— Няма значение. — Отново се опита да се надигне. Беше невероятно трудно. — Не се ли страхуваш от мен? От това, което си направила?
— Разбира се, че се страхувам. Но знам какво направи ти за мен.
— Прекалено много се доверяваш. Аз не бих го направил при подобни обстоятелства.
— Може би не преценяваш добре обстоятелствата. Ти все още си много слаб, а пистолетът ти е у мен. Още повече, нямаш никакви дрехи.
— Никакви?
— Даже и шорти. Изхвърлих всичко. Не ти ли се струва, че ще изглеждаш доста глуповато, ако тичаш по улиците с едно пластмасово портмоне-колан?
Борн се засмя въпреки болката, защото си спомни за Ла Сиота и маркиз Дьо Шамбо.
— Методично — изрече той.
— Много.
— Какво става сега?
— Записах името на лекаря и платих наема за стаята за една седмица. Le Concierge ще ти носи храна от днес на обяд нататък. Аз ще остана тук до сутринта. Вече е почти шест часът. Скоро ще съмне. Ще се върна в хотела за останалите си вещи и самолетните билети и ще направя всичко възможно да не споменавам нищо за теб.
— Ами ако ти се наложи? Може да са те разпознали?
— Ще отричам. Беше тъмно. Цялата зала приличаше на лудница.
— Е, сега вече не си методична. Поне не толкова, колкото ще е цюрихската полиция. Имам по-добра идея. Обади се на приятелката си и й кажи да опакова нещата ти и да плати сметката. Вземи от мен колкото пари са ти необходими и хващай първия самолет за Канада. По-лесно е да отричаш от голямо разстояние.
Тя го погледна, без да продума нищо, и след това кимна.
— Това е много изкушаващо.
— Много е логично.
Тя продължи известно време да се взира в него, вътрешното й напрежение растеше — издаваха го очите й. Обърна се и отиде до прозореца, вгледана в първите лъчи на изгряващото слънце. Той я наблюдаваше. Усещаше, че е напрегната, знаеше на какво се дължи това, виждаше лицето й в бледите оранжеви отблясъци на зората. Нищо не можеше да направи, тя беше направила онова, което считаше за необходимо, защото страхът и ужасът я бяха напуснали. Под влиянието на ужасното разложение, което никой човек не бе способен да проумее. Под влиянието на смъртта. И извършвайки това, тя бе нарушила всички правила. Сен-Жак извърна глава към него. Очите й горяха.
— Кой си ти?
— Нали чу какво казаха.
— Знам това, което видях! Това, което чувствам!
— Не се опитвай да оправдаеш стореното от теб. Просто си го извършила, и толкоз. Нека така да е.
Нека така да е. О, господи, защо не позволи да съм си аз. Сега щях да съм в покой. Но ти върна част от живота ми и се налага да се боря отново, отново да се сблъсквам с всичко това.
Внезапно тя се оказа до леглото, пистолетът беше в ръката й. Насочи го към него, гласът й затрепера.
— Тогава да приключа с всичко? Може би трябва да се обадя в полицията и да им кажа да дойдат да те вземат?
— Преди няколко часа щях да ти кажа да го направиш. Сега не мога да се накарам да го направя.
— Тогава кой си?
— Казват, че името ми е Борн. Джейсън Чарлс Борн.
— Какво значи „казват“?
Той се загледа в пистолета, в тъмния зев на дулото. Не оставаше нищо друго, освен истината, такава, каквато я знаеше.
— Какво значи? — повтори. — Вие знаете почти толкова, колкото и аз, докторе.
— Какво?
— Точно каквото чу. Може би това ще те накара да се чувстваш по-добре. Или по-зле, не знам. Но може и да е така, защото не знам какво още да ти кажа.
Тя отпусна пистолета.
— Да ми кажеш какво?
— Животът ми започна преди пет месеца на малък остров — Ил дю Пор Ноар — в Средиземно море…
Слънцето се бе изкачило до средата на короните на околните дървета. Лъчите му се процеждаха между разлюлените от вятъра клони и струяха през прозореца, обагряйки стените в причудливи светлинни форми. Борн се отпусна изтощен на възглавницата. Беше свършил; нямаше какво повече да каже.
Мари седеше в едно кожено кресло в другия край на стаята с кръстосани крака. Цигарите и пистолетът лежаха на масата от лявата й страна. Тя почти не беше помръднала, погледът й през цялото време беше прикован в лицето му. Очите й не се отместваха дори когато пушеше, не изпускаха неговите. Беше се превърнала в машина за анализ и обработка на данни и пресяване на факти, така както дърветата прецеждаха светлината.
— Непрекъснато го казваше — каза меко тя и изрече отчетливо: — „Не знам“… „Ще ми се да знам“. Взираше се в нещо и аз се изплаших и те попитах какво е, какво се каниш да правиш. И ти отново повтори: „Бих желал да знам“. Боже мой, какво си преживял… Какво преживяваш!
— След всичко, което ти причиних, как можеш да мислиш какво ми се е случило?
— Това са две отделни линии на развитие на събитията — отвърна тя замислено с отсъстващ поглед.
— Отделни?…
— Свързани по характер, но с независимо развитие; това са икономически безсмислици… И тогава на Льовенщрасе, точно преди да се качим в апартамента на Шернак, аз те умолявах да не ме принуждаваш да идвам с теб. Бях убедена, че ако чуя нещо повече, ще ме убиеш. Точно тогава каза най-странното нещо: „Това, което чу, не ми говори повече, отколкото на теб. Даже по-малко…“ Мислех, че не си в ред.
— Засегнат съм от своеобразна лудост. Нормалните хора помнят. Аз не.
— Защо не ми каза, че Шернак се е опитал да те убие?
— Нямаше време, а и не мислех, че има значение.
— В момента нямаше за теб. Но за мен, да.
— Защо?
— Защото все ми се струваше, че няма да стреляш по човек, който не се е опитал пръв да те убие.
— Но той се опита и ме рани.
— Не знаех в каква последователност е станало всичко; ти не ми каза.
— Не те разбирам.
Мари запали цигара.
— Трудно ми е да обясня, но през цялото време, докато ме държеше като заложница, даже когато ме удари и ме принуждаваше да вървя с теб, и притискаше пистолета до стомаха ми, и го насочваше към главата ми — един господ знае, беше ме страх — но ми се струваше, че съм видяла нещо в очите ти… Наречи го неохота. Тази дума ми изглежда най-подходяща.
— Става. Какво имаш предвид?
— Не съм уверена. Може би има връзка с друго, което ми каза в сепарето на „Драй Алпенхойзер“. Онзи дебелият се приближаваше и ти ми нареди да се обърна към стената и да закрия лицето си с ръка. „За твое собствено добро“, така, нали? „Няма смисъл да може да те идентифицира“.
— Нямаше.
— „За твое собствено добро“. Това не е мотивация на патологичен убиец. Струва ми се, че се хванах точно за това — може би за да опазя разсъдъка си — това, и погледа в очите ти.
— Все още не схващам идеята ти.
