Колкото повече се бориш с това и колкото повече се разпъваш на кръст, толкова по-зле ще е.
Той се съсредоточи върху пътя и върху махагоновото табло на ягуара на маркиз Дьо Шамбо. Наборът от уреди върху него не му беше добре познат. Значи в миналото му не влизаха подробни познания за такъв вид коли. Според него това трябваше да означава нещо.
След по-малко от час прекоси мост над голям канал и разбра, че е стигнал Марсилия. Малки квадратни къщи от камък, изникнали сякаш от морето, тесни улици и навсякъде стени — предградията на Старото пристанище. Познаваше го и въпреки това не го познаваше. В далечината, на фона на един от околните хълмове, лежеше силуетът на огромна катедрала със статуя на Девата, очертаваща се отчетливо върху камбанарията. Нотр Дам дьо ла Гард. Името изплува в съзнанието му. Беше я виждал преди и все пак не я беше виждал.
О, боже! Спри това!
Няколко минути по-късно беше в пулсиращия център на града на оживената Рю Канебиер — непрекъсната редица от скъпи магазини. Лъчите на следобедното слънце се отразяваха в кафеникавите стъкла на витрините от двете страни. Навсякъде имаше огромни кафенета, построени от големи дялани камъни. Той зави наляво към пристанището и мина покрай складове, малки фабрики и заградени пространства с приготвени за транспортиране към витрините на Сент Етиен, Лион и Париж коли. И към разни точки на юг от Средиземно море.
Инстинкт. Следвай инстинкта си! Нищо не бе за пренебрегване. Всеки източник трябваше да се използва незабавно. И камъкът има стойност, ако го хвърлиш по цел, а превозното средство — ако някой го иска. Избра паркинг, на който имаше и нови, и употребявани коли, обединени от общ признак — всички бяха скъпи. Паркира и излезе от колата. Зад оградата имаше малък гараж-работилница, наоколо се движеха монтьори в работни дрехи и с инструменти в ръце. Поразходи се наоколо с безразличен вид, докато забеляза мъж в летен костюм на райета. Инстинктът му го посъветва да се обърне към него.
Всичко приключи за по-малко от десет минути, обясненията бяха сведени до минимум. Изчезването на ягуара към Северна Африка беше гарантирано. Номерата на двигателя щяха да бъдат сменени.
Ключовете със сребърен монограм бяха заменени срещу шест хиляди франка — приблизително една пета от цената на колата на Шамбо. След това пациентът на доктор Уошбърн взе такси и помоли да го закарат до някоя заложна къща, но не и солидна фирма, където задават много въпроси. Посланието беше ясно: тук бе Марсилия. Половин час по-късно златният „Жерар-Пережо“ вече не беше на китката му, а сменен със „Сейко“ хронометър и деветстотин франка. Всяко нещо си имаше своята стойност, както и своята практичност, хронометърът беше устойчив на удар.
Следващата спирка беше средно голям универсален магазин в югоизточната част на Рю Канебиер. Там дрехите се избираха от рафтовете и палетите, плащаха се и се обличаха в пробните. Зле прилягащите панталони и тъмният блейзер останаха в магазина.
От един щанд си избра куфар от мека кожа, в който прехвърли някои неща от брезентовата торба. После пациентът погледна новия си часовник — беше почти пет часът, време да си намери някой добър хотел! През последните няколко дни не беше мигнал и трябваше да си отпочине преди срещата на Рю Саразен, в кафенето на име Le Bouc de mer, където можеха да се направят приготовления за една по-важна среща в Цюрих.
Опъна се в леглото и се втренчи в тавана. Светлината на уличните лампи играеше върху гладката бяла повърхност и рисуваше причудливи форми. Нощта се бе спуснала бързо над Марсилия и ведно с нея го завладя особено чувство за свобода. Сякаш тъмнината беше гигантски чаршаф, препречващ ослепителната дневна светлина, която осветяваше и разголваше само за миг прекалено много неща. Ето че научи още нещо за себе си — чувстваше се по-удобно през нощта. Както полугладен котарак ловува най-добре на тъмно. Все пак имаше и едно противоречие и той го забеляза. През всичките месеци в Пор Ноар жадуваше за слънчева светлина, радваше й се, очакваше с нетърпение всеки изгрев, искаше само едно — да си отиде мракът.
