— Ще ти излезе по-евтино, ако разполагаш с разрешително за работа. Иначе ще трябва да се краде отнякъде.
— Казах ти. Имам.
Капитанът повдигна рамене.
— Петнайсет стотарки, две хиляди франка. Губим ли си времето?
Пациентът помисли за промазания пакет, овързан около кръста му. Щеше да остане без пари в Марсилия, но фалшивият паспорт му беше крайно необходим. Паспорт за Цюрих.
— Съгласен съм. — Каза го, без сам да знае защо е толкова уверен. — Тогава довечера.
Капитанът хвърли поглед към слабо осветената брегова линия.
— Не можем да влезем там, вътре. Оттук нататък ще се оправяш сам. И запомни — ако не се срещнем в Марсилия, ти никога не си ме виждал, нито пък аз теб. От моя екипаж също никой никога не те е виждал.
— Ще дойда. Le Bouc de mer, Рю Саразен, южно от Старото пристанище.
— С божията помощ! — каза шкиперът, давайки знак на моряка на кормилото; боботенето на моторите на лодката се усили. — Между другото, клиентелата на Le Bouc не е привикнала към парижкия диалект. На твое място щях малко да го позагрубя.
— Благодаря за съвета — каза пациентът, докато прехвърляше краката си през борда и се потапяше във водата. Държеше торбата си над повърхността и махаше с крака, за да не потъне. — Ще се видим довечера — добави високо, като погледна гърба на тъмния корпус на лодката.
Там нямаше никой. Капитанът се беше отдръпнал от рейлинга. Единствените звуци бяха плискането на вълните по дървената повърхност и приглушеният шум на моторите.
Сега си сам!
Той потрепера и се потопи в студената вода. Насочи тялото си по посока към брега, без да забравя да поглежда надясно, за да се ориентира по купчината скали. Ако капитанът беше прав, течението трябваше да го отнесе към невидимия плаж.
Така и стана; той усети как подводното течение забива изтръпналите му крака в пясъка, правейки последните трийсетина метра най-трудни. Важното беше, че брезентовата торба, която все още се държеше над разбиващите се вълни, бе сравнително суха.
Няколко минути по-късно той вече седеше на една обрасла с трева дюна. Високите растящи на туфи бурени се поклащаха ведно с бриза откъм морето; първите лъчи на утрото розовееха на нощното небе. Слънцето щеше да се покаже след не повече от час и той трябваше да тръгне заедно с него.
Отвори торбата и извади чифт ботуши, дебели чорапи, панталон с навити крачоли и груба дънкова риза. Някога в миналото си се беше научил да опакова вещи, пестейки пространство — в торбата имаше много повече неща, отколкото човек можеше да си представи. Къде го беше научил това? Защо? Въпросите не спираха.
Той се изправи и свали шортите, които беше взел от Уошбърн. Просна ги върху тревата да се сушат — не можеше да оставя нищо след себе си. След това си махна фланелката и направи същото и с нея.
Докато стоеше гол на дюната, почувства странно задоволство, примесено с неясна болка в средата на стомаха. Болката беше страх, знаеше го. Разбираше също така и задоволството.
Беше издържал първия си тест. Беше се доверил на инстинкта си и знаеше какво да каже и как да отвърне. Преди час нямаше непосредствена цел, съзнавайки само, че крайната е Цюрих. Но също така разбираше, че трябва да се минават граници и да се задоволяват очи на официални лица. Осемгодишният паспорт толкова очевидно не беше негов, че и най-тъпият емиграционен чиновник щеше да отбележи този факт. Дори да успееше да се добере до Швейцария, след това щеше да му се наложи и да излезе оттам. А с всяко негово движение възможността да го задържат се увеличаваше. Не можеше да си го позволи. Не сега, не преди да узнае нещо повече. Отговорите бяха в Цюрих, а той трябваше да пътува свободно и се надяваше, че капитанът на рибарската лодка ще направи това възможно.
