— Бяхте ми препоръчан от мои приятели в Ница — каза пациентът с акцент, по-подходящ за Ке д’Орсе, отколкото за Le Bouc de mer.
— О! — Собственикът направи незабавна преоценка. Измежду клиентите му, особено сред по-младите, имаше и такива, които предпочитаха да се обличат в разрез със социалното си положение. Обикновените дънкови ризи даже бяха модерни напоследък. — Вие сте отскоро тук, сър?
— Лодката ми е на ремонт. Няма да успеем да стигнем до Марсилия днес следобед.
— С какво мога да ви бъда полезен?
Мъжът се засмя.
— Не на мене, а на готвача ми; аз не смея да му се бъркам в работата. Той ще намине по-късно, ще му кажа откъде да пазарува.
Месарят и приятелят му също се засмяха.
— Надявам се, сър — каза собственикът.
— Засега ми трябват дузина млади патици и, да кажем, единайсет шатобриана.
— Разбира се.
— Добре, ще изпратя готвача на яхтата направо при вас. — Пациентът се обърна към мъжа на средна възраст. — Между другото, без да искам ви подслах…, не, моля ви, не се притеснявайте. Маркизът не е онзи глупак Д’Амбоа, нали? Струва ми се, споменаха ми, че живее някъде наблизо.
— О, не, сър — отговори прислужникът. — Не познавам маркиз Д’Амбоа. Ставаше дума за маркиз Дьо Шамбо. Свестен джентълмен, сър, но си има проблеми. Несполучлив брак. Съвсем несполучлив. Това не е тайна.
— Шамбо? Да, мисля, че сме се срещали. Той е доста нисък, нали?
— Не, сър. Даже е доста висок. Почти като вас, бих казал.
— Така ли?
Пациентът разучи всевъзможните входове и вътрешните стълби на двуетажното кафене много бързо — неуверен посетител, който се е заблудил в непознато място. Имаше две стълби към втория етаж, една откъм кухнята и една от малкото фоайе точно до предния вход. Тъкмо нея използваха собствениците, за да отидат до банята на горния етаж. Имаше и прозорец, през който някой любопитен можеше да погледне кой използва тази вътрешна стълба. Пациентът беше сигурен, че ако почака достатъчно дълго, ще види двама души да го правят. Те несъмнено щяха да се качат поотделно, като, естествено, нямаше да се отправят към банята, а към спалнята над кухнята. Пациентът се чудеше коя ли от скъпите коли, паркирани в тихата улица, принадлежеше на маркиз Дьо Шамбо. Която и да беше, прислужникът в месарския магазин можеше да не се безпокои, тъй като работодателят му нямаше да я кара.
Парите!
Жената пристигна малко преди един часа. Беше зашеметяваща блондинка. Големият й бюст опъваше синята коприна на блузата й, дългите й загорели крака грациозно се полюшваха върху високите токчета, бедрата и закръгленият й ханш се очертаваха под плътно прилепналата бяла пола. Шамбо можеше и да има проблеми, но имаше и вкус.
Двайсет минути по-късно видя бялата пола през прозорчето; момичето се качваше по стълбата. След не повече от шейсет секунди друга фигура изпълни рамката на прозореца. Тъмни панталони и блейзер под бледото лице забързаха нетърпеливо нагоре. Пациентът преброи минутите. Надяваше се, че маркиз Дьо Шамбо има часовник. Пациентът тръгна по калдъръмената пътека към входа на ресторанта, като носеше брезентовия си сак колкото се може по-дискретно. Влезе във фоайето и сви наляво, измърморвайки някакво извинение, докато задминаваше възрастен мъж, който се изкачваше с усилие по стълбите. След това се качи на първия етаж и отново сви наляво по дългия коридор към задната част на сградата над кухнята. Мина покрай банята и стигна до една затворена врата в края на тясно антре. Там застина с прилепен до стената гръб. Обърна главата си и изчака възрастния мъж, който разкопчаваше панталоните си, да стигне до вратата на банята.
