кола. Стъклата се пръснаха наоколо и към лицето на Борн полетяха остри отломки. Той затвори очите си и отстъпи, за да избегне стъкления поток.
Вратата се отвори с трясък. Експлозията бе съпроводена от ослепителна светлинна вълна. Борн почувства, че по дясната му страна се разлива гореща и остра болка. Платът на сакото му бе отнесен от куршум, а остатъците от ризата — подгизнали от кръв. Той натисна спусъка, без да вижда ясно търкалящата се по земята фигура. Стреля отново и куршумът взриви част от асфалта. Екзекуторът се бе претърколил и изчезнал от погледа му… невидим в по-черния мрак.
Джейсън знаеше, че не бива да остава на мястото си. В противен случай подписваше присъдата си. Хукна, влачейки крака към прикритието на отворената врата.
— Стой вътре! — изкрещя на Мари Сен-Жак. Жената се беше раздвижила в паника. — По дяволите! Не мърдай отвътре!
Изстрел. Куршумът заседна във вратата. Над стената се очерта силует на бягаща фигура. Борн стреля два пъти и чу с облекчение изохкване в далечината. Беше ранил мъжа, но не го беше убил. Но сега той щеше да действа по-зле, отколкото преди минута.
Светлини. Смътни светлини… квадратни, в рамка! Какво беше това? Погледна вляво и видя нещо, което не бе забелязал преди. Малка тухлена постройка до вълнолома, нечий дом. Вътре бяха запалили лампите. Къщата на пазача. Някой там беше чул изстрелите.
— Was ist? Wer dort?37
Виковете идваха откъм фигурата на един мъж — прегърбен старец — застанал в осветената рамка на вратата. Лъч от фенер разсече мрака. Борн го проследи с поглед, надявайки се че ще попадне върху екзекутора.
Така и стана. Онзи се беше прилепил до стената. Борн се изправи и стреля. При звука от изстрела, лъчът се насочи към него. Сега той беше мишената. От мрака дойдоха два изстрела. Един куршум рикошира в металната рамка на прозореца. Стомана прониза врата му. Бликна кръв.
Приближаващи стъпки. Екзекуторът тичаше към източника на светлина.
— Nein!
Беше го стигнал. Фигурата на вратата бе повалена от ръка, изпълняваща функциите на нашийник и клетка едновременно. Лъчът изгасна; Джейсън виждаше как в светлината на прозорците убиецът помъква нанякъде пазача, използвайки стареца като прикритие, и го отвлича в мрака.
Борн се взираше в тъмнината, докато вече не различаваше нищо и пистолетът му се отпусна безпомощно на багажника на колата. Беше му невъзможно да направи каквото и да е, тялото му бързо губеше сила.
Чу последен изстрел, последван от приглушен вик, и отново отдалечаващи се стъпки. Вместо обречената жена екзекуторът бе изпратил на онзи свят стареца, а сега тичешком се отдалечаваше към изхода.
Борн не можеше повече да тича. Болката го беше обездвижила напълно, зрението му беше замъглено, инстинктът за оцеляване — изтощен. Той се свлече на паважа. Вече нямаше нищо и нищо повече не го интересуваше..
Какъвто и да беше, все едно. Все едно.
Сен-Жак се измъкна от колата. Притискаше с една ръка дрехите си и пристъпваше като хипнотизирана. Тя се втренчи в Джейсън. В очите й се четяха едновременно и недоверие, и ужас, и объркване.
— Хайде, тръгвай — прошепна той с надежда, че тя ще го чуе. — Там отзад има една кола, ключовете са вътре. Махай се оттук. Онзи може да доведе и други. Нямам представа.
— Ти дойде за мен… — изрече тя, а гласът й отекна в тунела на озадачението.
— Махай се оттук! Качи се в колата и изчезвай колкото е възможно по-бързо, докторе. Ако някой се опита да те спре, блъсни го. Добери се до полицията… Истинската, униформената, глупачко. — Гърлото му беше толкова горещо, а стомахът толкова студен — огън и лед. Беше изпитал подобно нещо и преди. Едновременно. Къде?
