. Къде? Защо?
Спри да се разкъсваш!
Не по друга причина, а за да прогони влудяващите го мисли, той бръкна във вътрешния си джоб, извади подправения паспорт и го разтвори. Както можеше да се очаква, името Уошбърн не беше пипано, понеже бе достатъчно разпространено, и, както му беше обяснил неговият притежател, за него не беше обявено издирване. Джефри Р. обаче бе сменено с Джордж П. Промяната на буквите и разстоянието между тях бяха изработени изключително професионално. Фотографията също бе идеална; вече нямаше вид на евтина снимка от панаирджийско фото.
Идентификационният номер, естествено, беше променен изцяло с гаранция, че няма да предизвика аларма в нито един имиграционен компютър. Или поне до момента, когато купувачът го изпробва за първи път. Оттам нататък поемаше лично цялата отговорност. Солидната сума, както и майсторската изработка и професионалното оборудване осигуряваше тази гаранция. Изискваха се връзки в Интерпол и имиграционните бюра. За тази жизненоважна информация се заплащаше върху определена основна цена на граничните служби, на компютърните специалисти и чиновниците от цялата европейска гранична мрежа. Те рядко правеха грешки. Ако това все пак се случеше, не се изключваше загубата на око или ръка. Същото заплашваше и брокерите на фалшиви документи.