Пациентът — инстинктивно, без да мисли — вдигна меката торба и я опря до вратата. Протегнатите му ръце я наместиха уверено в самата среда. Той отстъпи назад и с рязко движение стовари лявото си рамо върху брезента, а с дясната си ръка прихвана края на отлитащата врата, за да не се тресне тя в стената. Не беше възможно никой долу, в ресторанта, да е чул звук от приглушеното насилствено отваряне.
— Nom de Dieu!2
— Mere du Christ!3
— Qui est ce?4…
— Silence!5
Маркиз Дьо Шамбо се претърколи по голото тяло на русата жена и рухна през ръба на леглото на пода. Беше досущ като персонаж от комична опера, все още с кремава риза и завързана съвсем намясто вратовръзка. На краката му имаше чорапи, дълги до коленете чорапи, но това всъщност беше цялото му облекло. Жената сграбчи завивките, правейки всичко възможно да разсее конфузното положение.
Командите на пациента бяха ясни и кратки:
— Нито звук! Никой няма да пострада, ако правите каквото ви казвам.
— Жена ми ви е наела! — изкрещя Шамбо. Езикът му се плетеше, а очите му с мъка се фокусираха. — Аз ще ви платя повече.
— Това е само началото — отговори пациентът на доктор Уошбърн. — Свалете си ризата и вратовръзката. И чорапите. — После съзря блестящата златна верижка около китката на маркиза. — И часовника.
Няколко минути по-късно преобразяването беше пълно. Костюмът на маркиза не му прилягаше идеално, но никой не можеше да отрече качеството на ушитите по поръчка дрехи. А и часовникът беше Жерар- Пережо, а портмонето на Шамбо съдържаше над трийсет хиляди франка — монограмът на маркиза и фамилният герб бяха изработени от масивно сребро.
— За бога, дайте ми вашите дрехи! — каза маркизът. Сериозността на положението явно взе връх над алкохолното му опиянение.
— Съжалявам, но не мога да го направя — отговори нашественикът, прибирайки и своите, и дрехите на русата жена.
— Не можете да вземете и моите! — извика тя.
— Казах ви да не вдигате шум!
— Добре, добре — продължи жената, — но вие не можете…
— Мога! — Пациентът огледа стаята; на писалището до прозореца имаше телефон. Отиде до него и изскубна кабела. — Сега никой няма да ви безпокои — добави, грабвайки торбата си.
— Това няма да ви се размине! Няма да се измъкнете толкова лесно! Полицията ще ви открие.
— Полицията ли? — попита нашественикът. — Мислите ли, че наистина ще извикате полиция? Ще е необходим официален рапорт, описание на обстоятелствата. Не съм сигурен, че идеята ви е толкова добра. Струва ми се, че ще е по-добре да изчакате прислужника да ви прибере малко по-късно следобед. Чух го да казва, че обикновено ви крепи по стълбите за пред маркизата. Всичко съвпада и затова искрено вярвам, че ще направите точно така. Както съм сигурен, че ще измислите нещо по-добро, за да оправдаете това, което всъщност се случи. Няма да ви досаждам със съвети.
Непознатият крадец напусна стаята, затваряйки разбитата врата зад себе си.
Ти не си безпомощен. Ти ще намериш своя път.
Засега успяваше и това малко го плашеше. Какво бе казал Уошбърн? Че способностите и уменията му ще се възвърнат… Но не мисля, че някога ще можеш да ги свържеш с нещо от миналото си. Миналото! Какво беше това минало, свързано с уменията, които беше демонстрирал през последните двайсет и четири часа? Къде се бе научил да парализира и осакатява противниците си с крака и пръсти, превърнали се в чукове? Откъде знаеше къде точно да насочи ударите? Кой го бе учил да намира общ език с криминални типове, да ги провокира и да изтръгва неохотни признания? Как успяваше да се ориентира по бегли впечатления, като при това вярваше, че инстинктите му го насочват правилно? Откъде се бе научил да извлича ценна информация от обикновен разговор в някакъв си месарски магазин? Най-изненадващото беше решението му да извърши престъпление. Боже мой, как бе могъл!