Не си безпомощен. Ще намериш своя път.
Преди края на деня трябваше да се свърже с професионалист, който да преобрази паспорта на Уошбърн, напълно годен за пътуване. Това беше първата конкретна стъпка, но преди да я предприеме, трябваше да се замисли по въпроса за парите. Двете хиляди франка от доктора бяха съвършено недостатъчни; едва ли щяха да стигнат и за паспорта. А и каква работа му вършеше документ за пътуване, без средства да го осъществи. Пари. Трябваше да намери пари. Налагаше се да помисли за това.
Той изтръска дрехите, които извади от торбата, облече ги и напъха краката си в ботушите. След това полегна на пясъка, взирайки се в небето, което постепенно просветляваше. Денят се раждаше, той също.
Разхождаше се по тесните улички на Ла Сиота, влизаше в магазините по-скоро за да се поразговори с продавачите, отколкото за друго. Усещането, че е част от човешкия поток, а не някакво измъкнато от морето изкопаемо, беше ново и необикновено. Спомни си съвета на капитана и се постара френският му да е по-гърлен, което пък го правеше обикновен пътешественик, скитащ се из града.
Парите!
В Ла Сиота имаше район, където явно пазаруваше по-заможна клиентела. Магазините бяха по-чисти, цените по-високи, рибата по-прясна и месото далеч по-хубаво от останалата търговска част. Даже зеленчуците бяха излъскани, а имаше и екзотични плодове, внесени от Северна Африка и от Средния изток. Тази част на града представляваше смесица от Париж или Ница в атмосферата на средната класа от крайбрежието. Малко кафене с калдъръмена пътека до входа стоеше отделно от другите магазини в края на добре гледана морава.
Парите!
Той влезе в една месарница с ясното съзнание, че впечатлението на собственика от него не е положително и че погледът му не е никак дружелюбен. Месарят обслужваше съпружеска двойка на средна възраст, по чиито маниери и начин на говорене личеше, че са прислужници в някое от тукашните имения. Бяха педантични, лаконични и взискателни.
— Миналата седмица свежестта на месото беше под всякаква критика — каза жената. — Погрижи се този път или ще бъда принудена да го поръчвам от Марсилия.
— Да — прибави съпругът, — а миналата вечер маркизът ми спомена, че агнешките флейки са прекалено тънки. Повтарям ти — точно три сантиметра.
Месарят въздъхна и вдигна рамене, мънкайки какви ли не извинения и уверения, че това повече няма да се повтори. Жената се обърна към съпруга си и вече с не чак толкова заповеднически тон каза:
— Изчакай да ти ги опакова и ги сложи в колата. Аз отивам в магазина за зеленчуци. Ще те чакам там.
— Разбира се, скъпа.
Жената излезе. В походката й напираше желание да измисля все нови и нови поводи за скандали. В мига, в който тя напусна месарницата, съпругът й се обърна към собственика със съвършено различна физиономия. Арогантността бе заменена с усмивка.
— Един от обичайните ти дни, а, Марсел? — изрече и извади пакет цигари от джоба си.
— Виждали сме и по-добри, и по-лоши. А флейките наистина ли бяха тънки?
— О, господи, не. Той кога ли е бил в състояние да забележи. Но жена ми се чувства по-добре, ако се оплаква, и ти много добре го знаеш.
— А къде е в момента маркизът на Дънгийп?
— Пиян, в съседната къща, в очакване на оная проститутка от Тулон. По-късно следобед ще се върна да го взема и после ще го крепя по стълбите за пред маркизата. Дотогава сигурно още няма да може да кара колата. Използва стаята на Жан-Пиер над кухнята, нали знаеш?
— Чувал съм.
При споменаването на името Жан-Пиер пациентът на Уошбърн отмести погледа си от витрината и се обърна. Беше автоматичен рефлекс, но движението напомни на собственика за присъствието му.
— Какво има? Какво желаете?
Беше време да преправи френския си.
