— Онзи с очилата с позлатените рамки, който ми се представи за полицай, каза, че ти си брутален убиец, който трябва да бъде задържан, преди да е извършил ново убийство. Ако не беше случилото се с Шернак, нямаше да му повярвам. От друга страна — полицаите не постъпват по такъв начин; те не използват оръжие в тъмни места, претъпкани с хора. А ти беше човек, който се бореше за живота си — бориш се за живота си — но не си убиец.
Борн вдигна ръка.
— Извинявай, но ми прилича на преценка, основана на съмнителна благодарност. Казваш, че уважаваш фактите — погледни ги тогава. Повтарям: чу какво казах — абстрахирай се от това, което мислиш, че си видяла, и което изпитваш — ти чу думите. Накратко — предавани са ми пликове, пълни с пари, за да изпълня определени ангажименти. бих казал, че тези ангажименти са съвсем ясни и аз съм приел. Имам шифрована банкова сметка в Гемайншафтбанк, съдържаща повече от четири милиона долара. Откъде е? Откъде човек като мен — с уменията, които притежавам — има толкова много пари? — Джейсън се загледа в тавана. Болката се връщаше отново, чувството на безнадеждност също. — Такива са фактите, доктор Сен-Жак. Време е да си тръгвате.
Мари се надигна от стола и смачка цигарата си. След това взе пистолета и пристъпи към леглото.
— Много държиш да се самообвиняваш, нали?
— Излагам факти.
— Тогава, ако това, което казваш, е истина, аз също имам ангажименти, нали? Като член на обществото, спазващ законите, трябва да се обадя на полицията в Цюрих и да им кажа къде си. — Тя повдигна пистолета.
Борн погледна към нея.
— Мислех…
— Защо не? — прекъсна го тя. — Ти си един обречен човек, който иска да приключи с всичко това, нали? Лежиш тук и изказваш съждения, неподлежащи на обжалване и, извинявай много, се самосъжаляваш доста и очакваш да предизвикаш моята… каква беше, съмнителна благодарност. Хубаво, мисля, че трябва да разбереш едно. Аз не съм глупачка; ако дори за минута си бях помислила, че си това, което те изкарват, нямаше да съм тук, а ти — също. Факти, които не могат да бъдат документирани, не са изобщо факти. Ти нямаш факти, имаш само заключения, твои собствени заключения, основани на твърдения, направени от хора, за които знаеш, че са пълни боклуци.
— И една необяснима банкова сметка с повече от четири милиона долара в нея. Не го забравяй.
— Как бих могла? Минавам за финансов вундеркинд. Възможно е тази банкова сметка да не може да се обясни по начин, който да ти хареса, но към нея има прикрепена клауза за ограничен достъп, даваща доста голяма легитимност. Тя може да бъде проверена — и вероятно в нея да влезе всеки упълномощен директор на корпорация, наречена по един или друг начин „Седемдесет и едно“. Така че, едва ли е вид издръжка на наемен убиец.
— Корпорацията може и да има име, но не е регистрирана.
— В телефонен указател? Ти си наивен… Но нека да се върнем на въпроса за теб. Сега, веднага. Наистина ли трябва да се обадя на полицията?
— Знаеш отговора ми. Не мога да те спра, но не бих искал.
Мари отпусна пистолета.
— И няма да го направя. По същата причина, поради която не искаш и ти. Вярвам на казаното за теб не повече от теб самия.
— Тогава на какво вярваш?
— Казах ти. Не съм сигурна. Всичко, което наистина знам, е че преди седем часа едно животно беше легнало върху мен, устата му ме лигавеше навсякъде и ръцете му се бяха впили в мен… и знаех, че ще умра. И тогава един човек се върна заради мен — човек, който можеше да продължи да бяга — но се върна заради мен и предложи да умре вместо мен. Мисля, че вярвам в него.
— Ами ако грешиш?
— Значи съм направила ужасна грешка.
— Благодаря ти. Къде са парите?
— На бюрото. В калъфа с паспорта ти и в портфейла. Там е бележката с името на лекаря и квитанцията за стаята.
— Би ли ми подала паспорта, ако обичаш. Там е швейцарската валута.
— Знам. — Мари му го подаде. — Дадох триста франка на домакина за стаята и двеста за името на лекаря. Услугите на лекаря излязоха четиристотин и петдесет, към което добавих още сто и петдесет за съдействието. Платила съм всичко хиляда и сто франка.
— Не е необходимо да ми даваш отчет — каза той.
— Трябва да знаеш. Какво се каниш да правиш?
— Да ти дам пари, за да се прибереш в Канада.
— Имам предвид след това.
— Зависи как се чувствам. Сигурно ще дам пари на домакина да ми купи някакви дрехи. И ще го поразпитам. Ще се оправя. — Борн извади няколко едри банкноти и й ги подаде.
— Но това са над петнайсет хиляди франка.
— Създадох ти доста неприятности.
Мари Сен-Жак погледна към парите и след това към пистолета в лявата си ръка.
— Не ти искам парите. — Заяви и остави оръжието на масичката до леглото.
— Какво значи това?
Тя се обърна и отиде при креслото. После, докато сядаше, се обърна отново, за да го погледне.
— Мисля, че искам да ти помогна.
— Почакай малко…
— Моля те — прекъсна го. — Моля те, не ми задавай никакви въпроси. Замълчи за малко.
КНИГА ВТОРА
10.
Никой от двамата не знаеше кога се е случило и изобщо дали наистина се е случило. И ако все пак се беше случило, до каква степен всеки от тях би го съхранил или задълбочил. Не съществуваше драма в истинския смисъл на думата, нито конфликти или бариери, които трябваше да преодоляват. Всичко, от което имаха нужда, беше да общуват, с думи и погледи, и с нещо също толкова жизненоважно — честият акомпанимент на тих смях.
Всекидневният им живот в стаята на селската странноприемница беше толкова клиничен, колкото би бил и в болнична стая при същите обстоятелства. През деня Мари се занимаваше с проблеми на ежедневието от рода на облекло, храна, географски карти и вестници. Беше закарала и оставила откраднатата кола на петдесет километра южно от град Райнах и се беше прибрала в Ленцбург с такси. Когато тя излизаше, Борн се отдаваше на отдих и движение. Някъде в забравеното си минало бе разбрал, че възстановяването му зависи и от двете, и си наложи строга дисциплина; беше му се случвало и преди… преди Пор Ноар.
Когато бяха заедно, разговаряха, отпърво неловко, с подмятания на непознати, събрани заедно по неволя, оцелели в шоковите вълни на един катаклизъм. Макар в началото да бе трудно, и това им се удаде едва когато и двамата проумяха колко необичайна е ситуацията, в която бяха: нямаше за какво да говорят, освен за случилото се. Ако случайно изникнеше друга тема за разговор, това ставаше в момента, когато темата за премеждието временно се изчерпваше. Затишието в такива моменти пораждаше други думи и размисли.
Точно в такива моменти Джейсън научи някои важни факти за жената, която беше спасила живота му. Той мотивираше желанието си да ги разбере с протест, че тя знае за него почти толкова, колкото и той самият, а не знае нищо за нея. Откъде се бе появила тя? Защо една привлекателна жена с тъмночервена коса и прекрасна кожа с тен, явно придобит в някоя ферма, се представяше за доктор по икономика.
— Защото й се повръщаше от тази ферма — отговори Мари.
