— Да тръгваме — изрече Джейсън, облягайки се отново назад. Болката в гърдите пак го прониза. — Чисто е.
Беше едно парализиращо чувство, загадъчно и страшно. Трите триъгълника се оказаха точно такива, каквито си ги представяше; дебело тъмно дърво, контрастиращо с белия камък. Три еднакви триъгълника, абстрактни изображения на островърхи покриви в долина от сняг, толкова дълбока, че долните етажи изобщо не се виждаха. Над трите фигури се мъдреше името на ресторанта, изписано със старогермански шрифт. „Драй Алпенхойзер“. Входът бе под основата на централния триъгълник — двойни врати, оформени като арка на катедрала, обков от масивни железни пръстени. Нещо обичайно за алпийските хижи.
Околните сгради в тясната улица бяха съхранили духа на далечното минало на Цюрих и на Европа. Това не беше улица за кофи, а за изписани карети, теглени от коне, кочияши във фракове и цилиндри. Навред газени лампи. Улица, изпълнена със звуци и образи от забравени спомени, помисли си мъжът без спомени, които да забрави.
И все пак имаше един, ярък и смущаващ. Три тъмни триъгълника, тежки завеси и светлина от свещи. Беше прав; това бе спомен от Цюрих. Но в друг живот.
— Пристигнахме — каза жената.
— Знам.
— Кажи ми какво да правя — повиши тон тя. — Отминаваме го.
— Иди до следващия ъгъл и завий наляво. Обиколи покрай ъгъла и след това карай пак насам.
— Защо?
— Бих искал да знам.
— Какво?
— Защото така казах.
Там имаше някой… в този ресторант. Защо не се появиха други образи? Някакъв друг образ. Лице.
Минаха по улицата покрай ресторанта още два пъти. Две отделни двойки и още някакви четирима влязоха вътре. Един мъж излезе оттам и се запъти към Фалкенщрасе. Ако се съдеше по колите отвън, в „Драй Алпенхойзер“ не беше особено претъпкано. Щеше да се пренасели през следващите два часа. Повечето от обитателите на Цюрих предпочитаха да вечерят към десет и половина, а не в осем. Нямаше смисъл да се бавят повече: нищо друго не идваше в главата на Борн. Можеше само да седне и да наблюдава, и да се надява, че нещо ще дойде. Нещо.
Защото нещо вече беше дошло. Една кибритена кутия беше извикала образ от действителността. В тази действителност имаше истина, която трябваше да бъде открита.
— Влез отдясно зад последната кола. Ще се върнем пеша.
Сен-Жак изпълни нареждането без звук на протест или коментар. Борн я погледна; реакцията й беше прекалено смирена и не се връзваше с предишното й държание. Той разбра. Трябваше да й даде урок. Независимо какво щеше да се случи в „Драй Алпенхойзер“, тя му беше необходима за последна помощ. Трябваше да го откара извън Цюрих.
Колата спря, гумите изскърцаха на паркинга. Тя изгаси мотора и започна да изважда ключовете от стартера бавно, прекалено бавно. Той се извърна и сграбчи китката й. Тя се втренчи в него, без да диша. Той плъзна пръстите си по ръката й, докато напипа кожения калъф.
— Това ще взема аз — каза той.
— Естествено — отговори тя с неестествено поставена лява ръка върху дръжката на вратата.
— Сега излез отвън и застани до багажника — продължи той. — И не прави глупости.
— Защо да правя? Нали ще ме убиеш.
— Добре. — Той хвана дръжката на вратата с преувеличено усилие.. Беше се обърнал с гръб към нея. Натисна ръчката надолу.
Шумоленето на плата беше внезапно, движението на въздуха още повече. Вратата й се отвори и жената вече беше наполовина навън на улицата. Борн беше подготвен; трябваше да й даде урок. Извърна се, лявата му ръка изхвръкна като свита пружина, пръстите му се впиха като клюнове в коприната на роклята между лопатките й. Издърпа я обратно на седалката за косата и изви главата й към себе си, докато вратът й се опъна и лицето й се озова срещу неговото.
