— Поръчайте си нещо за пиене — каза Джейсън. — Ще ви е нужно.
— Щом сте решили… — отговори студено банкерът. — Ще пия уиски.
Донесоха веднага питиетата. Междувременно банкерът извади от добре ушитото си палто пакет цигари, за да запълни с нещо момента, докато чакаха. Борн драсна клечка кибрит и я поднесе близо до лицето му. Много близо.
— Merci. — Д’Амакур дръпна от цигарата си, остави я в пепелника и гаврътна наведнъж почти половината от малката чаша с уиски. — Не съм аз човекът, с когото трябва да говорите — изрече.
— А с кого?
— Със собственика на банката, може би. Не знам със сигурност, но във всеки случай, не с мен.
— Обяснете ми по-подробно.
— Всичко беше подготвено. Една частна банка е много по-гъвкава, отколкото всяка друга акционерна или държавна институция.
— Как точно?
— Съществува по-голяма свобода на действие, ако може така да се каже, в съответствие с изискванията на някои клиенти или банки-партньори. И по-малка вероятност за щателно разследване на финансовите операции, отколкото при компания, регистрирана на борсата. Гемайншафт в Цюрих също е частна институция.
— Изискванията от страна на Гемайншафт ли са?
— Молба… изисквания… да.
— Кой е собственикът на Валоа?
— Кой! Много хора. Консорциум. Десет или дванайсет човека и семействата им.
— Значи все пак се оказва, че трябва да говоря с вас, нали? Имам предвид, че ще бъде доста глупаво да търча из цял Париж и да ги издирвам.
— Аз съм само изпълнител. Чиновник. — Д’Амакур глътна остатъка от питието си, изгаси цигарата и посегна за друга. И за кибрита.
— В какво се състоят приготовленията?
— Мога да загубя работата си, мосю!
— Можете да загубите живота си — заяви Джейсън, обезпокоен, че тези думи излизат с такава лекота от устата му.
— Не съм чак толкова привилегирован, колкото си мислите.
— Нито и толкова незначителен, колкото искате да се изкарате — каза Борн с очи, приковани в банкера от другата страна на масата. — Вашият тип хора ми е познат, Д’Амакур. Дрехите ви, прическата ви, дори походката ви — преизпълнена със самодоволство. Човек като вас не е станал вицепрезидент на банка Валоа, без да задава въпроси; вие сте се подсигурили. Няма да направите и едно-единствено гадно движение, ако не можете да подсигурите собствения си задник. Сега ми кажете в какво се състоят тези приготовления. Не сте особено важен за мен, ясен ли съм?
Д’Амакур запали клечка и я поднесе към цигарата си, като продължаваше да гледа Джейсън втренчено.
— Не е необходимо да ме заплашвате, мосю. Вие сте много богат. Защо не ми платите? — Банкерът се усмихна нервно. — В случая сте напълно прав. Наистина зададох един-два въпроса. Париж не е Цюрих. Човек от моя ранг трябва да разчита на няколко думи, ако не и отговори.
Борн се облегна назад, намести очилата си. Тракането на кубчетата лед в чашата му явно изнервяше Д’Амакур.
— Назовете една разумна цена — каза накрая той. — И ще я обсъдим.
— Аз съм разумен човек. Нека решението да се базира на стойността и нека да зависи от вас. По цял свят трудът на банкерите се компенсира от заплащането на благодарни клиенти, на които те са дали съвет. Бих се радвал да мисля за вас като за клиент.
— Сигурен съм, че бихте искали. — Борн се усмихна и поклати глава, успокоявайки донякъде изнервения мъж. — Значи ще наречем подкупа хонорар. Компенсация за личен съвет и услуга.
Д’Амакур вдигна рамене.
— Възприемам дефиницията ви и ако случайно се наложи, бих повторил думите ви.
— Приготовленията?
— Заедно с трансфера на фондовете ни от Цюрих пристигна и une fiche plus confidentielle42.
— Une fiche? — прекъсна го Джейсън, припомняйки си момента в офиса на Апфел в Гемайншафт, когато влезе Кьониг със същите думи. — Чувал съм го веднъж и преди. Какво е това?
— Старомоден термин. Идва от средата на деветнайсети век, когато това е било обикновена практика в големите банкерски къщи — главно тези на Ротшилд — за да се знаят следите на международния паричен поток.
— Благодаря ви. А сега, какво по-специално е това?
— Отделни запечатани инструкции, които се отварят и изпълняват, когато се извиква въпросната сметка.
— „Извиква се“?
— Изтеглят се или се внасят пари.
— Ами ако просто отида на касата, представя банкова книжка и си поискам парите?
— На екрана на компютъра за операции ще се появят две звездички. И ще ви изпратят при мен.
— Така или иначе ме изпратиха при вас. Телефонистката ме свърза с вашия офис.
— Случайност. В Отдела за задгранични услуги има още двама служители. Дори да ви бяха свързали с някой от тях, фишът щеше да изисква пак да ви изпратят при мен. Аз съм изпълнителният директор.
— Ясно. — Но Борн не беше съвсем сигурен, че наистина му е ясно. В тази последователност съществуваше пропаст, място, което трябваше да бъде запълнено. — Чакайте малко. Вие не знаехте нищо за този фиш, преди да донесат сметката в офиса ви.
— А защо съм я поискал? — прекъсна го Д’Амакур, изпреварвайки въпроса му. — Разсъждавайте разумно, мосю. Поставете се на мое място. Обажда ми се някакъв човек, представя ми се, след което казва, че „говори за милиони франкове“. Милиони. Вие нямаше ли да се заинтересувате да извършите услугата? И да приложите правилата по най-удобния за вас начин?
Гледайки елегантния, но с поизносени дрехи банкер, Джейсън осъзна, че това, което беше казал току- що, не беше ни най-малко изненадващо.
— Инструкциите. Какви бяха?
— Веднага да се позвъни на един телефон — нерегистриран, разбира се. Трябваше да се обадя там и да дам цялата информация.
— Помните ли номера?
— Имам навика да помня такива неща.
— Похвално. Кажете ми го.
— Трябва да се подсигуря, мосю. Откъде другаде бихте могли да го научите. Задавам този въпрос.. как се казваше?.. риторично.
— Което означава, че знаете отговора. Откъде съм го научил? Ако изобщо стане въпрос.
— В Цюрих. Платили сте на някого доста голяма сума, за да наруши не само изключително строгите правила на Банхофщрасе, но и швейцарските закони.
— Струва ми се, че се сещам за един подходящ — каза Борн и физиономията на Кьониг изникна пред очите му. — Той вече е извършил подобно престъпление.
— В Гемайншафт? Шегувате ли се?
— Ни най-малко. Казва се Кьониг и бюрото му се намира на първия етаж.
— Ще го запомня.
— Сигурен съм, че ще го направите. Номерът? — Д’Амакур му го даде. Джейсън го записа върху една салфетка. — Как да знам, че е той?
— Имате сигурна гаранция. Още не сте ми платили.
— Става.
— И щом стойността е неотменна част от разговора, трябва да ви кажа, че това е вторият телефонен
