— Защо не изчакаме, докато се чуя с Питър? Мога да му се обадя още утре; можем да сме в Париж утре.
— Защото това няма да промени нищо, не разбираш ли? Независимо какво ще открие той, единственото нещо, което искам да знам, няма да е там. По същата причина и „Тредстоун“ странят от банката. Заради мен. Трябва да разбера защо се опитват да ме убият и защо някой, на име Карлос, ще плати… как беше… премия за трупа ми.
Успя да каже само това, защото думите му бяха прекъснати от удар върху масата. Мари бе изтървала чашата си и се беше втренчила в него. Лицето й беше побледняло, сякаш всичката кръв се беше оттекла от главата й.
— Какво каза току-що? — попита тя.
— Какво? Казах, че трябва да разбера…
— Името. Ти спомена името Карлос.
— Да.
— През всичките часове, когато разговаряхме, и дните, когато бяхме заедно, ти никога не си го споменавал.
Борн я погледна, опитвайки се да си спомни. Беше истина; беше й казал всичко, което се сещаше, но кой знае как бе пропуснал Карлос… почти съзнателно, като че го беше изхвърлил от мислите си.
— Да, май не съм — изрече. — Ти, изглежда, знаеш. Кой е Карлос?
— На интересен ли се правиш? Ако е така, шегата ти не е много добра.
— Не се правя на интересен. Не виждам с какво мога да се шегувам. Кой е Карлос?
— Наемен убиец. Наричат го убиецът на Европа. Човек, когото издирват вече двайсет години и за когото се говори, че е убил между петдесет и шейсет политици и военни. Никой не го е виждал… но казват, че се подвизава в околностите на Париж.
Борн почувства как го облива студена вълна.
Таксито, което наеха до Волен, беше английски форд и принадлежеше на зетя на домакина. Джейсън и Мари седяха на задната седалка и гледаха тъмния пейзаж, който бавно преминаваше край тях. Превръзките бяха свалени и заместени с леки марли, закрепени с пластири.
— Върни се в Канада — каза меко Джейсън, нарушавайки мълчанието помежду им.
— Ще го направя, казах ти вече. След няколко дни. Искам да видя Париж.
— Не искам да идваш в Париж. Ще ти се обадя в Отава. Можеш лично да се заемеш с издирването на „Тредстоун“ и да ми дадеш информация по телефона.
— Струва ми се, че е все едно. Трябва да разбереш защо; няма значение „кой“, преди да си разбрал другото.
— Ще намеря начин. Необходим ми е само един човек и аз ще го открия.
— Но ти не знаеш откъде да започнеш. Ти си човек, който чака образ, фраза или кибритена кутия. Може да не се появят.
— Все нещо ще се появи.
— Там наистина има нещо, но ти няма да го видиш. Аз мога. Ето защо имаш нужда от мен. Зная думите, методите. Ти не.
Борн я погледна в преминаващите сенки.
— Струва ми се, че няма да е лошо да ми кажеш какво имаш предвид.
— Банките, Джейсън. Следите, които водят към „Тредстоун“ са в банките. Но не така, както си представяш.
Прегърбеният старец в износеното палто и черно кепе в ръка се запъти към далечния край на залата на църквата в малкото село Апажон, на десет километра южно от Париж. Камбаните на вечерния Ангелус кънтяха над дървото и камъка. Старецът зае мястото си на петия ред и зачака звънът им да спре. Беше сигналът; той го чу и знаеше, че докато траеше техният зов, един по-млад мъж — най-безмилостният от всички живи хора — е обикалял малката църква и изучавал всеки отвън и вътре в нея. Забележеше ли нещо непредвидено, някой, заплашващ го лично, нямаше да задава никакви въпроси; щеше да последва просто екзекуция. Така работеше Карлос и само онези, които си даваха сметка, че могат да си отидат от този свят само защото са били проследени, приемаха пари, за да служат като посланици на наемния убиец. Бяха като самия него, стари хора от стари времена, чийто живот си отиваше я от старост, я от болест, или от двете.
Карлос не допускаше никакъв риск. Единствената утеха бе, че ако някой загинеше, служейки му — или от собствената му ръка — парите винаги стигаха до стариците или до децата им, или до техните деца. Редно е да се каже, че имаше известно достойнство в това да работиш за Карлос. Щедрост също не липсваше. Ето това разбираше неговата малка армия от немощни старци; той осмисляше последните дни от живота им.
Пратеникът стисна кепето си и продължи по пътеката между седалките към редицата от изповедални на лявата стена. Пристъпи към петото сепаре, дръпна завесата и влезе, нагаждайки очите си към светлината на единствената свещ, трепкаща от другата страна на полупрозрачния воал, отделящ свещеника от грешника. Седна на малката дървена скамейка и погледна към силуета в богоугодното място. Всичко бе както винаги — скрита под качулката фигура на мъж в монашески одежди. Пратеникът се опита да си представи как изглежда този човек; не му беше тук мястото да размишлява за такива неща.
— Ангелус Домини — каза той.
— Ангелус Домини, чадо божие — прошепна силуетът под качулката. — Щастливи ли са дните ти?
— Те са към края си — отговори старецът. — Но благодарение на теб са щастливи.
— Добре. Хубаво е на твоята възраст да имаш чувството за сигурност — каза Карлос. — Но нека се върнем към работата. Получи ли подробностите от Цюрих?
— Бухала е мъртъв. И още двама, вероятно и трети. Ръката на друг е ранена сериозно; не може да работи. Каин изчезна. Мислят, че жената е с него.
— Лош обрат на нещата — каза Карлос.
— Има още. От онзи, който трябваше да я убие, няма ни вест, ни кост. Трябвало е да я отведе на Гисан Ке; никой не знае какво се е случило.
— Освен че вместо нея е бил убит пазачът. Може да не е никаква заложница, а примамка за капан. Капан, който щракна за Каин. Искам да си помисля върху това… Междувременно ето инструкциите ми. Готов ли си?
Старецът бръкна в джоба си и извади огризка от молив и листче хартия.
— Напълно.
— Обади се в Цюрих. До утре искам тук в Париж човек, който е виждал Каин и може да го разпознае. Също Цюрих трябва да се свърже с Кьониг в Гемайншафт и да му каже да изпрати телекса си в Ню Йорк. Да използва пощенската станция в селото.
— Ако обичаш — прекъсна го старият куриер. — Тези стари ръце вече не пишат както едно време.
— Прости ми — прошепна Карлос. — Пренатоварен съм и не съобразих. Съжалявам.
— Няма нищо, няма нищо. Продължавай.
— Последно, искам нашият екип да заеме стаи в сградата на банката на Рю Мадлен. Този път банката ще е лобно място на Каин. Ще заловим самозванеца при източника на неуместната му горделивост. Спорна и заслужаваща презрение, както и той самият… Освен ако не е нещо съвсем друго.
11.
Борн наблюдаваше от разстояние как Мари минава митническия и граничен контрол на летището в Берн и търсеше признаци на интерес или признаци, че някой от тълпата, струпана в чакалнята за заминаващи на Ер Франс, я е разпознал. Беше четири часът следобед, най-натовареното време за полети до Париж. Точно тогава привилегированите бизнесмени бързаха след скучната всекидневна работа в банките в Берн да се върнат в Града на светлините. Мари погледна през рамо, докато минаваше през бариерата: той й кимна, изчака я да се скрие, обърна се и забърза към чакалнята на Сюис Ер. Джордж Б. Уошбърн имаше
