Пазачът току-що беше изтичал покрай мъж в черен шлифер, мъж, който вървеше по-бавно от паникьосаните фигури наоколо, мъж, който изобщо не носеше очила. Той ускори крачката си към изхода, към Борн.
Увеличаващият се хаос вън на улицата беше най-добрата защита на Джейсън. Беше се разчуло какво става в банката; полицейските коли се задаваха по Банхофщрасе с виещи сирени. Той повървя няколко метра надясно, после внезапно се затича, пробивайки си път през любопитната тълпа, и се скри във входа на магазин, а погледът му остана прикован в колите на паркинга. Видя пежото, видя и мъжа до него, с ръка, пъхната застрашително в джоба на шлифера. След не повече от петнайсет секунди към шофьора се присъедини и мъжът с тъмния шлифер, който сега наместваше очилата си и приспособяваше очите си към възстановеното зрение. Двамата проведоха бърз диалог, като междувременно очите им обхождаха Банхофщрасе.
Борн разбра объркването им. Беше излязъл през стъклените врати на Гемайншафт без всякаква паника навън в тълпата. Беше готов да бяга, но изчакваше, докато не се разчисти напълно пътят му към изхода, защото се страхуваше да не го спрат. На никой друг не беше разрешено да го стори — и шофьорът на пежото не беше направил връзката. Не беше разпознал мишената, идентифицирана и белязана за екзекуция в Марсилия.
Първата полицейска кола се появи на сцената, когато мъжът с очилата с позлатени рамки съблече шлифера си и го метна през отворения прозорец на пежото. Той кимна на шофьора, който седна зад кормилото и запали двигателя. Убиецът свали деликатните си очила и направи най-неочакваното нещо, което Джейсън можеше да си представи. Върна се бързо към вратите на банката и се присъедини към полицаите, които нахълтваха вътре.
Борн изгледа пежото, което се изниза от паркинга и се понесе надолу по Банхофщрасе. Тълпата отпред започна да се разпръсва. Много хора се бяха струпали до стъклените врати, въртяха глави един към друг и надничаха вътре, повдигайки се на пръсти. От банката излезе един полицай, разблъска любопитните и разчисти пътека към паркинга. Докато крещеше, откъм северозападния ъгъл дофуча линейка. Сирената и острата пронизваща светлина на покрива предупреждаваха всички да се махнат от пътя й. Шофьорът насочи извънгабаритното си превозно средство към мястото, освободено от изчезналото пежо. Джейсън не можеше да наблюдава повече. Трябваше да отиде до „Карийон дю Лак“, да събере нещата си и да се измъкне от Цюрих и от Швейцария. Към Париж.
Защо Париж? Защо беше настоял сумите да бъдат изпратени в Париж? Това не му беше хрумвало, преди да седне в кабинета на Валтер Апфел, зашеметен от предоставените му необичайни цифри. Надминаваха всичко, което би могъл да си представи — толкова големи, че можеше да реагира само сляпо, инстинктивно. Някакъв инстинкт беше извикал в съзнанието му Париж. Като нещо жизненоважно. Защо?
Отново нямаше време… Видя как персоналът на линейката изнася през вратата на банката носилка. На нея имаше тяло, чиято глава беше покрита — белег на смъртта. Този белег не остана без значение за Борн; без способностите си, които не можеше да свърже с нещо понятно, самият той щеше да е мъртвецът на носилката.
Видя свободно такси на ъгъла и се затича срещу него. Трябваше да се измъкне от Цюрих; от Марсилия бе дошло послание, че мъртвият е все още жив. Джейсън Борн е жив. Убийте го. Убийте Джейсън Борн!
Господи, който си на небето, защо?
Надяваше се да види администратора на „Карийон дю Лак“ на мястото му, но него го нямаше. Тогава съобрази, че една кратка бележка до служителя — как му беше името? Щозел? Да, Щозел — ще е достатъчна. За внезапното му заминаване не се изискваха обяснения и петстотин франка щяха напълно да покрият няколкочасовото гостоприемство на „Карийон дю Лак“ — и услугата, която щеше да иска от хер Щозел.
