— Значи е невъзможно да се попадне по следите им.
— Не виждам как. Коприната ми я донесе от Хонконг един от нашата секция.
— Купувала ли си нещо от магазините в хотела? Нещо, което е било на теб? Кърпичка, брошка, нещо от този сорт?
— Не. Не си падам много по пазаруването.
— Добре. И на приятелката ти не са й задавали въпроси при напускане на хотела?
— Не. На рецепцията не. Казах ти. Само онези двамата, с които ме видя в асансьора.
— От френската и белгийската делегация.
— Да. Всичко е минало нормално.
— Хайде да анализираме отново.
— Няма какво да анализираме. Пол — онзи от Брюксел — не е видял нищо. Бил е съборен от стола си на пода и е останал да лежи там. Клод — онзи, който се опита да ни спре, спомняш ли си? — отпърво помислил, че на сцената в светлината на прожектора съм аз, но бил ранен от тълпата, преди да успее да отиде в полицията, и го откарали в лечебницата.
— И когато вече е можел да каже нещо — прекъсна я Джейсън, продължавайки думите й, — вече не е бил сигурен.
— Да. Но аз мисля, че е наясно с основната цел на моето пребиваване на конференцията; дегизировката ми не е успяла да го измами. Това ще засили намерението му да не си пъха носа в тази работа.
Борн надигна кафето си.
— Хайде, кажи ми отново за това — каза той. — Ти си търсила нарушения на международните финансови споразумения?
— Е, по-скоро улики за такива. Никой няма да излезе и да каже, че има финансови интереси в страната си и ги защитава, така че, ако има желаещи, те могат да си платят, за да попаднат на канадския пазар на суровини или на друг. Но виждаш кои си пият заедно питиетата, кои вечерят заедно. А понякога става толкова глупаво, както един в Рим, на когото знам, че плаща Аньели — идва и направо те пита колко сериозно гледат в Отава на митническите закони.
— Все още не съм сигурен, че те разбирам.
— Ще разбереш. Твоята собствена страна е много небрежна в това отношение. Кой какво притежава? Колко от американските банки се контролират от парите на ОПЕК? Каква част от промишлеността е собственост на европейски и японски консорциуми? Колко стотици хиляди акра земя се владеят от капитал, изтекъл от Англия, Италия и Франция? Ние всички се безпокоим.
— Наистина ли?
Мари се засмя.
— Естествено. Нищо не прави човека такъв националист, както мисълта, че страната му е собственост на чужденци. Всеки се приспособява рано или късно, ако загуби война — това означава само, че врагът е бил по-силен — но ако загубиш икономиката си, значи врагът е по-умен. Периодът на окупация продължава по-дълго и белезите са по-трайни.
— Май доста си размишлявала върху тези неща?
За момент хумористичната нотка в погледа на Мари изчезна. Тя му отговори сериозно:
— Така е. Мисля, че са много важни.
— Научи ли нещо в Цюрих?
— Нищо, което да ме изненадва — каза тя. — Навсякъде се раздават пари. Синдикати се опитват да намерят вътрешни инвестиции, но бюрократичната машина вижда въпроса по друг начин.
— В онази телеграма от Питър пишеше, че докладите ти са първокласни. Какво има предвид?
— Открих няколко странни икономически мошеници, за които мисля, че ще се опитат да подкупят някои фактори в канадското правителство, за да се сдобият с канадско имущество. Не се опитвам да се измъкна, но тези неща просто не ти говорят нищо.
— Не искам да ти се бъркам, ала имам чувството, че ме слагаш в същия кюп. Не по отношение на Канада, а въобще.
— Не те изключвам. Моделът е налице. Възможно е да си част от финансова комбина, която търси всякакви начини за нелегални сделки. Това е нещо, което заслужава да се провери, но първо трябва да се обадя по телефона. Не мога да пратя телеграма.
— Сега вече ще се намеся. Какво имаш предвид и как?
— Ако някъде съществува „Тредстоун Седемдесет и едно“ под прикритието на мултинационална компания, има начини да се открие компанията и прикритието й. Искам да се обадя на Питър от някоя от телефонните станции в Париж. Ще му кажа, че в Цюрих съм попаднала на името „Тредстоун Седемдесет и едно“ и това ме безпокои. Ще го помоля да направи СР — секретно разследване — и ще му кажа, че ще му се обадя пак.
— И ако го намери…
— Ако съществува, ще го намери.
— Тогава ще мога да се свържа с някой, вписан като „упълномощен директор“ и да говоря с тях.
— Но много предпазливо — добави Мари. — Чрез посредници. Чрез мен, ако искаш.
— Защо?
— Заради това, което направиха, или по-точно не направиха.
— И какво е то?
— Не са се опитали да се свържат с теб близо шест месеца.
— Не може да си сигурна — и аз не мога.
— Банката може. Милиони долари са останали недокоснати, с тях не е работено и никой не се е обезпокоил защо. Това е, което не мога да разбера. Сякаш са те изоставили. И точно тук може да е допусната грешка.
Борн се облегна на стола, погледна бинтованата си лява ръка и в съзнанието му изплува образът на оръжието, което се стоварваше отново и отново върху пръстите му в сянката на състезателната кола на Щепдекщрасе. Вдигна очи и погледна към Мари.
— Твърдиш, че ако съм изоставен, това е, защото директорите на „Тредстоун“ смятат, че грешката е истина.
— Възможно е. Може би мислят, че си ги въвлякъл в нелегални операции — с криминални елементи — които биха им стрували милиони повече. Вероятно рискувайки военни правителства да експроприират тези компании. Или може би си се свързал, без да подозираш, с някой международен престъпен синдикат. Всичко могат да си помислят. Не биха искали да ги заподозрат във връзка с теб.
— Значи независимо какво ще научи твоят приятел Питър, аз ще си остана на квадратче номер едно.
— Връщам се, но не на номер едно, а на четири и половина — пет по десетстепенната скала.
— И девет да е, това не променя нищо. Някакви хора искат да ме убият и аз не знам защо. Други биха могли да ги спрат, но не го правят. Човекът от „Драй Алпенхойзер“ каза, че Интерпол е заложил мрежи за мен и ако попадна в тях, няма да има никакви отговори. Виновен съм като обвинен, защото не знам в какво съм се провинил. Загубата на паметта едва ли ще може да се приеме като смекчаващо вината обстоятелство, а може и да се окаже, че в крайна сметка такова нещо изобщо не съществува.
— Отказвам да го повярвам и ти трябва да направиш същото.
— Благодаря…
— Не си прав, Джейсън. Престани.
Престани. Колко пъти съм го казвал на себе си? Ти си моята любов и единствената жена, която някога съм познавал, и ти вярваш в мен. Защо аз не мога да повярвам в себе си?
Борн стана и както винаги провери краката си. Способността му да се движи се възвръщаше, раните не бяха толкова сериозни, колкото въображението му го караше да мисли. Промяната щеше да дойде утре.
— Париж — каза Джейсън. — Отговорът е в Париж. Знам го с абсолютна сигурност, така както видях очертанието на онези триъгълници в Цюрих. Само че не знам откъде да започна. Абсолютна лудост. Просто чакам да се появи образ, дума или фраза — или кибритена кутийка — за да ми каже нещо. Да ме изпрати някъде другаде.
