какво, сега е два и двайсет и пет… — Той натисна два пъти вилката, без да прекъсва линията. — Ало? Ало?
— Тук съм мосю.
— Проклети телефони! Слушайте, аз ще.. — Той натисна вилката отново, този път три пъти, в бърза последователност. — Ало? Ало?
— Мосю, моля. Дайте ми, ако обичате вашия номер.
— Централа? Централа?
— Мосю, ако обичате…
— Не ви чувам! — Четири секунди, три секунди, две секунди. — Почакайте малко. Ще ви се обадя отново. — Той окачи слушалката и прекъсна връзката. След три секунди телефонът иззвъня и той вдигна. — Името му е Д’Амакур, офис на първия етаж, в дъното, средната врата.
— Разбрах — каза Мари и затвори.
Борн отново набра банката и пусна монета.
— Le parlais avec monsieur d’Amacourt quand on a coupe la ligne…38
— Je regrette, monsieur.39
— Мосю Борн?
— Д’Амакур?
— Да. Ужасно съжалявам, че имате такива неприятности. Вие какво казахте? Нещо за времето ви?
— О, да. Сега минава два и половина. Ще дойда към три.
— Ще ви очакваме с нетърпение, мосю.
Джейсън прекъсна връзката и остави слушалката да виси отстрани, след това напусна кабината и закрачи бързо между тълпите към сянката на навес пред някакъв магазин. Обърна се и зачака, с очи, приковани в банката отсреща, като си спомняше една друга банка в Цюрих и звука на сирените по Банхофщрасе. Следващите двайсет минути щяха да покажат права ли е Мари, или не. Ако беше права, по Рю Мадлен нямаше да се появят сирени.
Елегантната жена с широкопола шапка, закриваща частично лицето й, окачи слушалката на обществения телефон на стената отдясно на входа на банката. Тя отвори чантата си, извади пудриера и се престори, че си оправя грима, като насочи огледалцето първо наляво, а след това надясно. Резултатът явно я удовлетвори, тя затвори чантата си и тръгна покрай касите на първия етаж към дъното на коридора. Спря до гише в центъра, взе една от химикалките, оставени на полицата, и започна да пише безцелно разни цифри върху бланка, оставена на същото място. На по-малко от три метра се намираше малка месингова бариера, която продължаваше в нисък дървен парапет по цялата ширина на фоайето. Зад бариерата бяха бюрата на пазачите, а зад тях тези на секретарките на заместник-директорите — общо пет — пред петте врати в дъното. Мари прочете името върху позлатената табелка на средната врата.
M. A. R. D’Amacourt. Affaires Etrangeres Premier vice-President40
Щеше да се случи всеки момент — ако изобщо щеше да се случи, ако тя беше права. И ако беше права, трябваше да знае как изглежда М. А. Р. Д’Амакур; той беше човекът, с когото Джейсън трябваше да се свърже. Да се свърже и да разговаря, но не в банката.
Случи се. Настъпи внезапно раздвижване. Секретарката на бюрото пред офиса на Д’Амакур влетя вътре с бележник в ръка, появи се трийсет секунди по-късно и вдигна телефона. Набра някакъв трицифрен номер и продължи да чете от бележника си, докато разговаряше по телефона.
Изминаха две минути; вратата на офиса на Д’Амакур се отвори и той застана в рамката — ядосан служител, обезпокоен от неочакваното забавяне. Беше мъж на средна възраст, със състарено лице, който се опитваше да изглежда по-млад. Оредяващата му тъмна коса бе опърлена и сресана така, че да прикрива плешивините. Под очите му имаше торбички, свидетелстващи за дълги часове в компанията на хубаво вино. Бяха студени и бързоподвижни очи на човек с високи изисквания спрямо обкръжаващите го. Той излая някакъв въпрос към секретарката си и тя се изви на стола си, правейки всичко възможно да подчертае заетостта си.
