Лекарят отвори вратата и излезе. След това жената тръгна към вратата и я заключи. Обърна се и видя, че Борн я гледа. Приближи се до леглото бавно и предпазливо.
— Чуваш ли ме? — попита го.
Той кимна.
— Ти си ранен — обясни му. — Доста сериозно, но ако лежиш спокойно, няма да се наложи да те вкарат в болница. Това беше лекар… явно. Платих му с парите, които намерих в дрехите ти. Малко повече от обичайното, но ми казаха, че той заслужава доверие. Беше твоя идея все пак. Докато карах насам, непрекъснато повтаряше, че трябва да намериш лекар, на когото можеш да платиш, за да си държи устата затворена. Оказа се прав. Не беше трудно.
— Къде сме? — чу гласа си; беше слаб, но все пак го чу.
— В едно село, което се нарича Ленцбург, на двайсет и пет километра от Цюрих. Докторът е от Волен. Това е близкият град. Ще дойде да те види след една седмица, ако си още тук.
— Как?… — опита да се надигне, но нямаше сила. Тя го докосна по рамото; беше заповед да легне отново.
— Ще ти кажа какво се случи и може би това ще отговори на въпросите ти. Поне така се надявам, защото в противен случай не мисля, че аз ще мога. — Бе неподвижна, гледаше надолу към него, а гласът й беше спокоен. — Едно животно ме изнасилваше — след което имаше заповед да ме убие. Нямаше начин да оживея — Там, на Щепдекщрасе, ти се опита да ги спреш и когато не успя, ми каза да викам, да продължавам да пищя. Беше всичко, което можа да направиш, и когато ми крещеше, рискуваше да бъдеш самият ти убит на място. По-късно си се измъкнал някак — не знам как, но знам, че междувременно те бяха ранили доста зле — и дойде да ме намериш.
— Него — прекъсна я Джейсън. — Търсех него.
— Това вече ми го каза и аз пак ще ти отговоря както и преди. Не ти вярвам. Не защото мисля, че си долен лъжец, а защото фактите не го потвърждават. Аз работя със статистически данни, мистър Уошбърн или мистър Борн, или както ти е името. Уважавам видимите данни и забелязвам неточностите; така съм свикнала. Двама мъже влязоха в онази сграда, за да те намерят, и аз те чух да казваш, че и двамата са живи. Те също могат да те разпознаят. Ами собственикът на „Драй Алпенхойзер“? Също, нали? Това са факти и ти ги знаеш толкова добре, колкото и аз… Не, ти се върна заради мен. Върна се и спаси живота ми.
— Продължавай — каза той, а гласът му набра сили. — Какво се случи?
— Взех решение. Това беше най-трудното, което съм вземала през живота си. Струва ми се, че човек е в състояние да вземе такова решение само ако животът му е висял на косъм от насилствена смърт и някой го е спасил. Реших да ти помогна. За известно време — за няколко часа може би — но трябваше да ти помогна да се измъкнеш.
— Защо не отиде в полицията?
— Едва не го направих и не съм сигурна дали мога да ти обясня защо не го направих. Може би заради изнасилването, не знам. Откровена съм с теб. Винаги са ми казвали, че това е най-ужасното нещо, което може да се случи на една жена. Сега го вярвам напълно… Освен това чух гнева — отвращението — в твоя собствен глас, когато му изкрещя. Няма да забравя този момент до края на живота си, колкото и да ми се иска да го направя.
— Полицията? — повтори той.
— Онзи човек от „Драй Алпенхойзер“ каза, че полицията те търси. Че в Цюрих има телефонен номер специално за това. — Тя млъкна. — Не можех да те издам на полицията. Не и тогава. Не и след това, което направи.
— Въпреки че знаеш какъв съм?
— Известно ми е само това, което чух. И то ни най-малко не се връзва с ранения, който се върна за мен и предложи живота си в замяна на моя.
— Не звучи много умно.
— Това е единственото, което съм, мистър Борн — предполагам, че е Борн; така те нарече той. Много умна.
— Аз те ударих. Заплаших да те убия.
— Ако бях на твое място и някой се опитваше да ме убие, вероятно щях да направя същото — ако имах възможност.
— И ти ме изведе от Цюрих?
— Не веднага. Трябваше ми половин час или почти толкова, за да се успокоя и да стигна до решение. Аз съм методична.
— Да, започвам да го забелязвам.
— Не приличах на нищо, бях пълна развалина; трябваха ми дрехи, четки за коса, грим, никъде не можех да тръгна в такъв вид. Намерих някаква телефонна кабина надолу покрай реката и тъй като нямаше жива душа, излязох от колата и позвъних в хотела.
— На французина? На белгиеца? — прекъсна я Джейсън.
— Не, те бяха на лекцията на Бертинели и ако са ме познали там на сцената заедно с теб, предполагам, са дали името ми на полицията. Обадих се на една жена от нашата делегация. Тя презира Бертинели и си беше в стаята. Работихме няколко години и сме приятелки. Казах й, че ако е чула нещо по мой адрес, да не му обръща внимание, защото съм съвсем добре. Ако все пак някой попита за мен, тя трябва да каже, че съм излязла с приятел за вечерята — за цялата нощ, в случай, че я притиснат. И че съм излязла рано от лекцията на Бертинели.
— Методично — отбеляза Борн.
— Да. — Мари си позволи лека усмивка. — Помолих я да отиде в стаята ми — намира се през две врати от нейната и нощната камериерка знае, че сме приятелки. Ако там няма никой, да сложи малко дрехи и грим в куфара ми и да се върне в стаята си. Казах й, че ще й се обадя след пет минути.
— И тя просто прие думите ти?
— Казах ти, че сме приятелки. Тя разбра, че съм добре. Е, бях малко развълнувана, но важното бе, че съм добре. И че я моля да ми направи тази услуга. — Мари отново млъкна. — Вероятно мислеше, че не й казвам истината.
— Продължавай.
— Обадих й се пак — тя беше взела нещата ми.
— Което означава, че онези двамата не са дали името ти на полицията. Щяха да наблюдават стаята ти или да я запечатат.
— Не знам дали са го направили, или не. Но и така да е, сигурно са разпитвали приятелката ми доста преди това. Тя щеше да им каже онова, което я помолих.
— Била е в „Карийон“, а ти долу при реката. Как си взе нещата?
— Много просто. По заобиколен начин, но много прост. Приятелката ми поговорила с нощната камериерка и й казала, че отбягвам среща с някакъв мъж в хотела и че съм с друг извън хотела. Обяснила й, че ми трябват разни неща за през нощта, и я попитала сеща ли се за някакъв начин да ми ги предаде. В една кола долу при реката. Донесе ми ги един келнер, който не беше на смяна.
— Не се ли изненада от външния ти вид?
— Нямаше възможност да види кой знае колко. Отворих багажника и му казах през прозореца да остави нещата отзад. На резервната гума имаше десет франка.
— Вие не сте методична. Вие сте забележителна.
— И методична ми стига.
— Как намерихте доктора?
— Направо тук. Le Concierge, или както наричат портиера в Швейцария. Спомни си, че те превързах толкова добре, колкото ми беше възможно, и спрях кръвта, доколкото можах. Както повечето хора, имам някаква представа за първа помощ. Което ще рече, че трябваше да съблека дрехите ти. Намерих парите и ми стана ясно какво си имал предвид, като казваше, че трябва да намеря лекар, на когото можеш да платиш. У теб имаше хиляди и хиляди долари. Имам понятие от обменните курсове.
— Това е само началото.
— Какво?