— Ти спаси живота ми… — продължи тя със същия странно отекващ глас, а думите й се носеха във въздуха. — Ти дойде за мен. Ти се върна заради мен и спаси… живота ми…
— Не изкарвай нещата такива, каквито не са. — Ти си инцидент, случайност, докторе. Ти си просто рефлекс, инстинкт, породен от забравени спомени, връзки, стимулирани по електрически път от стреса. Ето, виждаш ли, знам думите. Не ме интересува повече. Боли ме — о, господи, боли ме.
— Беше свободен. Можеше да продължиш нататък, но не го направи. Върна се за мен.
Чу думите й през мъглата на болката. Погледна я и това, което видя, беше невероятно — толкова невероятно, колкото и болката. Коленичила до него, тя докосваше с пръсти лицето и главата му. Стига! Не докосвай главата ми! Остави ме!
— Защо го направи? — Беше нейният глас, не неговият.
Тя го питаше. Не разбираше ли? Не можеше да й отговори.
Какво правеше тя? Беше откъснала парче от дреха и го увиваше около врата му… а сега още едно, по- голямо, част от роклята й. Беше разхлабила колана му и подпъхваше гладкия и мек плат под горящата кожа на дясното му бедро.
— Не беше заради теб. — Намери думите и побърза да ги използва. Искаше да потъне в покоя на мрака — както беше желал преди, не помнеше кога. Щеше да го намери, ако тя го оставеше на мира. — Този човек… той ме видя. Той можеше да ме разпознае. Заради него. Търсех него. Махай се сега!
— Като него има още половин дузина — отговори тя, а в гласа й се появи друга нотка. — Не ти вярвам.
— Повярвай ми!
Сега тя стоеше над него. След това изчезна. Беше си отишла! Беше го оставила на мира! Покоят щеше да дойде; тъмните бушуващи води щяха да го погълнат и да измият болката. Той се облегна на колата и се остави теченията в съзнанието му да го понесат.
Някакъв шум наруши покоя му. От мотор на кола, силен и досаден. Вече не му беше все едно; беше се слял с покоя и волността на своето собствено море. Някой постави ръка върху неговата. След това друга, и започна бавно да го дърпа.
— Хайде — каза гласът. — Помогни ми!
— Остави ме да си ида! — Някой изкрещя командата. Той. Но не й се подчиниха. Той се изпълни с възмущение; командите са, за да се изпълняват! Но все пак невинаги. Нещо му го подсказваше. Отново имаше вятър, но не беше цюрихски. На някакво друго място, високо в нощното небе. Появи се сигнал, премигна лампичка и той се понесе нагоре, подхванат от нови и нови необуздани ветрове.
— Добре. Ти си добре — каза подлудяващият глас, който не искаше да обърне внимание на заповедите му. — Вдигни си крака. Вдигни го!… Много добре. Браво. А сега — в колата. Облегни се, по-леко. Така.
Той падаше… падаше в катраненочерното небе. След това падането спря. Всичко спря. Съществуваше само неподвижност. Можеше да чуе собственото си дишане. И стъпки, чуваше стъпки… и шум на затваряща се врата, последван от досаден, бръмчащ звук зад него, пред него… някъде.
Движение, завъртане. Балансът му изчезна и той отново започна да пада, за да спре след това пак. До тялото му имаше друго тяло, някаква ръка го държеше и притискаше надолу. Почувства по лицето си хлад; и вече нищо. Отново се носеше, сега теченията бяха по-нежни, мракът — пълен.
Дочу над себе си гласове. В далечината, но не много надалеч. Образите идваха бавно на фокус, осветени слабо от настолна лампа. Намираше се в доста голяма стая, в легло, широко легло, покрит с одеала. В другия край на стаята стояха двама души, мъж в палто и жена… облечена в тъмночервена пола и бяла блуза. Тъмночервена, като косата…
Сен-Жак? Това беше тя. Стоеше до вратата и разговаряше с мъж, който държеше в лявата си ръка кожена чанта. Говореха на френски.
— Най-вече да си почива — казваше мъжът. — Ако не се свържете с мен, всеки друг би могъл да свали превръзките. Препоръчвам ви това да стане след седмица.
— Благодаря ви, докторе.
— Аз ви благодаря. Бяхте много щедра. Сега ще тръгвам. Може да се видим пак, може и да не се видим.
