резервация за полета в 4,30 за Орли.
Щяха да се срещнат по-късно в едно кафене, което Мари си спомняше от дните си в Оксфорд. Наричаше се О Коан дьо Клюни и се намираше на булевард Сен Мишел, на няколко пресечки от Сорбоната. В случай че по някакви причини кафенето вече не съществуваше, Джейсън щеше да я намери около девет часа на стъпалата на музея „Клюни“.
Борн щеше да закъснее. Съвсем малко. Сорбоната притежаваше една от най-богатите библиотеки в цяла Европа и в нея се намираха старите издания на всички вестници. Работното време на университетските библиотеки не съвпадаше с това на държавните учреждения; студентите ги използваха вечер. Той щеше да направи същото веднага щом пристигнеше в Париж. Имаше нещо, което трябваше да научи.
Аз чета вестници всеки ден. На три езика. Преди шест месеца беше убит един човек, за смъртта му беше съобщено на първа страница във всеки един от тези вестници. Така беше казал дебелият мъж в Цюрих.
Остави куфара си в гардероба на библиотеката, отиде на първия етаж и зави наляво към арката, водеща към огромната читалня. В тази пристройка се намираше залата, в която се съхраняваха вестниците, подредени и подвързани в папки. Течението на всяко издание ден по ден стигаше до година назад от текущия ден.
Той тръгна покрай рафтовете, отброявайки шест месеца назад и взе първата десетседмична сбирка от вестници отпреди половин година, считано от днешната дата. Занесе ги на най-близката свободна маса и без да седне, започна да разлиства от първа страница на първа страница, брой след брой.
Велики мъже бяха умрели в леглата си, други правеха изявления; доларът бе паднал, златото се бе покачило; бяха вдигнати стачки и правителствата се раздвояваха между действието и парализата. Но не бе убит никой, чието име заслужаваше статия на първа страница. Нямаше такъв инцидент — такова политическо убийство.
Джейсън се върна при рафтовете и започна да рови още по-назад. Две седмици, дванайсет седмици, двайсет седмици. Почти осем месеца. Нищо.
Тогава се сети; беше търсил само назад от днешна дата преди шест месеца, не и напред. Грешката бе възможна и в двете посоки; няколко дни, седмица, дори две. Върна папките върху рафтовете и извади вестниците отпреди четири и пет месеца.
Бяха се разбили самолети и бяха избухнали кървави революции; хора на религията бяха държали речи и други божи хора им бяха противоречали; бяха откривани бедност и болести там, където всички знаеха, че съществуват, но не беше убит никакъв важен човек. Започна да разлиства последната папка, мъглите на съмнението и чувството за вина се изпаряваха с всяко прелистване на страниците. Беше ли излъгал потният дебелак в Цюрих? Беше ли всичко това лъжа? Всичко ли беше само лъжи? Може би живееше в някакъв кошмар, който можеше да изчезне с…
ПОСЛАНИК ЛЕЛЪНД Е УБИТ В МАРСИЛИЯ!
Дебелите правоъгълни букви на заглавието избухнаха от страницата и нараниха очите му. Това не бе обикновена болка, а такава, която прониза орбитите на очите му и премина през цялата му глава. Дишането му спря, очите му се приковаха в името. Лелънд. Знаеше го; можеше да нарисува лицето, наистина да го нарисува. Широки вежди под високо чело, широк нос между високи скули над изненадващо тънки устни, увенчани с чудесно поддържани сиви мустаци. Познаваше това лице, познаваше човека. И този човек бе убит от един-единствен изстрел на далекобойна пушка, с която беше стреляно от прозорец по крайбрежието. Посланик Лелънд се бе разхождал по един вълнолом в Марсилия в пет часа следобед. Изстрелът бе пръснал главата му.
На Борн не му бе необходимо да чете втория абзац, за да узнае, че преди да стане директор на Военноморското разузнаване и да заеме поста на посланик в Ке Д’Орсе в Париж, Хауърд Лелънд е бил адмирал Х. Р. Лелънд от флотата на Съединените щати. Нито да навлиза в съдържанието на статията, излагаща мотивите на убийството, за да ги узнае; той ги знаеше. Основната задача на Лелънд в Париж беше да разубеди френското правителство в намерението му да одобри продажбата на огромно количество оръжие — и по-специално на изтребители „Мираж“ — на страните от Африка и Средния изток. И е постигнал изненадващо голям успех, възбуждайки гнева на заинтересованите страни от всички точки на Средиземноморието. Предполагаха, че са го убили заради намесата му; наказание, което трябваше да послужи за предупреждение на всички останали. На купувачите и продавачите на смърт не биваше да се пречи.