С него се случваха разни неща; той се променяше.
С него се бяха случили разни неща. Събития, които несъмнено доказваха убедително, че ловът е по- успешен нощем. Преди двайсет и четири часа се намираше в рибарска лодка в Средиземно море с необременено съзнание и две хиляди франка, привързани около кръста му. Две хиляди франка или малко по-малко от петстотин щатски долара според курса на таблото над гишето за обмяна в хотела. Сега разполагаше с няколко комплекта прилично облекло, лежеше на легло в доста скъп хотел и имаше малко повече от двайсет и три хиляди франка в портмоне „Луи Вютон“, принадлежащо преди време на маркиз Дьо Шамбо. Двайсет и три хиляди франка… приблизително шест хиляди щатски долара.
Какъв беше и откъде идваше, че беше способен на всичко, което извърши.
Стига!
Рю Саразен беше толкова древна, че в някой друг град щяха да я обявят за забележителност. Алея от широки теракотени плочки свързваше прокарани векове по-късно улици. Но това беше в Марсилия — древното съжителстваше с по-малко древното, а двете заедно еднакво не се разбираха с новото. Рю Саразен не беше по-дълга от двеста метра, замръзнала във времето между каменните стени на крайбрежните сгради, неосветена, улавяща мъглата, която прииждаше на вълма от пристанището. Беше задна улица, подходяща за кратки срещи между хора, които не държаха да бъдат наблюдавани.
Единственият звук и светлина идваха откъм Le Bouc de mer. Кафенето бе почти в центъра на алеята и се помещаваше в административна сграда от деветнайсети век. Някои от стените й явно бяха съборени, за да се образува голямо помещение, в което всъщност бяха повечето маси. Също толкова стени бяха оставени, за да оформят помещения за по-дискретни срещи. Представляваха крайбрежния аналог на сепаретата в ресторантите по Рю Канебиер, само че в съответствие с нивото си имаха завеси, а не врати.
Пациентът се отправи навътре между заетите до краен предел маси, като си проправяше път през пластовете цигарен дим и се извиняваше, когато разбутваше рибари, пияни войници и проститутки с пламнали лица, които търсеха легло да отпочинат, както и малко франкове, естествено. Надникна в няколко сепарета — моряк, издирващ компанията си — докато намери капитана на рибарската лодка. На масата му седеше един мъж. Слаб, с бледо лице и тесни, любопитни очи на невестулка.
— Седни — каза капитанът. — Мислех, че ще дойдеш по-рано.
— Ти каза между девет и единайсет. Сега е единайсет без четвърт.
— Задържа ни и ще платиш уискито.
— Нямай грижа. Поръчай нещо по-свястно, ако им се намира.
Слабият бледолик мъж се усмихна. Всичко щеше да е наред.
Така и излезе. Проблемът беше с паспорта — един от най-трудните за подправяне в света. Но с повече внимание, инструменти и въображение можеше да се справи с него човек.
— Колко?
— Моят талант — и инструменти — няма да ви излязат евтино. Двайсет и пет стотарки.
— Кога мога да го получа?
— Прецизността, въображението… те искат време. Три или четири дни. Ще означава да подложа художника на голямо натоварване. Той ще ми се разкрещи.
— Още една хилядарка, ако стане за утре.
— Към десет сутринта — каза бързо бледият, — ще се прежаля.
— И хилядарката — прекъсна го намръщеният капитан. — Ти какво си домъкнал от Пор Ноар? Диаманти?
— Талант — отвърна пациентът, като не знаеше какво точно има предвид, но беше уверен, че е прав.
— Ще ми трябва снимка — каза посредникът.
— Спрях в една аркада и си направих ето тази — отговори пациентът и извади малка квадратна снимка от джоба на ризата си. — С всичките ви прехвалени инструменти съм сигурен, че ще я изчистите прилично.
— Хубави дрехи — каза капитанът, докато я подаваше на бледия мъж.
— И добре ушити — съгласи се пациентът.
