— И ще продължим да го правим — прекъсна го на свой ред Уошбърн, — докато постигнем напредък.
— Не знаех, че сме постигнали някакъв напредък.
— Не по отношение на заниманията и самоличността ти. Но сме наясно какво ти е най-близко, с какво се справяш най-добре. То малко ме плаши.
— В какъв смисъл?
— Нека ти дам пример. — Докторът остави папката и се надигна от стола. Отиде до разнебитения шкаф при стената, отвори едно чекмедже и извади голям автоматичен револвер. Мъжът без памет помръдна нервно на стола си. Уошбърн очакваше тази реакция. — Никога не съм го използвал и дори не съм наясно как точно се действа с него, но нали живея на крайбрежието…
Той се усмихна, после внезапно, без предупреждение, запрати револвера към мъжа. Оръжието бе хванато във въздуха с бърза, чиста и уверена хватка.
— Разглоби го! Струва ми се, че това е думата.
— Какво?
— Разглоби го? Веднага!
Мъжът погледна револвера, а после, без да каже дума, ръцете и пръстите му се задвижиха безмълвно и с вещина по оръжието. За по-малко от трийсет секунди то бе разглобено напълно. Мъжът вдигна очи към доктора.
— Видя ли какво имам предвид — изрече Уошбърн. — Измежду способностите ти са и необичайно добрите познания за огнестрелните оръжия.
— Армията ли… — попита мъжът напрегнато, отново обзет от тревога.
— Съвсем невероятно — отговори докторът. — Когато за пръв път излезе от кома, ти споменах за работата по твоите зъби. Уверявам те, че не е военна. И, разбира се, хирургията. Бих казал, че никак не се съвместява със служба в армията.
— Тогава какво?
— Нека не се разпростираме върху това сега. Хайде да се върнем на случилото се. Занимаваме се с мозъка, ако си спомняш. Психологическият стрес, истерията. Не физическият мозък, а умствените натоварвания. Ясен ли съм?
— Продължавай.
— Шокът заглъхва, както и натоварванията, докато психиката ти вече няма нужда от защита. Докато този процес продължава, уменията и способностите ти ще се върнат. Ще си припомниш някои стереотипи на поведение, те съвсем естествено ще се съживят, външните ти реакции ще бъдат инстинктивни. Но има пропаст и всичко в тези страници ни подсказва, че тя е бездънна.
Уошбърн замълча и се върна към стола и чашата си. Седна и отпи, притваряйки уморено очи.
— Продължавай — прошепна мъжът.
Докторът отвори очи и ги спря върху пациента си.
— Връщаме се на главата, която сме нарекли „мозъка“. Физическият мозък с неговите милиони, милиони клетки и взаимодействащи си компоненти. Ти прочете книгите; мозъчната обвивка и периферната система, фибрите на хипокампуса и на таламуса; калосума и най-вече лоботомичните хирургически техники. И най- малката промяна може да причини драматични последствия. Това е, което се е случило с теб. Увреждането е било физическо. Все едно че са разместени цели блокове и физическата структура вече не е онова, което е била.
Уошбърн отново спря.
— И? — настоя мъжът.
— Отслабващото психологическо напрежение ще позволи — всъщност позволява — на способностите и уменията ти да се върнат. Но не мисля, че някога ще можеш да ги свържеш с нещо от миналото си.
— Защо? Защо не?
— Защото физическите канали, позволяващи и пропускащи тези спомени, са били променени. Физически разместени до състояние, в което не функционират, както са го правели преди. Разрушени са всякакви намерения и цели.
Мъжът не помръдваше.
— Отговорът е в Цюрих — изрече.
— Не още. Не си готов, не си достатъчно силен.
— Ще бъда.
— Разбира се.
Седмиците минаваха. Словесните упражнения продължаваха, а страниците в папките се увеличаваха и силите на мъжа се възвръщаха. Беше една сутрин на деветнайсетата седмица. Денят беше слънчев, а Средиземно море — блестящо и спокойно. Както му бе вече навик, през последния час мъжът бе тичал по крайбрежието и нагоре по хълмовете. Беше увеличил дистанцията на малко повече от двайсет мили дневно. Крачките му ставаха все по-големи, а почивките — все по-редки. Той седна на стола до прозореца в спалнята, дишайки тежко. Тениската му бе пропита с пот. Беше си дошъл през задната врата и влезе в спалнята през тъмния коридор откъм дневната. Просто така бе по-лесно. Дневната служеше на Уошбърн за чакалня и там вече чакаха няколко пациенти, за да бъдат превързани порезните им рани. Седяха по столовете с напрегнати лица, явно чудейки се какво ли е състоянието на le medecin тази сутрин. А то, общо взето, не беше лошо. Джефри Уошбърн все още пиеше много, но през последните дни се крепеше. Сякаш остатъци от надежда проблясваха в дебрите на разрушителния му фатализъм. И мъжът без памет го разбираше. Надеждата на доктора бе свързана с една банка на Банхофщрасе в Цюрих. Защо ли така лесно се сещаше за името на тази улица?
Вратата на спалнята се отвори и докторът нахълта захилен. Бялата му престилка беше опръскана с кръвта на пациентите му.
— Успях! — заяви той тържествуващо, без да уточни какво. — Ще си отворя собствена агенция за наемане на работна ръка и ще преживявам от комисионите. Поне ще е сигурно.
— За какво говориш?
— Както вече се разбрахме, това е, което ти е нужно. Трябва да работиш на въздух и ето че от две минути насам мосю Жан-Пиер Безименния е изгодно нает на работа! Поне за седмица.
— Как го направи? Мислех, че няма никакъв шанс.
— Шансът се оказа инфектираният крак на Клод Ламуш. Обясних му, че запасите ми от местна упойка са крайно-крайно ограничени. Договорихме се. Ти беше разменната монета.
— Цяла седмица?
— Ако му вършиш работа, може и да те задържи. — Уошбърн направи пауза. — Макар че това не е толкова важно, нали?
— Не съм сигурен дали изобщо нещо е важно. Преди месец може би да, но не и сега. Казах ти. Готов съм за път. Мисля, че и ти нямаш нищо против. Имам да върша работа в Цюрих.
— Аз пък бих желал да я свършиш възможно най-добре. Интересите ми са изключително егоистични, така че не разрешавам да тръгваш недоизлекуван.
— Аз съм готов.
— Външно може и да си. Но повярвай ми, жизненоважно е да прекараш някакъв по-продължителен период от време на вода и част от него нощем. Не при контролирани условия, не като пътник, а подложен на далеч по-сурови условия — всъщност колкото по-сурови, толкова по-добре.
— Още едно изпитание?
— Най-простото, което бих могъл да предложа в тая първобитна дупка Пор Ноар. Ако можех да ти организирам буря и миникорабокрушение, щях да го направя. Не се безпокой, Ламуш ще ти замести всякаква буря. Кофти човек е. Щом кракът му оздравее, ще го е яд, че те е наел. Останалите също няма да са особено доволни, защото, доколкото разбрах, те вземат вместо някой друг.
— Много ти благодаря.
— Няма за какво. Ще комбинираме два типа стрес. Поне една или две нощи в морето, ако Ламуш се движи по разписание. Това е враждебна среда, допринесла за истерията ти и атмосферата на неприязън и подозрителност, която хората около теб ще се погрижат да създадат. Ще възпроизведем условията на
