врагове — най-вече водачите — и той не се съобразяваше с никого, нито свой, нито чужд. — Сивокосият пак млъкна, с поглед върху чертожната дъска и съзнание очевидно на хиляди километри оттук и назад във времето. — Спомням си, че „Медуза“ беше пълна с най-различни отчаяни типове. Голяма част от тях бяха направо параноици в ненавистта си към комунистите — „убий комунист и Христос ще се усмихне“, странна интерпретация на християнското учение. Други — като мен например, бяха ограбени от Виет Мин; единствената ни надежда да си върнем отново придобитото беше победата на американците. Франция ни беше изоставила още в Диен Биен Фу. Но десетки от нас усетиха, че в „Медуза“ могат да се натрупат доста пари. Пратките съдържаха обикновено от петдесет до седемдесет и пет хиляди щатски долара. Един куриер, който отмъква половината, би могъл за десет-петнайсет курса да си осигури спокойно съществуване в Сингапур или Куала Лумпур, или ако желае, да създаде своя собствена мрежа за наркотици в Триъгълника. Като оставим настрана изключително високото заплащане — и много често опрощаването на предишни престъпления — възможностите бяха неограничени. Тъкмо в тази група срещнах този изключително странен човек. Беше съвременен пират в най-чистия смисъл на думата.
Бержерон отпусна ръце.
— Чакай малко. Ти употреби фразата „операцията, командвана от него“. В „Медуза“ е имало военни; сигурен ли си, че не е бил американски офицер?
— Сигурен съм, че е американец, но се съмнявам, че беше военен.
— Защо?
— Мразеше всичко военно. Презрението му към Командването в Сайгон прозираше във всяко негово решение; твърдеше, че военните са некомпетентни и тъпанари. По едно време, докато бяхме в Там Куан, ни даваха команди по радиото. Той прекъсна връзката и каза на бригадния генерал да си го завре в задника — нямало да се подчини. Един офицер от армията едва ли би постъпил така.
— Освен ако не е решил да зареже тази професия — каза моделиерът. — Както Париж ви е зарязал и ти си направил всичко възможно, като си крал от „Медуза“, за да натрупаш недотам патриотични активи.
— Моята страна ме предаде, преди аз да я предам, Рьоне.
— Да се върнем на Каин. Ти каза, че не Борн е името, което е използвал. Как се казваше той тогава?
— Не помня. Както ти споменах, фамилиите нямаха никакво значение. За мен той беше просто Делта.
— Меконг ли?
— Не, от азбуката, поне така мисля.
— Алфа, Браво, Чарли… Делта60 — произнесе замислено Бержерон. — Но в много от операциите кодовата дума „Чарли“ се заменяше с … „Каин“, защото „Чарли“ е синоним на конговците. „Чарли“ стана „Каин“!
— Съвсем вярно. Значи Борн прескочи една буква и взе името Каин. Можел е да избере „Еко“ или „Фокстрот“ или „Зулу“. Двайсет други различни. Каква е разликата? Ти какво мислиш?
— Избра Каин съвсем умишлено! Беше символично! Искаше да е ясно от самото начало.
— Какво е искал да е ясно?
— Че Каин ще измести Карлос. Помисли малко. „Карлос“ е испанската дума за Чарлз — Чарли. Кодовата дума Каин е заместила Чарли — Карлос. Това е било намерението му от самото начало. Каин трябва да замести Карлос; и той е искал Карлос да узнае.
— А той узнал ли е?
— Разбира се! Мълвата се разпространи в Амстердам и Берлин, в Женева и Лисабон, Лондон и дори тук, в Париж. Каин е на разположение; могат да се сключват сделки, цената е по-ниска от тази на Карлос. Той подбива. Непрекъснато подбива реномето на Карлос.
— Двама матадори на една и съща арена. Може да има само един.
— Това ще е Карлос. Надутият самохвалко е в капан. Намира се на по-малко от два часа път от Сент Оноре.
— Да, но къде?
— Без значение. Ще го открием. В края на краищата той ни намери. Ще се върне; неговото его го иска. И тогава орелът ще се стрелне надолу и ще улови врабеца. Карлос ще го убие.
Старецът намести патерицата под лявата си мишница, повдигна черната завеса и пристъпи в изповедалнята. Не се чувстваше добре; печатът на смъртта бе легнал на лицето му. Беше доволен, че фигурата в свещенически одежди зад завесата не може да го види ясно. Наемният убиец може да не му възложи друга задача, ако му се видеше прекалено изхабен, за да се справи с нея; а сега старецът се нуждаеше от работа. Оставаха му само няколко седмици, а имаше задължения и отговорности. Заговори.
— Ангелус Домини.
— Ангелус Домини, чадо божие — долетя шепот. — Щастливи ли са дните ти?
— Те са към края си, но са направени щастливи.
— Да… Мисля, че това е последната ти задача за мен. Но е толкова важна, че наградата ще бъде пет пъти по-висока от обичайното. Надявам се, че сумата ще ти е от помощ.
— Благодаря ти, Карлос. Значи знаеш.
— Знам. Това е, което трябва да направиш, и информацията следва да напусне този свят заедно с теб. Няма никакво място за грешки.
— Винаги съм бил акуратен. И сега, отивайки на смърт, също ще съм акуратен.
— Умри в мир, стари приятелю. По-лесно е… Ще отидеш във Виетнамското посолство и ще потърсиш аташе на име Фан Ло. Когато останете насаме, му кажи следното: „В края на март 1968, «Медуза», сектор Там Куан. Каин е бил там. Един друг също“. Запомни ли?
— Краят на март 1968, „Медуза“, сектор Там Куан. Каин е бил там. Един друг също.
— Той ще ти каже кога да отидеш пак. Това ще е след няколко часа.
17.
— Струва ми се, че е време да поговорим за поверителния фиш, излязъл от Цюрих.
— Боже мой…
— Аз не съм човекът, когото търсите.
Борн хвана ръката на жената и я задържа на мястото й, за да не хукне между ложите в препълнения елегантен ресторант в Аржантьой, на двайсет километра от Париж. Първият танц беше приключил, вторият също отзвучаваше. Бяха сами; кадифеното сепаре беше клетка.
— Кой сте вие? — Лавие изкриви физиономия, опитвайки се да измъкне ръката си, а вените на покритата й с грим шия се откроиха отчетливо.
— Богат американец, който живее на Бахамските острови. Не ми ли вярвате?
— Трябваше да се сетя — каза тя. — Никаква фактура, никакви чекове… само в брой. Даже не погледнахте сметката.
— Както и цените върху етикетите преди това. Точно затова всъщност ми обърнахте внимание.
— Постъпих глупаво. Богаташите винаги гледат цените дори само заради удоволствието да ги пренебрегнат. — Лавие говореше и се оглеждаше наоколо, търсейки в пролуката между ложите келнер, когото би могла да повика за помощ. И да избяга.
— Недейте — каза Джейсън, като проследи погледа й. — Глупаво е. И за двама ни ще е по-добре, ако поговорим.
Жената се втренчи в него, мълчанието помежду им изпъкваше още по-ясно на фона на постоянния шум в голямата, поосветена от меката светлина на свещите зала и тихите изблици на смях, долитащи от време на време от съседните маси.
— Питам отново. Кой сте вие?
— Името ми не е важно. Използвайте това, което ви дадох.
— Бригс? То е фалшиво.
— Както и Ларуш, а то фигурира на квитанцията на колата под наем, в която трима убийци се качиха
