— Кау-са.
Шепотът отекна в ушите на пациента.
Четвъртият мъж отстъпи, гледайки ужасен маниака, който на свой ред просто стоеше и го наблюдаваше.
Всичко свърши. Трима от екипажа на Ламуш лежаха в безсъзнание, жестоко наказани за постъпката си. Беше крайно съмнително дали някой от тях щеше да е в състояние да слезе на дока в четири часа сутринта.
Думите на Ламуш, пропити с изумление и отврата, излизаха със заекване от устата му.
— Не знам откъде си дошъл, но ще се махнеш от тази лодка.
Мъжът без памет долови неволната ирония в думите на капитана.
„Аз също не знам откъде съм дошъл.“
— Не можеш да останеш повече тук — каза Джефри Уошбърн още като влезе в затъмнената стая. — Вярвах дълбоко, че мога да предотвратя всяко по-сериозно нападение срещу теб. Но не мога да те защитя сега, когато вече си направил белята.
— Те ме предизвикаха.
— Чак до такава степен? Счупена китка, изискваща хирургическа намеса, разкъсвания по гърлото на единия и по лицето и главата на другия. Сериозно мозъчно сътресение и кой знае какво увреждане на бъбрек. Няма да споменавам за удар в слабините, причинил страхотно подуване на тестисите. Мисля, че точната дума е жестокост.
— Можеше да съм жестоко убит и сега да съм мъртъв, ако всичко беше станало по-иначе. — Пациентът млъкна, но продължи отново, преди докторът да го е прекъснал. — Мисля, че трябва да си поговорим. Случиха се най-различни неща, още думи се появиха в главата ми.
— Е, да, но не можем. Няма време. Трябва да тръгнеш веднага. Подготвил съм всичко.
— Сега?
— Казах им, че си отишъл в селото най-вероятно за да се напиеш. Роднините им ще те търсят. Всеки що годе по-як брат, братовчед или баджанак; ще бъдат с ножове, куки и може би с една-две пушки. Не те ли намерят, ще се върнат тук. И няма да мирясат, докато не те открият.
— Заради побой, който не съм започнал аз?
— Защото си пребил трима от тях, които ще загубят надницата си поне за месец. И още нещо, доста по-важно.
— Какво е то?
— Наранената гордост. Идва някакъв чужденец и натрива мутрите не на един, а на цели трима уважавани рибари.
— Уважавани?!
— Във физическия смисъл на думата. Рибарите на Ламуш се славят като най-големите побойници по крайбрежието.
— Но това е смешно!
— Не и за тях. Става дума за честта им… А сега побързай и си събери нещата. Долу има една лодка за Марсилия. Капитанът се съгласи да те вземе и да те остави в морето, на половин миля северно от Ла Сиота.
Мъжът без памет пое дълбоко дъх.
— Значи е време! — изрече тихо.
— Време е — отговори Уошбърн. — Мисля, че знам какво ти е на ума. Чувство на безпомощност, носене по водата без кормило и ориентир. Бях твоето кормило, но вече няма да съм с теб — нищо не мога да направя по този въпрос. Но повярвай на думите ми, че не си безпомощен. Ще намериш своя път.
— Към Цюрих — добави пациентът.
— Към Цюрих — съгласи се докторът. — Ето тук съм увил в импрегнирано платно някои неща за теб. Омотай го около кръста си.
— Какво е това?
— Всичките пари, които имам — към две хиляди франка. Не е много, но ще ти помогне на първо време. И моя паспорт, в случай че ти послужи за нещо. Двамата сме горе-долу на една и съща възраст, а паспортът е от преди осем години. Хората се променят. Не позволявай никому да го разглежда внимателно. Давам ти го просто за да имаш някакъв официален документ.
— А ти какво ще правиш без него?
— Изобщо няма да ми е нужен, ако не ми се обадиш.
— Ти си страхотен човек!
— Мисля, че и ти също… Поне доколкото те познавам. Но не зная какъв си бил. Не мога да се доверя на другия човек. Бих желал, но няма начин.
Мъжът се облегна на перилата, вгледан в отдалечаващите се светлини на Пор Ноар. Рибарската лодка се устремяваше в мрака така, както и той се бе гмурнал в мрака преди повече от пет месеца.
Така както се гмуркаше в мрака сега.
3.
Френският бряг тънеше в пълен мрак. Само лъчите на залязващата луна очертаваха скалистия бряг. До сушата имаше около два километра. Рибарската лодка пърпореше приглушено, застанала неподвижно сред вълните на прилива. Капитанът посочи нататък.
— Между онези два скалисти носа има нещо като малък плаж. Не е далеч. Ще стигнеш дотам, ако плуваш все надясно. Мога да вляза навътре още сто, сто и двайсет метра, не повече. Но за минута-две.
— Правиш повече, отколкото очаквах. Благодаря ти!
— Няма нужда. Плащам си дълговете.
— Чрез мен?
— Ами да. След оная отвратителна нощ преди пет месеца докторът в Пор Ноар закърпи трима от моя екипаж. Не мисли, че беше единственият, изваден от морето.
— Бурята? Ти познаваш ли ме?
— Лежеше на масата бял като тебешир. Но не те знам и не искам да те знам. Тогава нямах нито пари, нито улов. Докторът каза, че мога да му платя, когато си оправя положението. Ти си моята такса.
— Трябват ми документи — каза мъжът, усещайки, че капитанът няма нищо против да му помогне. — Да ми се подправи един паспорт.
— Защо се обръщаш към мен? — попита капитанът. — Обещах да откарам нещо на брега, на север от Ла Сиота. Това е всичко.
— Не би поел ангажимент, ако не можеш да направиш и други неща.
— Няма да те закарам до Марсилия. Няма да рискувам с патрулиращите катери. Сюрте имат бригади навсякъде по пристанищата. А хората им за борба с наркотиците са направо маниаци. Или им плащаш, или отиваш зад решетките за двайсет години.
— Което значи, че мога да се сдобия с документи в Марсилия. И че ти ще ми помогнеш.
— Не съм казал подобно нещо.
— Каза го. Имам нужда от услуга и тази услуга е на мястото, където ти няма да ме закараш, но, така или иначе, тя е там. И ти го каза.
— Казах какво?
— Че ще говориш с мен в Марсилия, ако успея да се добера дотам без теб. Само ми кажи къде.
Капитанът на рибарската лодка млъкна, изучавайки лицето на пациента. Не му беше лесно да се реши, но накрая го направи.
— Има едно кафене на Рю Саразен, южно от Старото пристанище, Le Bouc de mer. Ще бъда там довечера между девет и единайсет. Ще ти трябват пари, включително и за предплата.
— Колко?
— Това ще се уреди между теб и човека, с когото ще говориш.
— Трябва да имам някаква представа.
