пред Банк Валоа. Там те не успяха. Както и днес следобед на Пон Ньоф. Той се измъкна.
— О, господи! — извика тя, опитвайки се да се освободи.
— Казах, недейте! — Борн я хвана по-здраво и я дръпна обратно.
— Ами ако започна да крещя, мосю? — Напудрената маска се напука от омраза, яркочервеното червило подчертаваше озъбената паст на престарял плъх, хванат в капан.
— Аз ще закрещя по-силно — отговори Джейсън. — И ще ни изхвърлят и двамата, а веднъж озовали се вън, не знам какво бихте направили. Защо не поговорим? Можем да научим по нещо един от друг. В края на краищата ние сме наемни работници, а не работодатели.
— Нямам какво да ви кажа.
— Тогава аз ще започна. Може би ще промените намерението си. — Той отпусна предпазливо хватката. Напрежението на бялото напудрено лице не изчезна, но и то намаля ведно с натиска на пръстите. Тя беше готова да слуша. — Платихте в Цюрих. Ние също. Очевидно повече от вас. Ние сме по следите на същия човек, знаем защо ни е необходим. — Той я пусна. — А вие?
Тя не проговори близо половин минута, а вместо това, докато траеше мълчанието, го изучаваше с ядосан, но все още изплашен поглед.. Борн бе сигурен, че е задал въпроса точно. Щеше да е много опасна грешка от страна на Жаклин Лавие да не разговаря с него. Можеше да й коства живота, ако по-късно се повдигнеха други въпроси.
— Кои „ние“? — попита тя.
— Компания, която си иска парите. Много пари. Те са у него.
— Тогава значи не ги е изработил?
Джейсън усети, че трябва да внимава; от него се очакваше да знае повече, отколкото беше всъщност информиран.
— Да кажем, че въпросът е спорен.
— Не е възможно. Или ги е изкарал, или не. Няма средно положение.
— Сега е мой ред. Отговорихте на въпроса ми с въпрос и това не ме удовлетворява. Нека се върнем в началото. Защо го търсите? Защо на фиша в Цюрих е отбелязан необявен в указателя телефон на един от най-добрите магазини на Сент Оноре?
— За улеснение, мосю.
— За кого?
— Вие луд ли сте?
— Добре, да оставим това за момента. Все пак мисля, че ние знаем.
— Не е възможно.
— Може и да е, може и да не е. Значи било удобство… за да се убие един човек?
— Нямам какво да ви кажа.
— Да, но когато преди минута споменах за колата, се опитахте да избягате. Това също ми говори нещо.
— Съвсем естествена реакция. — Жаклин Лавие докосна столчето на чашата си с вино. — Наех тази кола. Казвам ви го, защото няма никакви доказателства, че наистина съм аз. Оттам нататък не знам какво се е случило. — Тя внезапно стисна чашата си, а на лицето-маска се изписа смесица от сдържана ярост и страх. — Кои сте вие?
— Вече казах. Компания, която си иска парите обратно.
— Пъхате си носа където не трябва! Махнете се от Париж! Зарежете тази работа!
— Откъде-накъде? Ние сме засегнатата страна и искаме да си оправим счетоводните книги. Имаме право на това.
— Нямате никакво право — изсъска мадам Лавие. — Грешката е ваша и трябва да платите за нея!
— Грешката? — Трябваше много да внимава. Всичко беше тук под самата твърда повърхност — очите на истината надзъртаха изпод леда. — Не се занасяйте. Кражбата не е грешка, извършена от потърпевшия.
— Грешката е в собствения ви избор, мосю. Избрали сте погрешния човек.
— Той отмъкна от Цюрих милиони — каза Джейсън. — Но вие и без това го знаете. Отмъкна милиони и ако възнамерявате да ги вземете от него — което е все едно да ги вземете от нас — сте в ужасна грешка.
— Не искаме пари!
— Радвам се да го чуя. Кои „ние“?
— Струва ми се, казахте, че знаете.
— Казах, че се досещам. Достатъчно, за да извадим на показ човек на име Кьониг от Цюрих, Д’Амакур тук в Париж. Ако решим да го направим, това би докарало доста неприятности, прав ли съм?
— Пари? Неприятности? Не ни интересува. Вие сте много глупави всички! Пак ви казвам. Махнете се от Париж! Зарежете тази работа! Останалото вече не е ваша грижа.
— Ние пък мислим, че не е ваша. Честно казано, мислим, че не сте компетентни.
— Некомпетентни? — повтори Лавие, като че не вярваше на ушите си.
— Точно така.
— Имате ли представа какво говорите? За кого говорите?
— Няма значение. Ако не се оттеглите, моята препоръка ще бъде да извадим всичко на бял свят. Ще отправим обвинения, които няма да са свързани с нас, естествено. Ще насочим вниманието към Цюрих, към Валоа. Ще повикаме Сюрте, Интерпол… всичко и всички, за да предизвикаме хайка — мащабна хайка.
— Вие сте ненормален. И глупак!
— Нищо подобно. Имаме приятели на много важни постове; първи ще получим информация. Ще чакаме на точното място и в точното време. Ще го заловим.
— Няма да го заловите. Той пак ще изчезне! Не можете ли да го проумеете? Той е в Париж и цяла мрежа от хора, които той не познава, е по следите му. Може и да се е отскубнал веднъж, два пъти, но не и трети път! Вече е в капан. Ние го хванахме!
— Не искаме вие да го хващате. Това не е в наш интерес. — Моментът почти дойде, помисли си Борн. Почти, но не съвсем; страхът трябваше да се изравни с гнева й. Трябваше да я взриви, за да каже истината. — Ето нашият ултиматум и ще държим вас отговорни, ако не бъде предаден — в противен случай ще се присъедините към Кьониг и Д’Амакур. Трябва да отзовете бандата си тази нощ. Не го ли направите, първата ни реакция още на сутринта ще е да започнем да крещим. „Ле Класик“ ще стане най-популярното място на Сент Оноре, но не и хората в него.
Напудреното лице се пропука.
— Няма да посмеете! Как смеете? Кои сте вие, за да говорите така?
Той направи пауза, след което нанесе удара.
— Група от хора, които не ги е грижа много за вашия Карлос.
Лавие замръзна, очите й се разшириха и опънаха обтегнатата кожа в петнист пергамент.
— Вие знаете! — прошепна тя. — И смятате, че можете да му се противопоставите? Въобразявате си, че можете да се сравнявате с Карлос?
— С една дума, да.
— Вие сте ненормални! Да не би да давате ултиматум на Карлос?
— Току-що го направих.
— Тогава сте вече мъртвец. Можете да надигнете глас към когото си искате и няма да доживеете до следващия ден. Той има хора навсякъде. Те ще ви заколят насред улицата.
— Възможно е, но ако знаят кого да заколят. Забравяте, че никой не знае. Но те знаят коя сте вие. И Кьониг и Д’Амакур. В секундата, която ви извадим на показ, ще бъдете елиминирана. Карлос не може да си позволи да ви държи повече. А мен никой не ме познава.
— Забравяте мен, мосю.
— Последната ми грижа. Открийте ме… след като провалът е налице и преди да е взето решението относно собственото ви бъдеще. Което ще е скоро.
— Това е лудост. Идвате отникъде и говорите лудости! Не можете да го направите!
— Предлагате компромис ли?
— Може и така да се каже — изрече Жаклин Лавие. — Всичко е възможно.