Вече в стаята, той хвърли бръснарските си принадлежности в куфара, провери пистолета, който беше отнел от французина, остави го в джоба на връхната си дреха и седна на бюрото да напише бележка на хер Щозел, адм. В нея той употреби изречение, което дойде лесно — почти съвсем лесно.
… Мога да контактувам с вас по повод на известия, които очаквам да получа. Вярвам, че ще бъдете така добър да се погрижите за тях и да ги приемете от мое име.
Ако се получеше известие от неуловимата „Тредстоун Седемдесет и едно“, той искаше да е в течение. Това беше Цюрих; той щеше да узнае.
Пъхна петстотинфранкова банкнота между сгънатата бланка и запечата плика. След това грабна куфара, излезе от стаята и тръгна към фоайето с асансьорите. Бяха четири. Натисна бутона и погледна зад себе си, помнейки Гемайншафт. Нямаше никого. Чу се звън и червената лампа над третия асансьор светна. Беше уцелил слизаща машина. Добре. Трябваше да стигне до летището по възможно най-бързия начин. Налагаше се да изчезне от Цюрих, от Швейцария. Посланието беше дошло.
Вратите на асансьора се отвориха. Двама мъже стояха от двете страни на червенокоса жена. Те прекъснаха разговора си и кимнаха към новодошлия, като се отдръпнаха, щом забелязаха куфара му. После, след като вратите се затвориха, продължиха да разговарят. Бяха около трийсетте и говореха бърз и мелодичен френски. Жената гледаше сериозно, усмихваше се и кимаше в отговор. Разговорът беше съвсем обикновен. Смехът се преплиташе с полусериозни въпроси.
— Тръгваш си утре след обзорните доклади, нали? — попита мъжът отляво.
— Не съм сигурна. Чакам да ми се обадят от Отава — отговори жената. — Освен това имам роднини в Лион; няма да е лошо да ида да ги видя.
— Организационният комитет — каза този отдясно — не е в състояние да намери десет души, проявяващи желание да обобщят за един ден тази забравена от бога конференция. Ще трябва да прекараме тук още една седмица.
— В Брюксел няма да се съгласят — каза първият, хилейки се. — Хотелът е прекалено скъп.
— Тогава непременно ще се преместиш — рече вторият и изгледа цинично жената. — Ние точно това и очакваме да направиш, нали?
— Ти си лунатик — каза жената. — Вие и двамата сте лунатици. Това е моето заключение.
— Нали ти не си, Мари — вметна първият. — Лунатичка, имам предвид. Твоето представяне вчера беше изумително.
— Нищо подобно — отвърна тя. — Съвсем шаблонно и доста скучно.
— Не, не! — изрази несъгласие вторият. — Беше превъзходно, така и трябваше. Аз не разбрах нито една думичка. Но пък си имам други таланти.
— Лунатични….
Асансьорът вече спираше. Първият заговори отново.
— Хайде да седнем на последния ред в залата. Така и така сме закъснели и Бертинели вече говори — с много малък ефект, предполагам. Неговите теории за ускорената циклична флуктуация са излезли от мода още по времето на Борджиите.
— По-рано — каза, смеейки се, червенокосата. — Данъците на Цезар. — Тя спря и после добави: — Ако не и от времето на Пуническите войни.
— Значи на последния ред — каза вторият, подавайки ръка на жената. — Можем да поспим. Той използва диаскопен прожектор и ще е тъмно.
— Не, вие двамата вървете, аз ще дойда след няколко минути. Наистина трябва да изпратя няколко телекса и нямам никакво доверие на телефонистите, че няма да ги объркат.
Вратите се отвориха и тримата излязоха от асансьора. Двамата мъже продължиха заедно по диагонал през фоайето, а жената се отправи към рецепцията. Борн я последва на крачка, като четеше с отсъстващ поглед съобщението на триъгълната поставка на няколко метра по-нататък.
Добре дошли на:
Членовете на шестата световна икономическа конференция
Програмата за днес:
1. 00 следобед: проф. Джеймс Фрейзър, М. П. Обединено кралство, зала 12
6. 00 следобед: д-р Еуженио Бертинели, Унив. на Милано, Италия, зала 7