Д’Амакур си влезе, но остави вратата отворена. Измина още една минута; секретарката продължи да поглежда надясно от себе си към нещо — търсеше нещо. И когато го видя, се отпусна и притвори облекчено очи.
На стената отляво, над две врати от дебело дърво, внезапно се появи зелена светлина. Някой използваше асансьора. Секунди по-късно вратата се отвори и оттам излезе възрастен мъж с малка кожена чанта, не по-голяма от ръката му. Мари се вгледа в него и изпита едновременно задоволство и уплаха: беше познала. Черната чанта беше извадена от секретните сейфове в охраняваната стая и донесена от доверено лице — възрастния мъж, запътил се край редиците от бюра към офиса на Д’Амакур.
Секретарката скочи от стола си, посрещна куриера и го съпроводи до офиса, но веднага влезе и затвори вратата след себе си.
Мари си погледна часовника, очите й се приковаха в секундната стрелка. Искаше още едно доказателство и скоро щеше да го получи, ако успееше да се промъкне през бариерата, без да изпуска от очи бюрото на секретарката. Ако наистина нещо бе на път да се случи, то щеше да се случи само за миг.
Тя тръгна към бариерата, усмихвайки се любезно на пазача, който говореше по телефона, и отвори чантата си. Оформи с устни името на Д’Амакур под озадачения поглед на пазача и мина през бариерата. Тръгна бързо навътре, преструвайки се на заблудена клиентка на банката Валоа.
— Pardon, madame. — Портиерът сложи ръка на телефона и заговори на френски. — С какво мога да ви помогна?
Мари отново произнесе името с устни — сега като клиентка, закъсняла за среща, която не желае да бави повече претрупания и бездруго с работа служител. — Мосю Д’Амакур. Боя се, че съм закъсняла. Отивам при секретарката му. — И продължи към бюрото на секретарката.
— Ако обичате, мадам — извика пазачът. — Трябва да съобщя…
Шумът на електрически пишещи машини и приглушени разговори удавиха думите му. Мари стигна до секретарката с надменното лице, която я изгледа също така озадачено както и пазачът.
— Да? С какво мога да ви помогна?
— Мосю Д’Амакур, моля.
— Боя се, че е зает в момента, мадам. Имате ли определен час?
— О, да, разбира се — каза Мари и отвори отново чантата си. Секретарката погледна разписанието за деня на бюрото пред себе си.
— Страхувам се, че за този час не е записан никой.
— О, разбира се! — възкликна обърканата клиентка на банка Валоа. — Току-що забелязах. Имам час, но за утре, не за днес! Много съжалявам.
Тя се обърна и тръгна обратно към бариерата. Беше видяла каквото й бе необходимо — последният и окончателен фрагмент от доказателството. На телефона на Д’Амакур светеше един-единствен бутон, без посредничеството на секретарката си той се обаждаше някому извън банката. Сметката, собственост на Джейсън Борн, беше специална, инструкциите за сигурност трябваше да останат неизвестни за притежателя й.
Скрит под сянката на навеса, Борн гледаше часовника си. Беше три без единайсет минути. Мари щеше да излезе пак при телефона пред банката и да наблюдава. Следващите няколко минути щяха им дадат необходимия отговор; може би тя вече го знаеше.
Той тръгна покрай левия прозорец на магазина, без обаче да изпуска банката от погледа си. Отвътре му се усмихна продавачка и той се сети, че не трябва да привлича вниманието. Извади пакет цигари, запали една и погледна отново часовника си. Три без седем минути.
И тогава го видя. Него. Трима мъже вървяха бързо нагоре по Рю Мадлен, разговаряйки един с друг. Но очите им бяха вперени право напред. Те изпреварваха по-бавно вървящите пешеходци пред себе си, като се извиняваха с не съвсем парижка учтивост. Борн се съсредоточи върху мъжа в средата. Беше той. Мъжът на име Йохан.