По всяка вероятност продавачът на смърт, който го бе убил, беше получил огромна сума и се бе отдалечил от сцената, изгаряйки всички следи зад себе си.
Цюрих. Куриер до един безкрак мъж; друг до дебел мъж в препълнен ресторант на Фалкенщрасе.
Цюрих.
Марсилия.
Джейсън затвори очи, болката беше непоносима. Бяха го извадили от морето преди пет месеца, предполагайки, че е от Марсилия. В такъв случай пътят му за бягство е тръгвал от крайбрежието, където е била наета лодка, за да го откара към безбрежната синева на Средиземно море. Всичко съвпадаше идеално, всяко парче от мозайката прилепваше към останалите. Откъде можеше да знае всички тези неща, ако не беше въпросният продавач на смърт от прозореца на марсилското крайбрежие?
Отвори очи. Болката му пречеше да мисли, но не съвсем. Бе взел решение — най-ясното в ограничените му спомени. Срещата с Мари Сен-Жак в Париж нямаше да се състои.
Може би някой ден щеше да й прати писмо и да й обясни това, което сега не можеше да й каже. Ако оживееше дотогава и успееше да й пише. Но сега не можеше да го направи. Сега не можеше да има думи на признателност или обич, никакви обяснения; тя щеше да го чака, но той просто нямаше да отиде. Трябваше да наложи дистанция между себе си и нея. Тя не биваше да се замесва с един продавач на смърт. Оказа се, че не е права — най-лошите му страхове се оправдаха.
О, господи. Можеше да нарисува лицето на Хауърд Лелънд, а на страницата пред него нямаше снимка! Тази първа страница с това ужасно заглавие, отключило толкова много спомени, потвърждаваше толкова неща. Датата. Четвъртък, 26-и август. Марсилия. Щеше да помни този ден, докато можеше да помни, до края на объркания си труден живот.
Четвъртък, 26-и август…
Нещо не беше наред. Какво? Какво? Четвъртък?… Четвъртък не му говореше нищо. Двайсет и шести август?… Двайсет и шести? Не можеше да е двайсет и шести! Двайсет и шести не бе наред! Беше го чувал хиляди пъти. Дневникът на Уошбърн — медицинският журнал на пациента. Колко пъти Уошбърн се беше връщал на всеки факт, на всяка фраза, всеки ден и всеки малък успех? Прекалено много, за да ги брои. Достатъчно много, за да ги запомни!
Ти бе донесен пред вратата ми на сутринта във вторник, двайсет и четвърти август, точно в осем часа и двайсет минути. Състоянието ти беше…
Вторник, 24-и август.
Август, 24-и.
Не е бил в Марсилия на двайсет и шести! Не е могъл да стреля с пушка от прозорец до крайбрежието. Не бе той продавачът на смърт в Марсилия; не той бе убил Хауърд Лелънд!
Преди шест месеца бе убит човек… Само че не преди шест месеца. Приблизително шест месеца, но не шест месеца. И той не беше убил този човек; по това време се е намирал полумъртъв в къщата на един алкохолик в Ил дю Пор Ноар.
Мъглата се разсейваше, болката отслабваше. Изпълни го чувство на облекчение; беше открил една конкретна лъжа! Щом имаше една, нищо чудно да има и други!
Борн си погледна часовника, беше девет и петнайсет. Мари бе излязла от кафенето и го чакаше на стъпалата на музея „Клюни“. Той върна папките на мястото им и тръгна към голямата врата на читалнята във форма на арка. Един забързан мъж.
Пое по булевард Сен Мишел, ускорявайки с всеки метър крачките си. Имаше ясното чувство, че вече знае какво е да те помилват секунди преди бесилото и искаше да сподели това рядко усещане. За момент бе вън от жестокия мрак, над разбиващите се води; беше намерил слънчев момент — един като тези и слънчевата светлина, изпълващи стаята в селската странноприемница — и трябваше да стигне до тази, която му ги беше дарила. Да стигне при нея, да я прегърне и да й каже, че надежда има.