— Няма повече да правя така! — извика тя, в очите й се появиха сълзи. — Кълна ти се, че няма!
Той се пресегна и затвори вратата, след това погледна Сен-Жак отблизо, опитвайки се да разбере нещо за самия себе си. Преди трийсет минути в една друга кола беше изпитал известна неприязън към себе си, когато беше притискал дулото на пистолета си в бузата й, заплашвайки да й отнеме живота, ако не му се подчини. Сега не изпитваше подобно нещо — с постъпката си тя беше прекрачила в друга територия — беше се превърнала във враг, в заплаха. Щеше да я убие, ако е нужно, щеше да я убие без всякакво вълнение, защото се налагаше.
— Кажи нещо! — Тя шепнеше. През тялото й премина бърз спазъм, гърдите й опъваха тъмната копринена рокля, дишаха развълнувано. Сграбчи китката си в отчаян опит да си наложи контрол и успя донякъде. След това проговори отново. Шепотът беше заменен от монотонен глас: — Казах, че повече няма да правя така и няма да го направя.
— Ще се опиташ — отговори той тихо. — Ще дойде момент, когато ще решиш, че можеш, и ще опиташ. Повярвай ми, че не можеш, но съм сигурен, че ще се опиташ отново. И тогава ще трябва да те убия. Не искам да го правя, няма смисъл, нямам никаква причина. Освен ако не се превърнеш в заплаха за мен, като се опиташ да избягаш, преди да те пусна. Не мога да си позволя.
Беше казал истината, така както я разбираше. Простотата на решението му го изненада толкова, колкото и самото решение. Убиването беше нещо обичайно и необходимо, нищо повече.
— Каза, че ще ме пуснеш — проговори тя. — Кога?
— Когато съм в безопасност — отговори той. — Когато вече няма значение какво правиш или говориш…
— Кога ще е това?
— След около час. Когато сме извън Цюрих и аз отпътувам за някъде другаде. И ти няма да знаеш как или накъде.
— Защо трябва да ти вярвам?
— Не ме интересува дали ми вярваш, или не. — Той я пусна. — Пооправи се малко. Изтрий си очите и се среши. Ще влезем вътре.
— Какво има там?
— Ще ми се да знам — каза, поглеждайки през задното стъкло към вратата на „Драй Алпенхойзер“.
— Каза го и преди.
Той погледна към нея, към големите й кафяви очи, които изучаваха неговите. Изучаваха ги със страх и озадачение.
— Знам какво. Побързай.
Тежки плътни завеси се спускаха от високия алпийски покрив, масите и столовете бяха от масивно дърво, навсякъде имаше дълбоки сепарета и свещи. Между хората се движеше акордеониста и изтръгваше приглушени звуци баварска музика от инструмента си.
Беше виждал това помещение преди, завесите и свещите бяха запечатани някъде в съзнанието му, звуците също. Беше идвал тук в друг живот. Двамата стояха в миниатюрното фоайе пред метрдотела, който ги посрещна.
— Vorbehalten, mein Herr18?
— Имате предвид дали имам резервация? Страхувам се, че не. Но получих много добри отзиви за заведението ви. Надявам се, че ще ни настаните. В някое сепаре, ако е възможно.
— Разбира се, сър. Още е рано и няма много хора. Оттук, ако обичате.
Той ги отведе в едно сепаре в близкия ъгъл. На масата трептеше свещ. Накуцването на Борн и фактът, че се подкрепяше на жената, налагаха възможно най-близкото разположение. Джейсън кимна на Мари Сен-Жак, тя седна и той се промъкна в сепарето срещу нея.
— Иди до стената — каза й, след като метрдотелът се оттегли. — Помни, че пистолетът е в джоба ми и трябва само да си вдигна крака, за да не можеш да се измъкнеш.
