Борн се загледа в нея, след това се обърна и отново се загледа през прозореца, с ръце на перваза.
— Защото ме е страх. Открих една лъжа и просто не мога да ти обясня колко съм благодарен. Но представи си, че няма други лъжи, представи си, че останалото е истина. Какво ще правя тогава?
— Искаш да кажеш, че нямаш желание да научиш?
— Не по такъв начин. — Той се наклони към рамката на прозореца, все още загледан в светлините отдолу. — Опитай се да ме разбереш. Трябва да проумея някои определени неща… които ще са ми достатъчни, за да взема решение… но може би не всичко. Част от мен трябва да остане способна да си отиде, да изчезне. Да съм способен да си кажа, че това, което е било, вече не съществува и е вероятно никога да не е съществувало, защото нямам спомени за него. Това, което не си спомняш, не съществува… за него. — Джейсън се обърна пак към Мари. — Всъщност опитвам се да ти кажа, че може би така е по- добре.
— Искаш улики, а не доказателства, така ли?
— Искам стрелки, сочещи в една или в друга посока, които да ми казват да продължавам или не.
— Да ти казват. Защо не да ни казват?
— Това ще зависи от стрелките, нали? И ти го знаеш.
— Хайде да ги намерим тогава — отговори тя.
— Внимавай. Възможно е да не се примириш с откритието. Убеден съм.
— Аз мога да живея с теб. Убедена съм. — Тя се повдигна на пръсти и докосна лицето му. — Хайде. В Онтарио още няма пет часа и все още мога да намеря Питър в офиса му. Може да започне издирването на „Тредстоун“… и да ни даде името на някой тук в посолството, за да ни помогне, ако имаме нужда.
— Ще кажеш на Питър, че си в Париж?
— Той и бездруго ще разбере от телефонистката, но няма начин да разбере, че съм в този хотел. Не се безпокой. Всичко ще изглежда съвсем „по домашному“, даже прозаично. Дошла съм в Париж за няколко дни, защото роднините ми в Лион са се оказали прекалено скучни. Това ще му прозвучи съвсем естествено.
— Дали познава някого от посолството тук?
— Питър си е поставил за цел да познава по някой навсякъде. Това е един от най-полезните му, но и най-малко привлекателни навици.
— Вероятно. — Борн взе палтата. — След като се обадиш, ще вечеряме някъде. Струва ми се, че и двамата нямаме нищо против да пийнем.
— Хайде да минем покрай банката на Рю Мадлен. Искам да видя нещо.
— Какво ще видиш на тъмно?
— Телефонна кабина. Надявам се, че има някоя наблизо.
Имаше. По диагонал срещу входа, на отсрещната страна на улицата.
Високият рус мъж с очила с рогови рамки погледна часовника си под следобедното слънце на Рю Мадлен. Тротоарите бяха многолюдни, а движението — претоварено, както и в по-голямата част на Париж. Мъжът влезе в телефонната кабина и окачи слушалката — досега тя не висеше на вилката — и линията се възстанови. Свалената слушалка бе знак за следващия ползващ телефона, че апаратът е повреден; това намаляваше вероятността телефонната кабина да се окаже заета. Телефонът работеше.
Мъжът отново погледна часовника си — беше в толеранса на уговорката. Мари бе вече в банката. Щеше да му се обади в следващите няколко минути. Той извади няколко монети от джоба си, сложи ги на полицата и се облегна на стъклената стена. Погледът му бе прикован в банката от другата страна на улицата. Облак скри слънцето и той видя отражението си в отсрещното стъкло. Беше доволен от видяното. Спомни си как се изненада фризьорът на Монпарнас и го настани в отделно сепаре, докато го изрусяваше. Облакът отмина, слънцето се появи отново и телефонът иззвъня.
— Ти ли си? — попита Мари Сен-Жак.
— Да — отвърна Борн.
— Като се обадиш, първо се увери в името на офиса и банката. И говори на развален френски. Произнеси грешно няколко думи, така че той да разбере, че си американец. Кажи му, че не се оправяш добре с парижките телефони. Направи всичко, както ти казах. Ще ти се обадя пак точно след пет минути.
— Часовникът е сверен.
— Какво?
— Нищо. Хайде да започваме.
— Добре… часовникът е сверен. Успех.
— Благодаря. — Борн натисна вилката, отпусна я отново и набра номера, който беше запомнил.
— Ла Банк дьо Валоа. Bonjour.
— Необходимо ми е вашето съдействие — изрече Борн и продължи приблизително със същите думи, които Мари му беше казала да използва. — Скоро прехвърлих чрез куриер от Швейцария значителна сума. Бих желал да знам дали е пристигнала.
— С това се занимава отделът ни за задгранични услуги, сър. Ще ви свържа с тях.
Чу се прещракване и след това друг женски глас:
— Задгранични услуги.
Джейсън повтори молбата си.
— Бихте ли ми казали името си, сър.
— Предпочитам преди това да говоря със служител на банката.
От другата страна настъпи кратка пауза.
— Добре, сър. Ще ви свържа с офиса на вицепрезидента Д’Амакур.
Секретарката на мосю Д’Амакур се оказа по-малко отзивчива; а издирването на банковия служител се ускори, както бе предсказала Мари. Така че Борн още веднъж използва думите й:
— Става въпрос за трансфер от Цюрих, от Гемайншафтбанк на Банхофщрасе и говоря от името на няколко човека. Мосю Д’Амакур, ако обичате. Имам много малко време.
Но секретарката бе в правото си да забавя нещата. Загадъчният вицепрезидент се обади.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Вие ли сте Д’Амакур? — попита Джейсън.
— Аз съм Антоан Д’Амакур, да. А кой се обажда, ако смея да попитам?
— Добре! Трябваше да ми кажат името ви в Цюрих. Следващият път ще съм сигурен може би — каза Борн, като нарочно изрече погрешно фразата, и то с американски акцент.
— Моля? Бихте ли повторили. Можете да говорите на английски, ако ви е по-удобно, мосю.
— Да — отговори Джейсън и го направи. — И бездруго този телефон ми създава достатъчно неприятности. — Погледна часовника си; оставаха по-малко от две минути. — Името ми е Борн. Джейсън Борн. И преди осем дни направих трансфер на четири милиона франка от Гемайншафтбанк в Цюрих. Увериха ме, че всичко ще бъде нормално…
— Всички операции са конфиденциални, сър.
— Отлично. Добре. Просто искам да знам дали всичко е наред.
— Трябва да ви обясня — продължи банковият служител, — че конфиденциалността изключва даването на подобни потвърждения по телефона, и то на непознат събеседник.
Мари беше права. Логиката на заложения от нея капан му се изясни.
— Напълно ви разбирам, но както казах и на секретарката ви, много бързам. Напускам Париж след два часа и трябва да сложа нещата в ред.
— Предлагам ви тогава да дойдете в банката.
— Знам — каза Борн доволен, че разговорът тръгва по предвидената от Мари посока. — Просто искам всичко да е готово, като дойда. Къде се намира офисът ви?
— На първия етаж, мосю. В задната част, след бариерата, средната врата. Там стои пазач.
— И ще имам работа само с вас, нали така?
— Както искате, въпреки че всеки друг служител…
— Вижте, мистър — възкликна недодяланият американец. — Говорим за четири милиона франка!
— Само с мен, мосю Борн.
— Отлично. Добре. — Джейсън сложи пръстите си на вилката. Имаше още петнайсет секунди. — Вижте
